Малко преди 1989 година на бул. „9-и септември“, сега „Цар Борис ІІІ“, имаше голяма жълта табела със стрелка и надпис „Мила Родина е в ремонт“. Сега магистрала „Европа“ е в ремонт. Родината също. А Народното събрание четири пъти влизаше в политически ремонт. Защото нашенският нерационален плурализъм стигна до политическа схизма, идейна схоластика и партиен сепаратизъм. До това я докара онзи от Каравеловото „Мамино детенце“ „дал Кольо, взел Кольо“. Толкова бил врял и кипял, че бил готов за всемогъщата кантора на барон Ротшилд. Но не стигнал до кантората на барона, а до общинската и като му видели сметките, едни облажени и той с пари. Тогава нямало офшорки, но нашите Родшилдовци си имат общински взел-дал Кольовци. Италианската piovra може да се учи от наште Добри момчета, как с кеш енд кери безметежно пипалата на техния октопод засмукаха всичко доходоносно в държавата. Само дето ги сърбяха комплекси от думите на поп Кръстю, че оживление не става с разногласие и раздори в Народното събрание и че по тоя път няма да прокопсаме. И хоп, затвориха сградата, дето творили новата българска история възхвалените от Симеон Радев строители. И като загърбиха постулата „Съединението прави силата“, се върнаха в майчиното лоно, Партиен дом на тези, от чието леговище са се пръкнали. Обновиха залата с имитация на европейска и нали вече сме в чакалнята, те ви зала като чакалня на автогара. За случаен превоз на малцинството от партийното болшинство пред знака „стоп“ на мнозинството по жълтите павета на площада „Независимост“. Сега може да изнесат кончерто гросо мафиозо в този паметник на взел-дал Кольовците. Защото народните представители, които кой знае защо се наричат един друг колеги, не сколасаха да си изберат председател. Все Конституцията им е на езика и простотия до шия кънти като тенекиена кофа в източения от тях държавен кладенец. „Конституцията, бабам, няма наши, няма ваши, мръднеш ли, баста“ би казал Чудомир. Но нашият баста не търпи и нарочи преговарящи вместо него. Понеже на денонощните председателски съвети не можаха да стигнат до междукултурен диалог, нито да са заедно в многообразието на Народното събрание. Все пак стигнаха до най-важното заключение, че колкото и да са облажени, пет пари не струват и за нищо не стават. И по нашепването на баш взел-дал Кольовеца издигнаха за председател най-възрастният. Понеже представителите им две думи на кръст не могат да вържат, а той може сам да се представи тъй, че да вдигне колегите си на крака. И историческото Народно събрание се готви за следващия политически ремонт. А взел-дал Кольовците отсега търсят кой пенсионер да му удари звънеца с надеждата поне бездомно куче да не им обръща гръб.
Явор Милушев е роден през 1948 г. в София. Следва радиофилмова и телевизионна техника в Чехословакия. През 1972 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Желчо Мандаджиев и Кръстьо Мирски. Първите си роли създава в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив. Играе в театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Малък градски театър „Зад канала“. Работил е с режисьорите Любен Гройс, Младен Киселов, Крикор Азарян, Бина Харалампиева, Иван Добчев, Станчо Станчев, Красимир Спасов и др. Сред големите му роли са: Джери Райън в „Двама на люлката“ от Уилям Гибсън (над 600 представления), Язон в „Медея“ от Еврипид, Жан в „Госпожица Юлия“ от Август Стринберг, Стенли Ковалски в „Трамвай желание“ от Тенеси Уилямс, Хемон в „Антигона“ от Жан Ануи и много други. Ярки образи прави във филмите „Необходимият грешник“ на режисьора Борислав Шаралиев, „Пикник“ на Стефан Димитров, „Игрек 17“ на Вили Цанков, „Децата на капитан Грант“ на Станислав Говорухин, „Копнежи по белия път“ на Никола Корабов и др. Ролята му на Яворов във филма „Дело № 205“ на режисьора Киран Коларов е сред най-добрите и сложно изградени образи в съвременното българско кино.
