Начало Идеи По историческите и съвременни рубежи на тоталната война
Идеи

По историческите и съвременни рубежи на тоталната война

3471

Тези дни Путин тържествено оповести, че празнува годишнината от войната. Разбира се, свободен е да го направи – всеки може да си празнува, каквото пожелае. Да превръщаш обаче една експанзивна и толкова кръвопролитна война в празник, да празнуваш война (и особено подобна война!) е, меко казано, необичайно. Но след като празнуващите празнуват, то и ние, непразнуващите, сме свободни да си направим своите собствени изводи от техните празнувания. В това няма нищо странно – хората се разпознават и опознават не само по делниците, а и по празниците си. Гражданските ни празници са наши граждански идоли, сиреч наши ориентири и пътеводители, които говорят най-достоверно за нас самите, за нашата ценностна скала, за нашия мироглед, за нашия морал – след каквито идоли крачиш, такава личност, такава общност, такава нация си.

И така, какво всъщност празнува руският президент, празнувайки годишнината от украинската война? Дали празнува бруталното и с нищо непредизвикано нашествие в една независима, суверенна страна? Дали празнува опожарените и разграбени от червеноармейците украински домове? Дали празнува хилядите жертви и осакатени сред собствените му войници? Дали празнува и хилядите загинали на фронтовата линия украинци, или празнува техните похитени от нашествениците родители, деца и близки в тила? Дали празнува всестранната международна изолираност, в която изпадна Кремъл чрез агресията? Дали празнува икономическия срив и материалната нищета, до която предизвиканите от наглостта на олигархичен Кремъл западни икономически санкции закономерно доведоха? Дали празнува болката на безбройните руски семейства, изпратили живи и здрави синовете си на бойното поле, за да ги посрещнат само броени дни или седмици след това обратно в ковчези?

Вероятно празнува всичко изброено накуп, защото това е съдържанието на войната, а да празнуваш, да проклинаш или да коментираш една война, значи да празнуваш, да проклинаш или да коментираш нейното съдържание. Но ако всички тези злини и премеждия не са за празнуване, тогава какво е за празнуване и ликуване, с какво едно завоевателно, имперско нашествие може да се превърне от национално бедствие в национален празник? И отново: какви изводи да извлечем, какви поуки да формулираме ние от подобни празнувания, които са празнувания не на миролюбци, а на войнолюбци?

Според мен достоен за празнуване е по-скоро мирът, при това далеч не всеки мир, не и мирът, довел до окупация, грабителство и робство, а само градивният мир, мирът, победил мракобесието и защитил и опазил фундаменталните нравствени добродетели, мирът, въдворил свобода и справедливост. Подобен мир е цел и смисъл и на цели народи, и на цялото човечество, докато и на най-доблестната война можем да гледаме не като на постигната мечта, а само като на необходимо зло. Защото за мен няма съмнение, че по своята органика здравият разум е насочен срещу войната – иначе той не би бил здрав разум.

Но и тук трябва да разграничим и прецизираме оценките. В случая Украйна говорим не за една обща, а за две различни, макар и водени едновременно на едно общо бойно поле войни: войната на Кремъл и войната на Киев. Тези две войни са не само и просто различни – тези войни са противопоставени, противоположни, морално несъвместими. Защото не Украйна обяви война на Русия и не украинци воюват на руска земя. За руснаците тази война е завоевателна и агресивна, война на нашественици и грабители с цел нашествие и грабеж, а това я прави и война злодейска, превръща я в престъпление срещу човечеството. За украинците обаче войната е отбранителна, отечествена, а с това – и справедлива, необходима съпротива срещу похитителите. Необходима дотолкова, доколкото свободата, правото на национална независимост и на собствена родина са не само легитимни, а и базови, основоположни и изконни права, права не само национални, а и интернационални, наднационални, общочовешки. От което следва, че морално погледнато, войните са две коренно различни, макар и потичащи паралелно войни – една имперска и узурпаторска и една отбранителна, справедлива и дори необходима война.

Всъщност тази празнувана днес с толкова показна тържественост война режимът на Кремъл поведе не преди година – преди повече от век я поведе, когато болшевиките с огън и меч приобщаваха цели страни и народи към злокобната си кауза. Става дума за свирепостта, с която червеноармейците воюваха и срещу Финландия, и срещу беззащитните прибалтийски и азиатски републики. След което същата война Кремъл обяви през 1944 г. и на Царство България. В по-ново време тази извечна война продължи и в Източен Берлин, и в Унгария, и в Прага, и в Афганистан. Казано накратко, чрез тази глобална война бяха похитени независимостта и свободата на всички приобщени (насилствено приобщени!) към Съветската империя земи на два континента. Тази война бушува днес и в Украйна. Всъщност позамисля ли се, това е войната и срещу Анна Ахматова, и срещу съпруга ѝ, поета Лев Гумильов, и срещу Бердяев, и срещу Осип Манделщам, срещу Лев Копелев, срещу Алешковски, срещу Максимов, Бродски, Пастернак, Амалрик, Буковски и Солженицин, срещу хилядите свободомислещи руски творци, срещу Божието начало у всеки от нас. Тази пренесена впоследствие и на родна земя война бе толкова брутална, че не пощади дори милиони болшевишки ветерани, сами станали жертва на въдворения от тях червен терор и намерили гибелта си в изтребителните концлагери на Архипелаг ГУЛаг. Така че днешна Украйна е само епизод и ехо, попътен камък във вековния път на руското (монархическо и особено съветско и постсъветско) мракобесие. Така че още дълго преди нашествието в Украйна тази ожесточена война бушуваше на руска земя. Бушуваше, бушува и до днес чрез саморазправата на кагебиста Путин с вътрешнополитическата опозиция. Неистовата жестокост, с която руските орди громят украински болници и училища, убиват деца, майки и беззащитни цивилни граждани, е жестокостта, с която Кремъл преследва и убива всеки руснак, дръзнал да изкаже несъгласие с господстващия кремълски авторитаризъм. Това е една изцяло руска война, която Кремъл глобализира и интернационализира, изнасяйки я зад граница. Става дума за онзи износ на революция, чрез който още ветераните на болшевизма се заканиха да завладеят от полюс до полюс света. А морално погледнато, Октомврийската революция (разбирай: преврат) не е нищо друго, освен погром на институцията над индивида, атентат, превърнал руската държава в олигархична корпорация, в колективистична империя от овластени съсловни обръчи, империя, насочила целия си ведомствен ресурс в защита на унаследеното от монархичните векове и доразвито от болшевизма и необолшевизма крепостничеството. От кого го защитава ли? Не, не само от руските дисиденти, не дори само от местните, от вътрешнополитическите противници на режима. Вътрешно- и външнополитическото кремълско насилие е един общ, монолитен процес, насочен преди всичко срещу свободолюбивия, светски дух на времената ни, срещу цивилизоваността, срещу ренесансовото ни наследство, срещу еманципираността на редовия гражданин. Тази проклета, тази престъпна война, водена с еднаква свирепост и в Русия, и извън Русия, Кремъл може да спечели само краткосрочно и тактически – не и дългосрочно и стратегически. Не защото ненавижданият и злонамерен Запад така е решил, не и защото танковете „Леопард” са по-боеспособни от съветските брички. Колкото и вярно да е това технологически, не технологията е решаващият фактор. Решаващ е урокът, който ни преподаде скъпоплатеният исторически опит. Опит, който учи, че има само вечни демокрации – не и вечни диктатури…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора