„Без/смъртен” на Тарсем Сингх е трилър с елементи на фантастика, който твърде бързо издава тайните си кодове.
Преди 15 години Тарсем Сингх беше сред пионерите в киното, които приложиха потенциала на виртуалната реалност извън пределите на филмовата фантастика, здраво преплетена с нуждите на разказа в един психотрилър. „Клетката” и до днес си остава знаков филм, едновременно визуално пиршество и интелектуална провокация. Интересът на режисьора към „надникването” в човешкото (под)съзнание продължи с „Падането” (2006), будещ допълнително любопитство за българския зрител и поради факта, че е римейк на „Йо-хо-хо” (1981, реж. Зако Хеския). И двата филма бяха обещаващи като тематични търсения и разгръщане на кинематографични похвати, но пет години по-късно психеделичният декаданс се оказа само блед спомен, а американският режисьор от индийски произход ни поднесе един изпълнен с клишета прочит на древногръцката митология във „Войната на боговете” (2011). По-скоро разпознаваем във визуалния стил и в хапливостта на репликите, следващият му филм, „Огледалце, огледалце”, предпочете да запази връзката с приказните наслоения, без да задълбава в сенчестите дебри на човешката природа. Първият опит на Тарсем Сингх за комедия не беше лишен от някои оригинални „хрумки” и здравословна доза цинизъм, но остана твърде далеч от мрачния размах на въображението, с който отъждествявахме режисьора в началото на обещаващата му кинокариера. И ето че в тази неравномерно поддържана градина се появява пето растение – „Без/смъртен”.
До известна степен новият филм на Тарсем е завръщане към корените на един психологически деконструктивизъм. Изчезнал е всеки намек за приказни корени, засилило се е социалното послание, което беше забелязано още в „Огледалце, огледалце”, но приближаването на сюжета до усещането за реалност е повлякло след себе си някои неизбежни примеси от екшън и драма, които за съжаление са притъпили оригиналния поглед на режисьора и са оставили множество пролуки за промъкването на изпитани схеми и предвидима конвенционалност.
„Без/смъртен” (но всъщност „По-малко себе си”) е трилър с елементи на фантастика, който твърде бързо издава тайните си кодове. Един съвременен д-р Франкенщайн решава да окаже безценно „добро” на човечеството, като изнамери начин да съхранява великите умове в нови тела и надскачайки тленността на материята, да придаде практическо безсмъртие на човешкия дух. От тази съмнителна услуга се възползва Деймиън Хейл – болен от рак предприемач милионер, загубил връзка с истински ценните неща в живота, в това число и с бунтарски настроената си дъщеря. С новото си тяло Деймиън открива вкуса на позабравени удоволствия и се натъква на неподозирани тайни, заровени в съзнанието на приемника, които се опитва да заличи със специално създадено за целта лекарство…
От позицията на напредващия XXI век бихме могли да кажем, че размяната на тела и самоличности вече е стар трик в киното (и в зоната на екшън-трилъра май никой не се е осмелил да надскочи дързостта на „Лице назаем”). Винаги има възможност за нов и оригинален поглед по темата, но се налага да се избягват подводните камъни на научното обяснение на процеса, което винаги е на ръба на фантастиката и/или бутафорната езотерика. И ако се заобиколят мимоходом „техническите” подробности, остава възможността за няколко посоки на разказ: как се чувстват съответните личности; какво налага подмяната и има ли полза от нея; как това се отразява на околните… Изглежда логично да предположим, че ако Тарсем Сингх от времето на „Клетката” се бе съсредоточил върху първата опция, сега щяхме да гледаме психотрилър за сблъсъка между две (или повече) самоличности, някъде на границата между фактическата и виртуалната реалност. Във втория вариант щеше да се получи фантастична екшън-драма от порядъка на „Първичен код” (2011) с Джейк Гиленхол. Но както може би сте забелязали и в „Огледалце, огледалце”, режисьорът напоследък е на вълна социално-етични проблеми, поради което е напуснал зоната на подсъзнанието и е предпочел да постави моралния сблъсък в основата на конфликта между две личности. Това прави от „Без/смъртен” леко дидактичен и не толкова интересен филм.
Понякога екшънът (разбирай престрелките, гонитбата и тупаникът) в един трилър е органична част от историята. Друг път е израз на безпомощност. Ако имаш персонаж с военна подготовка, твърде лесно е да „кривнеш” към демонстрация на физическа сила. Но ако съзнанието на този персонаж принадлежи на човек, който цял живот си е изкарвал хляба, надхитряйки другите, и един ден се изправя срещу суперучен, създал технология за „телепортиране” на самоличност, не е ли по-логично (и далеч по-любопитно) двубоят между двамата да се състои на някакво друго ниво?! Изглежда наистина странно, че киноразказвач с изявен интерес към менталните процеси избира тема от същата област, след което я подлага на доста повърхностно – и в човешки и в творчески смисъл – третиране. Сякаш е искал да докаже, че може да се върне към „корените си” и да бъде по-малко провокативен, по-малко смущаващ… В резултат, „Без/смъртен” е едно провалено очакване.
