0
2822

По дирите на едно недочуто ехо

Уморих се да уговарям моите многобройни политически опоненти, чиято и без това многочислена армия избори след избори нараства неудържимо, че от факта, че съм против миналогодишните протести не следва, по никакъв начин и в никакъв смисъл не следва, че съм и против принципното право на граждански протест. Не следва също и че съм гербер – както не следва и че съм антигербер. А не следва, защото проблемът е не партиен, а надпартиен; не конюнктурен, а цивилизационен; не толкова политически, колкото морален. Ето защо встрани от всякакви партийнополитически пристрастия и цели в пика на метежа миналото лято заявих по БНТ: „Протести – да! Но само в рамките на цивилизоваността – не и в пороя на диващината!”. Която и партия, която и формация, която и гражданска инициатива да беше организирала подобен метеж, обсипал институциите ни с град от яйца, домати, павета, че и взривове, аз щях да бъда против него. Дори любимата ми Православна църква да беше инициирала аналогични протести, тя начаса щеше да престане да бъде православна, християнска и моя. Пред цяла България го декларирах, а не ме чу никой от опонентите – противниците ми явно предпочитат да слушат селективно и чуваха (чуват и до днес) само онова, което обслужва тяхната теза. А онова, което я опровергава, или дори само ѝ противостои, игнорират – съзнателно или не. Подобна тактика прави водената полемика лека и удобна за тях, а за мен я прави тежка и неудобна. Тежък и неудобен ще се окаже явно и този ми текст.

Но нека, преди да се впусна в тази морално така обременена материя, отговоря на многократно задавания ми въпрос защо се връщам отново към протестите, след като те са вече минало. Ами защото се боя, че протестите, както впрочем и комунизмът, за който те краткосрочно ми напомниха с духа и стила си, са не попътен епизод, а траен белег; не само минало, а и настояще. Че и предстояще. Усложнената актуална гражданска обстановка, която размести и преобърна злободневните ни политически понятия, превръщайки скоротечно несистемните партии в системни, а системните – в несистемни, както и резултатите от приключилите неотдавна поредни президентски и парламентарни избори, ме карат да мисля (при това го мисля не със злорадство, а с тревога и страх), че неустановеността и безредието в родната обществено-политическа сфера ще продължат да се ширят. Ако многопартийното коалиционно правителство, което се очертава, е за много мои сънародници знак, че чрез него обществеността ни ще бъде представена по-пълномерно, за мен не е съвсем така. Фрагментарността и хетерогенността както на парламента, така и на кабинета, говорят не само за гражданското разноезичие и за политическата дезориентираност на електората – те свидетелстват и за незрелостта на националното обществено съзнание. А всичко това изправя страната ни пред нови изпитания, прави държавата по-трудно управляема, по-уязвима за хаоса и по-непредсказуема за евроатлантическите ни съюзници – особено след като една нова парламентарна партия е така враждебно настроена към тях. А без партньорството на ЕС и САЩ национално бъдеще ние нямаме. При цялата несигурност едно е сигурно: споменатото нарастване на вътрешнополитическото безредие предвещава нови демонстрации, нови конфликти, нови метежи. Надеждата, че, видите ли, след дълготрайните миналогодишни демонстрации гражданската енергия на демонстрантите вече се е изчерпала, е слаба утеха. Тази енергия е не статична, а динамична, диалектическа величина – тя рециклира и рестартира непрекъснато, трансформира се и се пренасочва във форми и посоки, неподвластни дори на самите протестиращи. Който е чел Шопенхауер, Достоевски, Густав Льобон, Ницше, Ортега и Гасет, Бердяев и Ерих Фром, знае каква сляпа и гибелна стихия са масите. Техният марш ще ни отчужди от Европа и ще ни върне в балканските дебри, ще насърчи имперските попълзновения на Кремъл, който винаги, от векове, е гледал на България, пък и на целите Балкани, не като на равностоен партньор, а като на потенциална плячка. Така че да не обърнем внимание на днешните знаци, значи да подценим ситуацията и да посрещнем неподготвени утрешния ден. Който може да се окаже още по-буреносен и опустошителен от днешния.

Как можем да се противопоставим на тази очевидна заплаха? Ами преди всичко като я разпознаем своевременно и като си извлечем съответните поуки от досегашните събития – това е единственият начин да ги оползотворим и да ги превърнем в превенция срещу бъдещи беди. И така, какво ни показаха миналогодишните протести? Преди всичко показаха, направиха видима собствената ни нецивилизованост. Която започва с готовността ни за насилие, продължава с насилие и завършва с изживяването на това насилие като победа. Победа не само политическа, а и морална. Докато в моите консервативни представи всяко проявено политическо насилие е знак за морално безсилие. В контекста на протестите казаното ще рече, че да тръгнеш да сваляш едно избрано по демократичен път правителство с недемократични средства е морална капитулация – дори пътят ти да доведе до физическа победа. Под недемократични средства в случая разбирам окупацията на централни столични площади, кръстовища и улици, които са не държавна и не дори общинска, а наша всеобща гражданска собственост – те са градени с парите и усилията на всички ни и принадлежат в еднаква степен на всички ни, а не само на шепата самозвани окупанти. Недемократично е и да поведеш демонстрации, които наподобяват по-скоро орди, срещу институциите и мирно охраняващите ги полицаи. Яйцата и доматите, паветата, взривовете и прашките са също недемократични средства. Недемократични са и понесените в злокобна закана декоративни бесилки, ковчези и вуду-кукли. Точно толкова недемократичен и осъдителен морално (пък и не само морално) е и подходът на онези самозабравили се полицаи, които навързаха с белезници няколко демонстранти, за да издевателстват над тях зад колоните на Министерския съвет. Тези колони не са, за да прикриват полицейски своеволия – те би трябвало да крепят по-скоро държавността.

