0
4144

По дирите Христови

Странни, непонятни и странни са ми долитащите тези дни от всички посоки благопожелания за весела Коледа. Рождество Христово е наистина не само повод, а и основание за радостни вълнения, веселостта обаче, която всички християни пожелават и на себе си, и на най-близките си хора, като че ли отнема искрица от дълбокия смисъл, с който са заредени тези свети дни. Нека весела бъде новогодишната нощ – на Новата година веселостта като че ли по ѝ приляга. Воден тъкмо от тази си резервираност, аз предпочитам да препоръчвам не весели, а смислени Христови дни – боя се, че докато веселостта като че ли отнема от философската мъдрост и от нравствената субстанция на празника, смисълът е онзи същностен белег, който прави християнската кауза онова, което тя е за цели поколения, епохи и народи – всеобщ и извечен духовен и морален пътеводител.

Търсейки собствен смисъл, който да вместя в биографичния си път на православен християнин, неведнъж съм се питал каква е онтологията, каква е дълбоката причина, каква е първопричината, поради която комунизмът ненавижда с такава гъста, с такава свирепа, с такава неутолима ненавист християнството – ненавист, която надмина по ожесточение и ненавистта на древен езически Рим. Ако речем, че тази старо- и неокомунистическа ненавист потегля от разбирането на родоначалника Маркс за религията като опиум за народа, едва ли ще се доберем до отговора. Първо, вярна или не, тази теза не съдържа онази милитаризирана ярост, която партийната идеологическа пропаганда влагаше в похода си срещу наследството Христово – опиум все още не значи озверение, опиумът може да има дори обезболяващо, лечебно въздействие. И второ, предаността на Ленин и на ленинизма, под чиято мразовита сянка преминаха и детството, и студентската ми младост, към основоположниците на марксизма е много, ама много условна. И Ленин, и Сталин, и Троцки, и всички останали задгранични и родни теоретици и практици на комунизма ни най-малко не се свеняха да ревизират и преиначават фундаменталното марксическо наследство, да го нагаждат и пренагаждат според, казано на убогия доктринерски език, конкретните нужди на конкретния исторически момент. Сиреч така да преправят концепциите на първоучителите си, че те да обслужват ненаситното властолюбие на потомците. И на съветска, и на родна (която всъщност също бе съветска) земя примерите в това отношение са многобройни, но не това е нашата тема в момента.

Всъщност не само комунизмът – и всички останали деспотични режими са господствали в опозиция спрямо християнството. Опозицията обаче също подлежи на степенуване. Докато, въпреки идеологическите си резерви, нацизмът, да речем, се отнася общо взето доста толерантно към Христовата църква, нетърпимостта на комунистическата доктрина и особено на комунистическата практика към християнството е чудовищна. По съветски, по болшевишки пример походът и на родния комунизъм срещу човешките права и гражданските свободи стартира със саморазправа със свещеническото съсловие. Погромът над него бе последван закономерно от погром и над мирянството. Безчет свещенослужители от всички йерархични равнища на клира преминаха през наказателната система на режима – много оставиха костите си по следствените килии и концлагерите на реалния социализъм. Дори да бъдеш редови вярващ не бе безопасно в онези сурови и зли времена, когато за това, че си дръзнал да се черкуваш изключваха от университета, уволняваха от работа, изселваха и дори въдворяваха на местожителство. Саморазправата на родния тоталитаризъм с църквата е органична съставна част от повсеместната безмерна жестокост на ленинизма и закономерно унаследилия го сталинизъм. Спомням си как по Коледа и по Великден Националната телевизия (а друга в онези аскетични доктринирани времена нямаше) показваше най-дефицитните холивудски и западноевропейски филми и шоу програми. Целта беше да се прикове вниманието на масовия зрител към така безинтересния, сив и скучен през всички останали дни на годината малък екран и така строителят на комунизма да бъде откъснат от кварталната черквица. На народната власт обаче и този манипулативен подход не ѝ стигаше. В хода на кампанията през празничните православни дни и нощи цели кордони конни и пеши милиционери обкръжаваха големите черкви не само в столицата, а безброй доброволни отрядници (самодейни паравоенни младежки формирования към Народната милиция) и щатни агенти на Държавна сигурност картотекираха всеки мирянин, дръзнал да влезе в Божията обител. В една фашистка Италия или дори в една нацистка Германия подобни хайки биха били немислими. (Не, ни най-малко не препоръчвам фашизма и нацизма като алтернатива на родния комунизъм – единствена градивна, единствена морално приемлива алтернатива на всяка диктатура е демокрацията. Въпреки това търпимостта на десните тоталитарни режими към Христовата църква е несравнимо по-голяма от тази на левите. Защото въпреки зловещия си лик, десните диктатури бяха все пак по-малко тоталитарни от левите.)

