0
2828

По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо

Откъс от изданието на „Изток-Запад“, преводът е на Огняна Иванова

Портрет на Дефо, National Maritime Museum, London, Wikipedia

Във втора част на „Животът и приключенията на Робинзон Крузо“ читателите научават какво е станало с Робинзон и верния му Петкан, когато двамата се връщат в цивилизацията след 28 години на пустинния остров. Неспокойният дух на моряка от Йорк отново го кара да предприеме пътешествия по море и по суша, с които обикаля две трети от земното кълбо: връща се на своя остров, за да провери как живее малката колония, която е оставил там, а после попада в Бразилия, на нос Добра надежда, в Мадагаскар, Бенгалия, на остров Формоза и в Сибир, като стига чак до Архангелск на Бяло море.

По-нататъшните му странствания продължават близо 12 години, а ние отново ставаме свидетели на невероятни приключения и научаваме как пътешественикът се спасява от нападения на човекоядци и на татарски конници. Виждаме живота в Китай и в затънтените части на Московия по онова време и се възхищаваме за пореден път от изобретателния и здравомислещ Робинзон Крузо, който успява да се справи с всички затруднения.

Даниъл Дефо (роден като Даниъл Фоу, 1660–1731) е английски писател и журналист, станал известен с романа си „Робинзон Крузо“. Представител на Просвещението. Автор на над 250 публикации, сред които есета по политически, икономически и социални проблеми, документална проза, сатири, памфлети, както и на романите „Капитан Сингълтън“, „Мемоарите на един роялист“, „Дневник на чумавата година“, „Полковник Джак“, „Мол Фландърс“, „Роксана“. С романа „Животът и приключенията на Робинзон Крузо“ Дефо си извоюва славата на един от първите романисти в Англия, който оказва значителен принос и в популяризирането на жанра на Острова.

Даниъл Дефо е роден в семейство на занаятчии. Баща му Джеймс Фо е суров пуританин, който смятал, че най-доброто място да се образова неговият наследник е духовната семинария. Синът му обаче получава много добро образование в академията на Чарлс Мортън. Усвоява практически знания по история, математика, география, френски, италиански, испански, латински и гръцки. Получава образование, което го подготвя да се присъедини към редиците на църквата. Но проповедническата дейност е чужда за него и през 1685 г. той решава да се заеме с търговия – става фабрикант на чорапи, посредник е за износ на платове и внос на вино, собственик е на тухларна фабрика. Дефо много обичал търговията и написал безброй есета и памфлети на икономическа тема.

„По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“, Даниъл Дефо, издателство „Изток-Запад“, 2021 г., превод от английски Огняна Иванова

Удобната поговорка „Навикът е втора природа“, която често използват в Англия, получава най-голямото си потвърждение с историята на моя живот. Всеки би си помислил, че след трийсет и пет злочести години и най-различни неблагоприятни обстоятелства, преживявани от малко хора или дори от никого, и след почти седем години на спокойствие и безкрайна радост от всичко, остарял и в момент, когато бе възможно да опи­там всяка страна на живота в средна възраст и да разбера кое най подхожда да направи един човек напълно щастлив, според мен при наличието на тези неща всеки би си казал, че вродената ми склонност към скитничество, която почетох с първото си пътешествие по света, защото преобладаваше в мислите ми, би трябвало да е изгубила своята привлекателност, и на шейсет и една години можеше да изпитвам поне малко желание да си остана у дома и да не предизвиквам по-нататък живота и съдбата.

Нещо повече: вече бях лишен от обичайния мотив за чуждоземни приключения, защото не се налагаше да трупам богатство; нищо не търсех; ако спечелех десет хиляди лири, нямаше да стана по-заможен, защото вече имах каквото трябваше и на мен, и на онези, които щяха да ме наследят, а и онова, което имах, видимо се увеличаваше – понеже семейството ми не беше голямо, не бих могъл да изразходвам наличните си притежания, освен ако не започ­нех да живея разточително, с повече хора в семейството, карети, празненства и тям подобни – неща, които не ме занимаваха и към които не изпитвах склонност, така че всъщност не ми оставаше друго, освен да не предприемам нищо и да се наслаждавам докрай на онова, с което разполагам, като гледам как всекидневно се умножава под грижите ми. При все това тези неща не ми влияеха или поне не го правеха дотолкова, че да не се поддам на силното си желание отново да пътувам по света – нещо, което ме беше обсебило като хронично душевно разстройство: преди всичко желанието да видя новата си плантация на острова и колонията, която бях оставил там; това непрекъснато изникваше в съзнанието ми. Нощем ги сънувах, денем въображението не ме оставяше на мира; беше на първо място в мислите ми, а фантазията ми участваше толкова упорито и енергично, че говорех за това и насън. Накратко, нищо не можеше да го заличи от съзнанието ми; то се появяваше до такава степен настойчиво в разговорите, в които участвах, че ставах досаден; самият аз го забелязвах.

Често съм чувал разумни хора да казват, че целият шум на света за духове и привидения, вдиган от хората, е плод на силно въображение и бурна дейност на фантазията им; че нито се появяват духове, нито бродят привидения; че минали неща, казани от покойни приятели и разглеждани с любов от някои хора, им се струват толкова реалистични, че са способни при определени извънредни обстоятелства да си представят, че те ги виждат, разговарят с тях и чуват отговорите им, а всъщност това са само облачни химери и познанията на тези хора по въпроса са равни на нула.

От своя страна аз и до ден днешен не зная дали съществуват истински призраци, фантоми или хора, бродещи след смъртта си, и има ли в подобни истории, които чуваме, нещо повече от химери, болни мозъци и развинтена фантазия. Зная само, че въображението ми се издигна до такива висини и ми донесе такова изобилие от химери или от каквото го наречете, че си представях често как се намирам на онова място – в старото си укрепление, скрито от дървета – и виждам стария испанец, бащата на Петкан и безпътните моряци, оставени от мен на острова. Представях си, че разговарям, без да отмествам поглед от тях, като с живи същества, застанали пред мен – макар че бях напълно буден, – и когато го правех, често се плашех от виденията, изникнали в моята фантазия. Веднъж насън се изумих от злосторничеството на тримата моряци от пиратския кораб, за които ми разказаха първият испанец и бащата на Петкан: научих как направили зверски опит да погубят всички испанци, как подпалили събраните от тях провизии, за да им навредят и да ги уморят от глад (неща, за които изобщо не бях чувал, а и всъщност не всичко от тях отговаряше на истината, ала толкова ясно изникваше във въображението ми и ми се струваше толкова реалистично, че трябваше да дойде мигът да ги видя с очите си, за да се уверя дали е, или не е истина); почувствах се отвратително, когато испанецът ми се оплака, и тогава въздадох справедливост: обвиних ги, осъдих ги и заповядах и тримата да бъдат обесени. Какво се криеше във всичко това, ще се разбере, когато му дойде времето – каквато и да бе причината сънищата ми да придобиват този вид и какъвто и потаен размисъл за духове да го предизвикваше, аз твърдя, че в голямата си част сънуваното бе вярно. Давам си сметка, че в този сън нищо не беше буквално и изрично точно такова, но като цяло основното в него напълно отговаряше на истината: злодейското поведение на тримата закоравели престъпници беше съвсем същото, а и по-лошо от онова, което бих могъл да опиша, така че в голяма степен сънят беше подобие на действителността. Бих ги наказал жестоко впоследствие, така че постъпвах правилно да ги обеся до един и щях да съм оправдан и от Божиите, и от човешките закони.

Ала нека се върна към моята история. Прекарах няколко години в това разположение на духа: без да се радвам на живота, без щастливи мигове и приятни забавления – във всички тях само участваше едно или друго от споменатото. При това положение, като видя, че мислите ми са напълно обсебени, една вечер моята съпруга ми каза съвсем сериозно, че според нея Провидението тайно и неотклонно ме напътства и предопределя отново да отида там, а тя не намира на пътя ми да стои друго освен факта, че имам жена и деца. Каза ми, че наистина и през ум не ѝ минава да се раздели с мен, но понеже била сигурна, че ако се спомине, това ще е първото, което ще направя, и след като всичко било предопределено свише, тя не възнамерявала да става единствената пречка, така че ако съм смятал за уместно да замина и твърдо съм го решил, то… (В този миг съпругата ми усети, че попивам казаното и не откъсвам погледа си от нея, което малко я обърка и тя млъкна. Попитах я защо не продължи и не каже, каквото има наум, но забелязах, че е прекалено развълнувана, а очите ѝ са насълзени.)
– Кажи, мила, искаш ли да замина? – попитах аз.
– Не – отвърна тя с много любов в гласа, – далече съм от това да го искам, но ако си решил да тръгнеш, предпочитам да те придружа, вместо да бъда единствената пречка, защото, макар да си мисля, че начинанието е доста нелепо за човек на твоите години и в твоето положение, след като трябва да стане – в този миг тя отново се разплака, – аз няма да те оставя сам. Щом Небесата го искат, не можем да му се съпротивляваме, а щом Небесата го превръщат в твой дълг, Той ще го направи и мой дълг, за да тръгна с теб, или пък ще ме отстрани от пътя ти по някакъв начин, за да не ти преча.

