0
2598

По малките улици на живота

„Ела и ме спаси“, Емилия Милчева, изд. „Жанет 45“, 2021 г.

Познавам Емилия Милчева като журналистка с дългогодишна практика в печатни и електронни медии. Със сериозен професионализъм, с чувствителност към социални, граждански и политически аспекти в живота ни днес. Това е първата ѝ книга с разкази.
Имам известно принципно предубеждение, често оправдано, но и понякога опровергавано, към автори, които се занимават професионално с публицистика и които изведнъж се насочват към художествената литература. Жанровете са различни все пак, въпреки че съзнавам относителността и „границите“ в понятието жанр. И все пак да си качествен, много добър журналист, не означава автоматично, че ще си и добър писател. Опитът ми в четенето на книги също оправдава подобна предубеденост. Е, в случая книгата на Милчева я опроверга, затова и ще започна с едно просто изречение. Това са много хубави разкази.
Това, че човек не може да избяга от себе си, от интересите си, от чувствителността си, от ценностите си, се проявява в сборника. Има разкази, чиито сюжети са обвързани с „особеностите“ на политическия ни живот. Други – със социални проблеми. Трети – с живота на определена социални групи – възрастни хора, на финала на живота си, бедни и лишени от нормално съществуване, захлупени от тежестта на бита и безнадеждността на онова, което идва занапред, също са сред героите, които населяват пространството на разказите.
Има известна неравномерност според мен в подредбата – в първата част сюжетите са по-скоро житейски, отколкото обвързани с определен политически или социален контекст. Към края нещата се променят. Но общото впечатление е за разказване, което не „употребява“ техниките на публицистичния език, добре познати ни от медиите, които могат по „лесен“ начин да предизвикват съчувствие, да ни накарат да си кажем „ето, да, това е животът, това са политиците ни, това са журналистите ни“. Езикът в тях не определя, не посочва с пръст кое е „добро“, кое е „зло“… Кое какво е. Милчева удържа журналиста в себе си и разказва, както го правят умелите разказвачи. Движи се по хода на сюжета, без да го запълва с множество детайли и подробности, без да го оставя да ни отведе до ясен край, до предвидима ситуация или разрешение. Без да взима страна. Има дистанцираност в разказването ѝ, която оставя повече пространство за движение. Не само като отношение, а и като разгръщане на разказа. Има линии в него, които не водят само в една посока. Може да се тръгне и в друга. Има премерена недоизказаност, която определено е за добро и оставя повече свобода на читателя – и в емоционално, и в мисловно отношение.
Още един момент, който не бих искала да пропусна – умението да „представиш“ герои, които от една страна, не са нищо изключително, и които в една или друга степен имат нещо специално в себе си, нещо, което ги прави различни от тези, които сме свикнали да наричаме „нормални“ хора. Или пък не – може би точно те са наистина нормалните хора, способни на големи жестове или на необичайни за другите, но красиви по своему постъпки. В „Ела и ме спаси“ авторката оставя и впечатлението за „автобиографичност“, която винаги „работи“ и предизвиква у читателя повече разбиране и усещане за близост. В случая за мен не е важно дали в разказите има автобиографичен момент, или не. Важното е, че Емилия Милчева създава художествена реалност, твърде близка до житейската, която познаваме или за която сме чували, и това прави текстовете ѝ силни в своята „достоверност“.
За финал – хубава книга е написала Милчева, някои от разказите в нея са направо образци за добра, майсторска проза.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияДокато има българи, ще има бойкоборисовци
Следваща статияЧаст последна