0
2115

По кривите пътеки на българския преход (и още)

Откъс от изданието на „Рива“

Сборникът съдържа публицистични текстове и интервюта, които проследяват събития и съобщават факти от различни държави. Впрочем повечето от тях отразяват моменти от случващото се в България през годините на прехода от диктатура към демокрация.

Не приемам преднамереното твърдение на привържениците на червения строй, че за престъпленията му е старомодно и безпредметно да се говори и пише. Че подобни действия са „пещерен антикомунизъм“.

Всички знаем, че ужасите на нацизма и до днес са предмет на нови книги, филми, изследвания, научни студии. Макар че те отдавна са приключили и са съответно наказани. Въпреки това никой не ги определя като „пещерен антинацизъм“ и не омаловажава обнародването им.

При комунизма – просъществувал по-продължително от нацизма и отнел живота на повече човешки същества – нещата стоят другояче. У нас, с променено име, политическата му организация продължи своето съществуване и не се разкая или извини за многобройните си злодеяния. Лишена от идеология или по-точно – с фалшива, тя чества своите годишнини и герои, без да счита това за „пещерен комунизъм“. Не спира да манипулира обществото чрез изпитаните си прийоми – лъжи, полуистини, фалшификации на историята.

Тоталитарните комунистически режими не са достатъчно изследвани, разобличени и порицани, въпреки че пораженията от тях са видими и тежки. Те се откриват в промитите съзнания на част от хората, расли и обучавани близо половин век в условията им; в материалното неравенство сред населението; в обезценяването на моралните ценности; в невежеството по отношение на историческата истина.

Свободното и демократично общество е длъжно да заличи следите им.

Н. Кр.

Нася Кралевска е филолог, журналист и преводач на литература от немски и английски език. Завършила е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирала е журналистика в Германската федерална република и във Великобритания като стипендиант на ЮНЕСКО. Работила е в София като редактор. От 1985 г. живее в САЩ, омъжена за д­р Ерън Оуенс. Преподавала е български в Университета на Делауер. Кралевска е автор на книгите: „Без заглавие. Рушители и строители на България“ (2001, 2003, 2006, 2019), „Споделено детство“ (2009), Communism versus Democracy – Bulgaria 1944 to 1997 с предговор от професора от Харвардския университет д-­р Марк Креймър (2010), „Без заглавие. Комунизмът в битка с демокрацията“ (2011), Shared Childhood behind the Iron Curtain (2016), „България под комунизъм“ (2016, 2018). 

„По кривите пътеки на българския преход (и още). Поглед отдалече“, Нася Кралевска, редактор Венцислав Божинов, художник на корицата Веселин Праматаров, издателство „Рива“, 2022 г. 

„Той много светеше“

„Писахме да се знае“, кн. 3, „Адът – лагерите и затворите“, Работилница за книжнина „Васил Станилов“, София, 2007 г.

Мама постоянно ни напомняше, че нашето семейство далеч не е от най-пострадалите от комунизма. Тя беше права, защото моето сирачество – без татко, продължи по-малко от три години, а не завинаги, както на десетки хиляди други българчета.

Бях на две години и половина, когато през лятото на 1949 г. баща ми д-р Атанас Кралевски внезапно изчезна. Мъгляво си спомням суматохата в дома ни и непрестанните разговори за неща, които ми бяха неразбираеми – присъда, прокурор, адвокати, съд, изтезания, жилищни дела, принудителни настанявания… Растях главно с баба си Сийка, тъй като майка ми – педиатърка, бе по цял ден на работа, а вечер тичаше при пациенти от квартала ни, по адвокати, а понякога – към Софийския централен затвор. Спомням си, че по празници повтаряха на сестра ми Светла и на мен като най-съкровено пожелание: „Догодина – с татко!“, което за мене – по-малката, нямаше реално съдържание. Но заразена от общия дух в семейството, и аз чаках баща си и повече от всичко ми се искаше той да се завърне вкъщи. Друг е въпросът, че свикнала с наложеното ми от „народната“ власт сирачество, когато татко се появи – отново внезапно за мен, – аз, петгодишно момиченце, няколко дни подред му виках „чичо“.

Само няколко дни, след което започнах да опознавам баща си и да се удивявам на това, което виждах, когато бях с него.