Проявата на любов от страна на съпругата ми ме откъсна за малко от химерите и започнах да преценявам какво правя. Обуздах развихрената си фантазия и взех безпристрастно да споря със себе си каква работа имах на моите шейсет години след съществуване, изпълнено с неизменни страдания и беди, приключили успешно и щастливо – каква работа имах да се излагам на нови опасности и да тръгвам към приключения, подходящи само за младостта и недоимъка?

С това наум взех да размишлявам за новите си задължения: че имам съпруга, че ми се роди едно дете, а съпругата ми е бременна с второ; че имам всичко, което светът може да ми даде, и не е нужно да поемам рискове, за да се замогна; че съм в напреднала възраст и по-скоро трябва да мисля, че ще оставя онова, което съм придобил, вместо да търся начини да го увелича. Колкото до казаното от жена ми – че ме подтикват самите Небеса и че било мой дълг да замина, представа нямах дали е така. Затова, след като разгледах много от изброените страни, укротих силата на въображението си и успях да се убедя, че не бива да му обръщам внимание – това може би е обичайното, което правят хората в подобни случаи. С една дума, овладях се и се утеших с такива доводи, каквито ми хрумнаха и каквито тогавашното ми положение предоставяше в изобилие, а като най-ефективен метод успях да насоча вниманието си към други неща и да се заема с дела, които в крайна сметка можеха успешно да ме предпазят от още подобни пътувания, защото установих, че тези мисли ме спохождат най-вече когато безделнича и не върша нищо, или пък не ми предстои никакво сериозно занимание.

Това бе причината да купя малка ферма в графство Бедфорд и да се преселя там. Имаше неголяма, но удобна къща, и открих, че земята наоколо може да придобие много по-добър вид, а това в голяма степен отговаряше на нагласата ми, защото изпитвам радост от обработката на земята, земеделските грижи, засаждането и подобренията, а докато бях навътре в сушата, нямаше да чувам моряшки разговори за кораби, моряци и въпроси, свързани с далечни краища на света. Така че заминах за фермата, настаних семейството си, купих плугове, брани, каруца, товарни коне, крави и овце, заех се сериозно с работа и за година и половина се превърнах в истински земеделец. Мислите ми бяха изцяло заети с възлагане на задачи на работниците, оран, ограждане на имота, сеитба и така нататък – имам чувството, че водех най-смисления живот, към който може да ни насочи Природата и на който може да се посвети човек, винаги готов за несгоди.

Обработвах собствена земя, не бях под аренда, не ме ограничаваха клаузи от договор. Можех да изкоренявам или да окас­трям, както си искам; засявах за себе си, правех подобрения за собственото си семейство и по този начин, като престанах да мисля за пътешествия, нищо в живота ми на този свят не ми причиняваше и най-малкото неудобство.

Всъщност тогава смятах, че средното положение в живота, което моят баща сериозно препоръчваше, ми носи удоволствие и че живея едва ли не райски – нещо като онова, което казва пое­тът, описващ селския живот:
Пороци и тревоги няма в него;
спокойна старост и невинна младост има.
Ала внезапно посред това блаженство един удар от страна на Провидението изведнъж ме извади от равновесие и не само че ми нанесе неизбежни и непоправими щети, но и като последствие ме отпрати към сериозно възобновяване на предразположението ми да замина (което, мога да кажа, беше в кръвта ми по рождение, затова скоро отново ме стисна в лапите си и, подобно на пристъп на силна болест, ме връхлетя с такава неудържима сила, че нищо не можеше да ме впечатли повече). Този удар беше загубата на съпругата ми.