Насилието е еднакво неприемливо, от чийто и лагер да идва то. И все пак: докато насилието на демонстрантите бе ежедневие, упражняваното от полицията насилие бе по-скоро изключение. Но недопустимо изключение, изключение, с което една правова държава не бива да се примирява. Защото няма съмнение, че ако не бъде осъдено подобаващо днес, утре това насилие ще повлече крак и ще създаде школа. Ако казаното е вярно за институционалното насилие, не по-малко вярно е то и за уличното насилие. Което онагледи, че на родна земя с камъне и дърве могат да се решават обществени проблеми, че не легитимните – нелегитимните средства са ефективни, че те водят до успех, че те творят историята. А това е една много опасна тенденция. Тя ми напомня уверението на Ал Капоне, че с добра дума и пистолет се стига по-далеч, отколкото само с добра дума. Така и нашите миналогодишни демонстрации, които само за броени дни прераснаха в истински метеж, дадоха лош обществен пример – доказаха всесилието на насилието, неговото върховенство над закона, способността му да надмогне институцията и да решава вместо нея проблемите, пред които е изправена страната ни. Подобни примери са заразителни – доказаха го нагледно победоносните маршове и на болшевизма, и на националсоциализма от ожесточеността на улицата към държавната власт. Незабравимите уроци на комунизма и нацизма кървят и до днес, но ние, българите, явно още не сме ги усвоили, явно съзнанието ни за историчност е пренаселено с бели петна, явно като народ ние нямаме способността да се учим и поучаваме както от собствените си, така и от чуждите страдания. А цената на подобна неученолюбивост е висока, тя се заплаща със злополучията на цели поколения.

Новата ни и най-новата история свидетелстват, че гражданското съзнание на българина е неуравновесено, склонно към радикализъм, гостоприемно за един или друг вид политически екстремизъм. Ние бързо и лесно свикнахме с диктатурата – бавно и трудно отвикваме от нея. Там, където са необходими най-насъщно хладнокръвие и трезв разум – в социалнополитическата сфера, – на родна земя бушуват най-неукротими страсти. И когато преди трийсетина години моят приятел Васко Кръпката запя, последван от хиляди ентусиасти, с толкова упование „Комунизмът си отива, спете спокойно, деца!”, той се оказа прав само донякъде. А донякъде и неправ. Неговият социален оптимизъм, който в онези вълнуващи времена, когато се разграждаха основите на полувековния зловещ тоталитаризъм, беше и мой, се оказа неоснователен или поне пресилен. Оказа се, че макар и неохотно и тромаво, комунизмът си отиваше формално, за да остане фактически. Отиваше си, отиваше си комунизмът, но отивайки си, някак си и оставаше в бита ни. А за да остане в бита ни, значи преди това се е загнездил и в сърцата ни. И дори нещо повече: превърнал се е от тръпка в съзнание. А от съзнание – и в манталитет. И историческият, и актуалният опити учат, че от това тресавище трудно се излиза – то е като че ли бездънно. Доказва го и съотношението на родните вътрешнополитически сили, доказва го и изправеният в сърцето на столицата гигантски монумент на нашите двойни поробители. Този монумент се оказа светиня, срещу която така петимното за протести българско гражданство не протестира. Моралният разпад на държавността протича по вертикала така, както се вмирисва рибата на Плутарх – откъм главата. Този деструктивен процес се оглежда цял-целеничък и в пренаселените със сторо- и неокомунистически кадри държавни институции от първата фаланга – президентство, парламент, правителство.

За мен няма съмнение, че и миналогодишните вандалщини, и днешните ни неудачи са далечно, но автентично ехо от суровите и зли времена на комунистическия деспотизъм. Но за това как, въпреки всичките си толкова видими злодеяния, комунизмът надмогна времето, за това чрез какви социалнополитически и психологически механизми въдвореният от Червената армия на родна земя екстремизъм съумя да прекрачи през хилядолетията и да се загнезди под една или друга форма и в актуалното ни гражданско битие, ще поразсъждаваме в един следващ коментар.  

Снимка на главната страница Юлия Лазарова, Дневник

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияБягство през главния вход
Следваща статияИронична трагедия