Най-силно впечатление ми правеше улицата. Почти на всяка крачка в центъра на София хора се спираха пред татко, сваляха му шапка, поздравяваха го с подчертано уважение, а се случваше и да му целуват ръка. Той разговаряше с тях кратко и приветливо и ги отминаваше, за да бъде заговорен от друг мъж или жена. Питах го кои са тези хора, а той ми отговаряше, че са негови пациенти, техни близки или познати и приятели. Така твърде скоро разбрах необикновената популярност на баща си, а с времето – и причините за нея.

Д-р Атанас Кралевски, роден през 1903 г. в семейството на колоритна личност от стара София – филолога Веле П. Кралевски, бе завършил медицина в България. Избрал беше да практикува тежката и опасна за здравето на лекаря специалност „Гръдни болести“. Още като млад фтизиатър в Държавния санаториум за туберкулозно болни в Искрец бе проявил качеството си на отличен диагностик. Бързо овладял изкуствения пневмоторакс – по него време най-ефикасното лечебно средство за засегнатите от смъртоносното белодробно заболяване главно млади и бедни хора. Но споменатият метод невинаги помагал за дълго. Сраствания между плевралните листа често ограничавали ефекта от пневмоторакса и с времето засегнатите пациенти умирали. Затова, когато 31-годишният д-р Кралевски научил, че отскоро се практикува операция, наречена „якобеус“, отстраняваща този проблем, той заминал за Берлин в неплатен отпуск и на собствени разноски, за да я усвои лично от новатора – професор Улрици.

В Германия младият доктор останал близо две години. Когато през 1936 г. се завърнал в санаториума в Искрец, той пръв в България започнал да практикува „якобеус“ и обучил в прецизната хирургична процедура няколко свои колеги фтизиатри. Едва след това се прибрал в София, където продължил денонощната си животоспасителна дейност. В кабинета му на ул. „Парчевич“ № 33 и в санаториума на д-р Хаджииванов във Владая, където оперирал (докато се готвел да построи собствена клиника на терена си от 6 декара в квартал „Иван Вазов“), се стичали с вяра и упование обречени на смърт туберкулозно болни от всички краища на страната, от Македония, Сърбия, Румъния, Гърция, Турция. Според картотеката му пациентите му са били хиляди.

Тази популярност става причина д-р Атанас Кралевски да бъде „избран“ за подсъдим в процес срещу трима видни лекари. Останалите двама са неврологът д-р Иван Антонов и д-р Абаджиев, който се самообесва в затвора. Съдебната разправа с медиците, мобилизирани като началници на отделения в Окръжната военна поликлиника в София, е инсценирана веднага след смъртта на „вожда“ Георги Димитров с цел сплашване на лекарското съсловие и поредно всяване на страх у населението.

Впрочем Кралевски още от 1946 г. е в „черния списък“ на комунистите. Заедно със съпругата си д-р Атанаса Донкова той подписва Опозиционната декларация на българските лекари срещу наложената чрез преврат отечественофронтовска власт. След като продемократичните партии загубват псевдоизборите за Шесто Велико  народно събрание и започва окончателното им ликвидиране, служители на Държавна сигурност посещават един след друг подкрепилите документа медици, за да ги принудят чрез заплахи за изселване или затвор да се разкаят и да се откажат от участието си в подписката.

Един от малцината, които не се съгласяват да го сторят, е д-р Атанас Кралевски. Никога нечленувал в партия и лекувал с еднаква всеотдайност пациенти не-комунисти и комунисти, той изхвърлил от кабинета си невярващия на очите си представител на червените властници.

Както вероятно е очаквал, не след дълго заплатил за дързостта си. Съобразно практиката на комунистическото правораздаване, задържането на Кралевски започва с изтезаването му. В мазето на здание на ъгъла на ул. „Оборище“ и бул. „Клемент Готвалд“, където по него време са някои от службите на Държавна сигурност и на Разузнавателното отделение, заслужилият лекар с подчертано социални убеждения е държан дни наред през летните горещини прав в нещо като комин, изграден от тухли и висок 4 метра. Едва е можел да диша. През малък отвор от време на време са го боцвали с остър предмет и сред мрака нечий глас е просъсквал: „Ще подпишеш ли самопризнанието?“.

Д-р Атанас Кралевски не е знаел в какво е набеден. Докато от обвинителния акт не става ясно, „че от 1948 до май 1949 година той е разпространявал в град София неверни твърдения от естество да създадат недоверие към народната власт и смущения в обществото, а през юли 1949 година очернил с клевети току-що починалия вожд Георги Димитров“.

Адвокатът Динчо Динчев след години си спомня: „Необикновеното в този скалъпен процес бе, че доктор Кралевски и след като видя обвинението, не се призна за виновен. Теофил Стоянов, адвокатът, който му бях препоръчал, отказа да го защитава. „Защо бе, бай Теофиле?“ – попитах го аз. „Затова, защото той не иска да признае“ – бе краткият му отговор. След редица трудности намерих друг юрист, с когото поех защитата на Кралевски пред Софийския областен военен съд. Делото му се гледа на 11 ноември 1949 г. при затворени врати. Един съветски полковник присъстваше на заседанието. Като наблюдател. Докторът отново не се призна за виновен“.

Съдът обаче е на обратното становище. В мотивите на присъдата срещу Атанас Кралевски е записано: „Казаното за др. Димитров, че бил умрял от пиянство е твърдение обидно и невярно за Великия вожд и учител на българския народ. Причината за смъртта на др. Димитров бе публикувана в пресата от авторитетни московски лекари. С горното твърдение се нанася обида на др. Димитров, който с живота си беше образец на борец-комунист от световен мащаб. И тъй като инкриминираното твърдение е отправено по адрес на др. Димитров, чието име е знаме за построяването на комунизма у нас, е в състояние да повлияе отрицателно на нездравите политически елементи у нас и е казано в присъствието на двама души, то същото е в състояние, според съда, да внесе смущение в обществото и е разгласено. Деянието му съдът счита за умишлено и за това следва да му се вмени във Вина“.

Тази „вина“ беше изкупена от д-р Кралевски с три години строг тъмничен затвор, глоба от 40 000 лева и лишаване от граждански права и право на държавна служба като лекар за срок от седем години. А само дни преди задържането си той бе назначен за началник на Гръдното отделение на Работническата болница в София – днес „Царица Йоанна“, ИСУЛ – най-престижния за специалността му пост.

Вместо в Работническата, Атанас Кралевски практикува в друга „болница“ – тази на Софийския централен затвор. Според разказа на Стефан Стамов – опозиционен земеделец и съзатворник на Кралевски, в лечебницата с решетки е било абсолютно забранено да се дават лекарства на политическите затворници. На това елементарно човешко право са се радвали само криминалните престъпници. Болшевишките разпоредби обаче ни най-малко не смущавали осъдения фтизиатър. Сутрин и вечер, усмихнат и спокоен, пред очите на придружаващите го един или двама въоръжени милиционери, д-р Кралевски раздавал лекарства на болните според нуждите им, с което се излагал на голяма опасност.

„Смърт за враговете ни, а за нас живот“ е веруюто на комунистите. И за да си го осигурят – тогава, когато безмилостната жълта гостенка е върлувала и не са съществували медикаменти за лечението ѝ, – те не са могли да се лишат от компетентността на прочутия специалист по гръдни болести. По време на затворническите му години често – обикновено по тъмно – са извеждали баща ми от Софийския централен затвор и във военен джип с охрана са го водили да преглежда, диагностицира и лекува представители на управленския елит.

Но не властващите му пациенти, а други негови болни – комунисти, помогнаха на татко след излизането му от затвора. Те организираха подписка, в която настояха той да бъде назначен като лекар. Представиха я в Министерството на народното здраве. И тук – късмет! Петицията попадна в ръцете на д-р Блага Ганчева – съпруга на небезизвестния Иван-Асен Георгиев, която бе стажувала при баща ми и високо го ценеше. Но и тя не можеше да направи много. На „враг“ като д-р Атанас Кралевски не се полагаше по-висока служба от тази на лекар ординатор в Първи тубдиспансер.

Младшата длъжност на ординатор ни най-малко не огорчи баща ми. За него комунистическите титли и позиции нямаха никаква стойност. Интересуваше го само едно – че пациентите му денонощно го търсеха и че той продължи да им бъде полезен до деня на смъртта си на 12 септември 1979 г.

След този зловещ ден месеци, та дори и години наред в дома ни пристигаха писма и телеграми от научили за внезапната му кончина излекувани от него туберкулозно болни или техни родственици.

В едно от запазените писма пише: „Доктор Кралевски – спасителят на баща ми, бе една необикновена личност. Нищо чудно, че след идването на комунизма животът на този голям човек и лекар бе низ от пречки, мъчнотии, заплахи и дискриминация. Той много светеше“.