Разговор с Итамар Виейра Жуниор за езика и травмата в романите му „Торто Арадо“ и „Да спасиш огъня“. Бразилският писател беше гост на Софийския международен литературен фестивал през декември 2025 г.
Итамар Виейра Жуниор (род. 1979) е доктор по етноафрикански изследвания към Федералния университет в щата Баия, служител е на NCRA, държавната агенция, отговорна за провеждането на аграрната реформа в Бразилия. И един от най-мощните гласове в бразилската литература на новото хилядолетие. На български вече познаваме първите два романа от неговата, както самият той я нарича, „Трилогия за земята“ – „Торто Арадо“ (2018) и „Да спасиш огъня“ (2023), благодарение на издателство „Лемур“, преведени от Рада Ганкова, която в момента работи по превода и на третия – излезлия тази година на португалски „Безстрашно сърце“.
Паралелите между романите на Итамар Виейра Жуниор и тези на Жоржи Амаду идват сякаш съвсем естествено, тъй като и той пише за същите тези хора от Баия, които познаваме от творчеството на Амаду, но подходът е твърде различен. Ако при Жоржи Амаду има по-изразена полифоничност и пъстрота от персонажи и дори неговите „ориша“ (свръхестествени и божествени същности в афробразилските религии, б.а.) са едни такива, по-дяволити, то при героите на Виейра Жуниор сякаш има повече меланхолия и интроспективност. Дори „забравеното“ божество Санта Рита Рибарката в „Торто Арадо“ е едно… тъжно божество. Също така Итамар Виейра Жуниор сякаш сам се превръща в „ориша“, вселявяйки се в различните герои, от чието име се водят отделните повествования, т.е. героите се явяват неговите „коне“ („кон“ на божеството е човекът, приел „ориша“ да се прояви чрез него, б.а.)… Различна е и трактовката на мотива за надеждата у двамата автори, както ще стане дума в самия разговор.
И в „Торто Арадо“, където проследяваме от първо лице в продължение на няколко десетилетия историята на семейство земеделци без право върху земята, потомци на бивши роби, за които краят на робството „не е нищо повече от дата в календара“, и в „Да спасиш огъня“ с герои, потомци на коренното население на Бразилия и на същите тези африканци, ние попадаме в едно сякаш множествено време. То хем е миналото, хем е нашето непосредствено настояще. А в „Да спасиш огъня“ настоящето ни се разкрива постепенно под пластовете минало, в които е потънало всекидневието. Това „абсолютно време“ има, разбра се, и своите пукнатини, това са именно моментите, когато героите решават да действат и сякаш връщане назад няма…
Да започнем с това ваше особено време. Какво е времето за вас?
В романите ние можем да манипулираме времето в полза на историите, които разказваме. И това време в двата романа е нашето време, но някак пречупено през миналото.
Историите за човека и отношенията му със земята, която го храни, са универсални. Тук можем да разпознаем много мотиви, които са общовалидни, макар и двата романа да дълбаят много надълбоко в пластовете на конкретни общества. Ето, аз като читател откривам сходства дори със собствената си семейна история, с моите прабаби и прадядовци, които са били земеделци тук, на другия край на света…
Тези две истории са концентрирани върху едно социално ядро. Във всички общества семейството е може би най-важното ядро, защото оттам започват всички други контакти. Неравенствата, които срещаме в нашето общество, много често се преповтарят на друго ниво в семейството. По този начин са представени и персонажите в тези романи – връзката със земята е централна и за двете истории и тази връзка можем да срещнем във всички култури и всички общества. Няма живот, ако нямаме връзка със земята, с това пространство на живота и труда. В Бразилия правим много грешен избор по отношение на връзката си със земята в миналото. Земята винаги е била и до ден днешен е привилегия и благо за един малък елит в Бразилия. Много хора всъщност живеят във връзка със земята, която се основава на експлоатацията. И така продължава до ден днешен… Бразилия е последната страна в света, която забранява робството, но тази реформа не е свързана с поземлена реформа и работниците, които в продължение на векове са били експолоатирани, по никакъв начин не са били обезщетени за това и не са получили земя. От официалната забрана на робството са изминали 140 години, но аграрната реформа все още е мечта за хората, които обработват земята.
Темата за езика също е важна за вас – от отрязания, осакатения език като метафора в „Торто Арадо“ до огнените езици в „Да спасиш огъня“, но и езикът на литературата, благодарение на който стигаме до места, до които не може да се достигне посредством активизъм, не мислите ли?
Първо ще кажа няколко думи за литературата. За мен литературата, за разлика от много други области (на познанието), е до голяма степен свързана с емоционалността и с преживяванията на хората. Това е много важно измерение от нашия живот. Чрез този разказ, чрез този наратив за чувствата ние успяваме да стигнем до други човешки същества… Когато пиша, моето тяло е в услуга на писането, но разказваната история постига крайната си цел, само когато стигне до човека, който започне да я чете. И той, четящият, по някакъв начин се задължава да развие своята чувствителност и своята способност за разбиране. До преживяванията, които всъщност не ние сме преживели, стигаме чрез литературата, чрез фикцията по някакъв друг начин – било то посредством един отрязан език или един огнен език, те се преживяват и усещат по друг начин чрез фикцията. Затова отрязаният език може да бъде прочетен просто като отрязан език, но от друга страна – и като историческо заглушаване и невидимост за някои хора в бразилската история. Както и огънят, който може да бъде метафора за различни неща – за „злоба“, която е по принцип нещо отрицателно, но се оказва и доста основна, за да могат хората да оцелеят.