Не възнамерявам да пиша елегия за моята съпруга, да обрисувам какви бяха нейните добродетели и да изкажа почитанията си към нежния пол, като използвам славословията на погребалната служба. Накратко казано, тя беше опората на всички мои дела; центърът на всичките ми начинания; двигателят, който, благодарение на своята разсъдливост, ме беше довел до щастливия сегашен предел, далече от най-чудатия и пагубен замисъл, завъртял главата ми, и бе направил повече, за да насочи неспокойния ми дух, отколкото майчините сълзи, бащините напътствия, приятелските съвети или собствените ми способности да премислям. Щастлив бях да чувам как говори разплакана, вълнуваха ме нейните настойчиви молби и бях най-отчаяният и най-обърканият на този свят от това, че я загубих.

Когато тя си отиде, светът около мен загуби своята привлекателност. Мислено бях чужденец в него, какъвто бях в Бразилия, когато за пръв път стигнах до бреговете ѝ, и толкова сам (като оставим настрани помощта от страна на моите слуги), колкото бях и на моя остров. Не знаех нито какво да правя, нито какво да не правя. Виждах, че светът около мен не стои на едно място: част от хората работеха за хляба си, друга част тънеха в отблъскващо излишество или празни удоволствия, но всички бяха еднакво нещастни, тъй като все така не можеха да стигнат до преследваната от тях цел: ден след ден пороците водеха до пресищане на мъжете с удоволствия и трупаха поводи за страдания и покаяние, а тружениците всекидневно се бореха за препитание, за да поддържат своите жизнени сили и да работят; те живееха, за да работят, и работеха, за да живеят, сякаш насъщният хляб бе единствената цел на един изнурителен живот, а изнурителният живот – единствената възможност за насъщния хляб.

Това ме накара да си спомня какъв живот водех в моето островно царство: не си правех труда да посея жито в повече, защото не ми трябваше; не развъждах по-голям брой кози, защото нямаше за какво да ги използвам; там парите останаха прибрани в шкафче, докато не плесенясаха, и в течение на двайсет години рядко имаха щастието да ги поглеждам.

Ако бях умножил всички тези неща, както се очаква и както разумът и религията диктуват, те щяха да ме научат да търся пълното щастие далече от обикновените човешки радости и да знам, че има нещо, което със сигурност е причина и цел в живота, по-висше от всички тези неща, и което или трябва да притежаваме, или поне да се надяваме да получим, преди да сме с двата крака в гроба.

Само че мъдрата ми съветничка се спомина и аз бях като кораб без лоцман – можех само да се нося по вятъра. Мислите ми отново се върнаха далече, към някогашното ми преживяване; направо ми се завиваше свят от необичайните приключения в странство, при което всички приятни, невинни забавления в стопанството, градината, около добитъка и близките ми не ми даваха нищо, не носеха удовлетворение и бяха като музика за глухия или храна за човека, лишен от вкус. С други думи, реших да не се занимавам със стопанството, да дам фермата под наем и да се върна в Лондон – което и направих след няколко месеца.

Когато пристигнах в Лондон, не се почувствах по-спокоен отпреди – мястото не ми допадаше, нямаше с какво да се за­хвана, вместо да върша нещо, само се мотаех като безделник, за когото можеше да се каже, че е напълно безполезно Божие творение и събратята му не дават пукната пара за това дали е жив, или е умрял. От всички житейски обстоятелства тамошното най-много ме отвращаваше, защото бях свикнал да работя и често си казвах: „Състоянието на безделие е дъното на живота.“ Наистина си мислех, че имах много по-подходящо занимание по времето, когато в течение на двайсет и шест дни дялках дъска.

В началото на 1693 г. моят племенник, когото, както вече споменах, насочих към мореплаването и той стана капитан на кораб, се върна у дома след първото си пътуване – кратък курс до Билбоа [Билбао]. Дойде ми на гости и каза, че негови познати търговци предлагат да го наемат за плаване до Източните Индии и Китай по частна линия. И добави: „Ако дойдеш да пътуваш с мен, чичо, обещавам да те оставя в старото ти обиталище на острова, защото ще спрем в Бразилия“.

Нищо не е по-голямо доказателство за бъдещото положение на човек и за съществуването на невидим свят, отколкото са съответстващите на представите за нещата съвпадения, изградени в съзнанието ни и запазени непокътнати, без да са станали известни на никого на земята.

Племенникът ми изобщо не знаеше до каква степен отново съм се поболял от мисълта да пътувам, а и аз изобщо не предполагах, че възнамеряваше да ми каже онова, което чух. Същата сутрин, преди да ме посети, главата ми бе пълна с объркани мисли и като преценявах всяка страна на положението си, стигнах до следното решение: да отида в Лисабон, за да се посъветвам с моя стар приятел капитана, и ако се окаже смислено и осъществимо, да замина и да видя какво става с острова и с хората ми там. Изпитах доволство при мисълта, че бях населил мястото и то вече не беше безлюдно, че бях получил документ за собственост и не знам си какво още, и тъкмо тогава, както вече казах, дойде моят племенник с предложението да ме остави там на път за Източните Индии.

Когато го чух, известно време мълчах и го гледах втренчено, а после казах:
– Кой дявол те прати с това злочесто послание?
Отначало племенникът ми се стресна, сякаш се уплаши, но като схвана, че не съм твърде недоволен от идеята му, се съвзе и отвърна:
– Надявам се, че предложението ми e за добро, сър. Осмелявам се да мисля, че ще се радвате да видите новата си колония там, където някога сте господствали с по-голяма радост, отколкото повечето ваши братя монарси по света.
Накратко казано, неговият замисъл съвпадна изцяло с намерението ми или по-скоро със завладялото ме предразположение, за което толкова много говорих, затова му казах с две думи, че ако се съгласят търговците, ще тръгна с него, но че не обещавам да стигна по-далече от собствения си остров.
– Чакайте, господине, надявам се, че не искате отново да останете там? – изненада се той.
– Какво, няма ли да можеш да ме прибереш на връщане? – попитах аз.
А той отвърна, че това не би било възможно, защото търговците не биха позволили да мине оттам с кораба, натоварен с извънредно скъпа стока, тъй като отклонението ще отнеме месец, а може би и три-четири месеца.
– При това, сър – продължи той, – ако претърпя злополука и изобщо не се появя, ще изпаднете в предишното си положение.
Говореше много смислено, след което двамата намерихме бъдещия изход, а именно: на кораба да има части за платноходка и с помощта на дърводелци, които вземем при пътуването, когато стигнем до острова, те за няколко дни да я сглобят, така че да е годна за плаване.

Не ми трябваше много време, за да се реша, защото настойчивостта на племенника ми толкова успешно се добави към моите намерения, че нищо не можеше да ми попречи. От друга страна, понеже съпругата ми почина, никой не го беше грижа да ме убеждава за или против, освен моята стара приятелка вдовицата, която ревностно искаше да обърна внимание на годините си, на охолния си живот и на ненужните рискове от едно дълго плаване, и преди всичко – на дребните си деца. Ала всичко това не постигна целта си. Изпитвах неудържимо желание да пътувам, затова ѝ казах, че според мен има нещо толкова необичайно в картините, изникващи в съзнанието ми, че в известен смисъл ще се противопоставя на Провидението, ако се опитам да остана у дома. Подир това тя спря да ме увещава и прие решението ми, като не само че се постара да осигури провизии за моето пътешествие, но и предложи, докато отсъствам, да поеме делата на семейството и да се погрижи за образованието на децата ми.

По тази причина направих завещание и според него децата ми наследяваха моето имущество; и понеже ги оставях в сигурни ръце, изпитвах пълно спокойствие и увереност, че никой няма да ги пренебрегне, каквото и да ми се случи. Колкото до образованието им, оставих това изцяло на вдовицата, с достатъчно голямо, напълно заслужено от нея възнаграждение за грижите ѝ. Няма майка, която с по-голямо старание да можеше да се заеме с образованието им или да е по-наясно с него. Вдовицата беше жива, когато се завърнах у дома, а от своя страна аз също доживях да ѝ благодаря за всичко.

В началото на новата 1695 г. племенникът ми беше готов да отплава и аз, с моя слуга Петкан, на 8 януари се качих на борда на кораба в устието на река Даунс. Освен платноходката, която споменах по-горе, натоварих в трюма всякакви необходими за колонията ми неща, които възнамерявах да оставя там, ако положението не се окаже добро.

Най-напред реших да ме придружат няколко слуги, които възнамерявах да закарам на острова като заселници или поне да ги използвам за работа, която да вършат, докато се намирам на него, а после или да ги оставя, или да продължат пътуването с мен – каквото предпочетат. Имам предвид най-вече заминаващите с мен двама дърводелци, един ковач и един много сръчен и изобретателен мъж, търговец на коне, който разбираше от всякакви занаяти: умело майстореше хромели и ръчни мелници за жито, биваше го с грънчарското колело и правеше хубави съдини; можеше да изработи каквото се изработва от глина или от дърво – с една дума, беше моето Момче за всичко. Към тях прибавих и шивач, който първоначално се беше уговорил с племенника ми да бъде пътник до Източните Индии, но после се съгласи да остане в моята нова плантация; той се оказа изключително необходим и полезен човек, каквито са хората с всички търсени занаяти, не само с неговия – както отбелязах по-рано, нуждата ни кара да се запасим с всичко, което може да ни потрябва.

Товарът, който пренасях (доколкото си спомням, защото не разполагам с подробно описание), се състоеше от голямо количество ленено платно и тънки английски платове за облекло на испанците, които очаквах да заваря на острова; по мои сметки достатъчно, за да им стигнат за седем години. Ако не греша, стойността на платовете, които носех за тях, заедно с ръкавиците, шапките, обущата и чорапите, както и всичко останало, което е част от облеклото, надхвърляше двеста лири. Сред багажа имаше легла, постелки и завивки, и домашни потреби, най-вече кухненски съдове: тенджери, котли, оловни и месингови съдини и така нататък, както и железария за почти сто лири допълнително: гвоздеи, всякакви инструменти, метални скоби, куки, панти – всичко необходимо, за което се сетих.

Натоварил бях също така стотина от толкова нужните оръжия, мускети и ловни пушки, както и пищови, значително количество куршуми с всякакви размери, три-четири тона олово и две бронзови гаубици; и тъй като не знаех за колко време и за какви крайни нужди щеше да стигне това, натоварих и сто бурета с барут, дълги и къси саби, както и железните части на пики и алебарди. С една дума, струпах голям запас от всевъзможни оръжия, като накарах племенника си да вземе и две малки бордови оръдия за квартердека в повече, отколкото бе предвидил, които да оставим на острова, ако се налага; възнамерявахме с пристигането си да построим форт и да го оборудваме за справяне с всякакви врагове. От самото начало не спирах да мисля, че ще има достатъчно голяма нужда от взетото, а дори и от повече оръжие, ако искахме и занапред да притежаваме острова. С развитието на историята ще видите какво стана.

При това пътуване нямах такъв лош късмет, с какъвто бях свикнал, така че не възнамерявам често да прекъсвам читателя, който няма търпение да узнае в какво положение заварих моята колония, ала все пак при първия преход имаше известни произшествия, неблагоприятен вятър и лошо време, което удължи пътуването в сравнение с първоначалната ми представа, при което аз, който бях предприел само едно плаване – първото, до Гвинея, – от което се бях завърнал, както бе замислено, независимо от нещата, които се случваха, започнах да си мисля, че за пореден път съдбата не е благосклонна към мен, защото по рождение не бях способен да живея на сушата, макар че изобщо не ми вървеше в пътешествията по море.

Насрещните ветрове първо ни насочиха на север и се наложи да акостираме в Голуей, Ирландия, където в продължение на двайсет и два дни чакахме да се появи попътен вятър. Положението не беше изцяло неприятно, защото храната там се оказа изключително евтина, при това в изобилие, така че през цялото време не само че не посегнахме на корабните складове, но и попълнихме запасите си. Междувременно купих няколко свини и две крави с теленцата им, които реших при успешно плаване да оставя на острова, но се наложи да ги използваме за други цели.