Да се върнем обратно към драмата на драматичния начален въпрос: защо комунизмът ненавижда религията, къде са заровени корените на неговата алергична нетърпимост към православието и към християнството изобщо, защо тоталитаризмът противопоставя на един толкова миролюбив и смирен светоглед като библейския такава ожесточена войнственост? Отговорът на този съществен въпрос не е еднозначен – аз ще се опитам да хвърля поглед върху неговите социалнопсихологически аспекти.

Християнството не е политология – не е дори и социология. Християнството е преди всичко школа по съпричастност, по емпатия, по съизживяване, по любов към съчовека – който и да е той, каквито и да са политическите му и социалните му възгледи, каквито и религиозни и нерелигиозни вярвания да изповядва. Дори само фактът, че върховен принцип на християнския морал е любовта към ближния, а ближен според Вечната книга е всеки, дори непознатият, врагът дори, подсказва, че християнският светоглед търси общочовешкото начало, обединението, единението на хората в името на всемирното побратимяване. Докато цел на всеки тоталитаризъм, и особено на комунистическия, е не вярата в човека, а човеконенавистта, врагоманията, мнителността, враждебната подозрителност, шпиономанията. Оттук и природната несъвместимост на християнския, на Христовия светоглед с идеологическата доктрина. Докато Бог е събирач и обединител, партийната идеология е разединител, тя противопоставя човека на човека, дели хората на класово-партийни приятели и класово-партийни врагове, на свои и чужди, на заслужаващи и незаслужаващи социалните и дори природните блага. На фона на целия този изкуствено създаван и въдворяван чрез терор и насилие (включително и насилие физическо) повсеместен антагонизъм претенциите на официалната комунистическа концепция за свобода, братство и равенство зазвучават като истинско кощунство. Тъкмо затова още в дебрите на живковизма Радой Ралин пародира плакативната партийна теза за човека като другар, приятел и брат с въпроса:

Човек за човека е брат.
Как си бе, гад?!

Морален победител в двубоя през вековете и хилядолетията между многобройните политически доктрини и християнството винаги е било християнството. То е печелило морално този съдбовен за цялата ни цивилизация двубой дори тогава, когато го е губило физически – така, както, макар и арестуван и разпнат на кръста, Христос победи морално римската стража за наше общо благо. Тази величествена победа е знакова и непоклатима, тя е неподвластна на времето – цялата стара и нова история сочи, че всеки опит да се подмени християнският морален кодекс с една или друга политическа конюнктура води само до цели реки от кръв и сълзи. И Светата инквизиция, която макар и въдворена в името Христово е по своята същност сатанинско дело, и комунизмът, и нацизмът, и фашизмът са вечно кървящи свидетелства на гибелния път на доктрини и доктринери от заветите Христови към антихриста.

Християнството е човеколюбие на практика, приложна, оперативна любов, съучастие в страданието на всеки страдащ. Както учи Брехт в „Опера за три гроша”, „първо идва милосърдието, а после – моралът!” И ако историческият ни път е белязан с кръвта и сълзите на милиони невинни човешки жертви, взрем ли се внимателно в човешкия опит през последните две хилядолетия, ще забележим, че всички попътни изстъпления са резултат от отклонение от декалога, отстъпление от онова Христово наследство, чиято всеприложима нравственост е единственото боеспособно противодействие на всемирното зло. А всяко противодействие на злото е добро. Онова извечно и неунищожимо фундаментално добро, което се роди на Коледа. За да се прероди, за да се преражда неуморно поколение след поколение във всеки от нас – християнин или нехристиянин.

На главната страница: Болшевики разграбват православна църква, 20-те години на XX век

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияТворения
Следваща статияКой се занася с Дядо Коледа?