Читателите от нашето поколение, а и от предишното тук, в България, добре познават романите на Жоржи Амаду. Паралелите с неговото творчество са очевидни – в крайна сметка вие пишете за същите тези хора от Баия, макар подходът ви да е в известен смисъл дори противоположен. Имаше ли Амаду влияние върху вас?
Аз се запознах с книгите на Жоржи Амаду като читател, още когато бях тинейджър. Бях очарован от неговата литература, защото нещата, за които той пише, се доближават много до нещата, които аз познавам и в които вярвам. И когато бях на 17 години, се представих пред вратата на дома му с едно копие на романа му „Пясъчни капитани“… Той беше големият писател на 85 години, а аз – просто момче на 17, което за първи път призна пред някого, че пише и иска да продължи да пише. И получих много добри съвети и от него, и от съпругата му – писателката Зелия Гатай… Но ако се върнем на вашия въпрос за подхода, аз мисля, че литературата винаги е плод на времето, в което живеем. Литературата на Жоржи Амаду е създадена по-близо до времето след забраната на робството и е опит да се представи една Бразилия на множеството произходи. Жоржи Амаду пише във време, когато Бразилия живее с един мит, който е малко погрешен – мита за смесицата. А аз пиша в епоха, когато този мит за смесването на народите и културите в Бразилия вече е развенчан. Все още съществуващото неравенство в Бразилия е плод на нашето минало. Затова и това, което създавам аз, е малко по-мрачно, макар да продължавам да търся пътища за изход и за промяна. И сякаш това е общото между мен и Жоржи – и двамата търсим надежда и вяра за нашата страна, за Бразилия.
Но парадоксално, вашият роман „Торто Арадо“ завършва доста по-оптимистично от късни романи на Жоржи Амаду като „Токая Гранде“, където цяло селище е изличено от едрия замевладелец, и то по изключително кървав начин. При вас – обратно, земевладелецът е застигнат от мистериозна, но справедлива смърт накрая.
Смятам, че както в по-ранния период на Жоржи Амаду, в романи като „Жубиаба“ или „Мъртво море“, така и в по-късните му книги, които стават световни бестселъри – „Габриела“ или „Дона Флор“, винаги присъства надежда, че има възможно място, където да се срещнат всички тези култури и традиции в Бразилия. В моите романи обаче надеждата не е просто пасивна, в тях има език, който е добре познат на потисника. Това е езикът на насилието. Така че надеждата съществува, но тя стига до главните герои по изкривен път (и тук правим връзка със заглавието „Торто Арадо“ – в превод „изкривен плуг“, б.а.).
Тук бих прибегнал до още един паралел – с филма „Бакурау“ (2019) на Клебер Мендоса Фильо и Жулиан Дорнелес. Като започнем от географската близост (там действието се развива в Пернамбуко, съседния на Баия щат) и стигнем до това как потиснатите отговарят с насилие, без творбата да е възхвала на насилието, защото това насилие е метафора по-скоро за гнева и стаената сила на онеправданите.
Любопитен факт е, че романът „Торто Арадо“ и филмът „Бакурау“ стигнаха до публиката в една и съща година. Така че и двете произведения са продукт на историческия момент в Бразилия тогава, в първата година от управлението на Болсонаро. То беше кулминацията в серия от правителства, които подаваха оставки… Така някои извоювани след последната военна диктатура права за бразилците изчезнаха, изпариха се. Всъщност Болсонаро установи в Бразилия автократичен режим и накрая, когато загуби изборите, той се опита да организира държавен преврат. Изкуството отразява времето, в което живеем, и неслучайно тези две творби стигнаха до бразилците по едно и също време.
Да се върнем към езика. Кои португалоезични писатели от други части на света чувствате близки?
Смятам, че нашите литератури общуват по много красив и позитивен начин и всички писатели по света, които пишат на португалски, по някакъв начин имат обща основа. Всички тези модерни общества днес – в Ангола, Мозамбик, Кабо Верде, Бразилия – са общества, започнали да се формират в процеса на колонизация. Така че усещането за доминация и експлоатация е повлияло на всички нас. Сред авторите, с които имам постоянен контакт и като писател, и като читател, са Ана Паула Тавареш и Онджаки от Ангола и Миа Коту и Паулина Шизиане от Мозамбик.
Вашата семейна история до коя от историите в книгите ви е най-близка?
Историята на моето семейство напомня по нещо на тази на персонажите в „Да спасиш огъня“. Семейството на баща ми е живяло в една от тези общности, които много приличат на описаните там. Не се казва Тапера де Парагуасу, но е Кокейрус де Парагуасу. То е смесено семейство от наследници на коренното население и чернокожи. И смятам, че травмите, които са заложени в този роман, са и семейните травми, които ние носим в себе си. Разбира се, историята е фикционална, но аз съвсем спокойно мога да бъда син на Лузия от Парагуасу от романа и дори смятам, че в момчето Мойзес от „Да спасиш огъня“ има много от мен самия.
Превод Рада Ганкова