От Ирландия потеглихме на 5 февруари и няколко дни се радвахме на изключително подходящ вятър. Доколкото си спомням, вероятно беше късно вечерта на 20 февруари, когато помощник-капитанът, поемащ вахтата, влезе в командната каюта на кърмата и ни каза, че е видял да проблясва огън и е чул оръдеен изстрел, а докато ни осведомяваше, дойде юнга и съобщи, че боцманът чул втори изстрел. Това накара всички ни да изтичаме на квартердека, където известно време не чухме нищо, но подир няколко минути видяхме много ярка светлина и установихме, че в далечината има голям пожар. Тутакси определихме местонахождението му и единодушно се съгласихме, че в тази посока няма земя, където да стане пожар; че няма земя поне на петстотин левги, защото мястото се намира на запад-северозапад. При това положение заключихме, че има пожар на кораб в морето, и понеже чухме изстрелите от оръдия малко преди това, решихме, че не се намира далече. Затова се насочихме нататък и се надявахме скоро да го видим, защото колкото по-дълго плавахме, толкова по-силна изглеждаше светлината, само че излезе мъгла и известно време не виждахме друго, освен нея. След близо половин час при попътен вятър, макар и недостатъчно силен, вече ясно различихме, че насред морето се е запалил голям кораб.

Тази катастрофа очевидно ме развълнува много силно, макар че изобщо не познавах пострадалите от нея; веднага си спомних сполетялото ме някога и положението, в което се оказах, когато ме прибра португалският капитан, затова си помис­лих в колко по-окаяно положение са клетниците от този пожар, след като редом с тях няма друг кораб. С това наум веднага наредих да стрелят с пет бордови оръдия едно подир друго, та ако е възможно, да им дадем знак, че могат да разчитат на скорошна помощ и трябва да опитат да се спасят с корабните лодки, защото макар ние да виждахме плавателния съд, целия в пламъци, тъй като беше нощ, те съвсем не ни виждаха.

Известно време останахме така и се носехме по морето също както се носеше запаленият кораб в очакване на утрото, ала изведнъж, за огромен ужас, макар че нямаше причина да го очакваме, корабът се взриви и се разлетя във въздуха, и веднага, така да се каже, само след няколко минути, пожарът напълно угасна – с една дума, останалото от кораба потъна. Картината бе страшна и истински печална заради горките хора, които според мен или до един бяха загинали на борда, или се намираха в голяма беда насред океана, в корабни лодки, които в момента не виждах, защото беше тъмно. При все това, за да ги насоча възможно най-добре, наредих да осветят нашия кораб изцяло – имахме фенери, които окачихме навсякъде, и цяла нощ давахме оръдейни изстрели, за да знаят, че недалече от тях има друг кораб.

Около осем часа сутринта с помощта на далекогледи забелязахме две натоварени с хора корабни лодки, които газят дълбоко във водата. Предположихме, че гребат при насрещен вятър, че виждат нашия кораб и правят всичко възможно, за да ги видим и ние. Тутакси вдигнахме знамето, по което да разберат, че ги виждаме; развяхме сигнален флаг, който е покана за качване на борда, вдигнахме още платна и се насочихме право към тях. След малко повече от половин час се изравнихме с лодките и веднага прибрахме хората, всичко шейсет и четирима мъже, жени и деца, защото бяха пътували много пасажери.

Научихме, че идваха от тристатонен френски търговски кораб, плаващ за родината им от Квебек, от устието на Канадската река. Капитанът ни занима с дълъг разказ за злополуката на кораба: как в командната каюта избухнал пожар поради невнимание на кормчията, но след като той извикал помощ, всички решили, че огънят е потушен. Скоро обаче станало ясно, че искри от този огън са стигнали до части от кораба, където било трудно да влязат хора, така че не можели успешно да угасят пламъците, които не след дълго се промъкнали между гредите и стигнали до тавана на помещението, оттам преминали към трюма и се развихрили докрай с всичката сила, на която били способни.

Тогава не им оставало нищо друго, освен да спуснат лодките, които, за тяхна радост, били доста големи, а именно: голямата корабна лодка, канонерската лодка, както и малък скиф, който не им свършил много работа, освен че го натоварили с прясна вода и провизиите, които успели да спасят от пожара. Всъщност нямали голяма надежда да оцелеят в лодките толкова далече от всякаква суша, но – както ни казаха – така се спасили от пламъците, а и все пак имало вероятност да срещнат някой кораб в морето, който да ги прибере. Разполагали с весла, платна и компас, и с толкова провизии и вода, че ако ги използвали пестеливо, почти гладувайки, те можели да им стигнат за около дванайсет дни, а дотогава, при положение че времето било хубаво и излезел попътен вятър, капитанът се надявал да стигнат до бреговете на Ню-фаунд Ленд [Нюфаундленд]; щели да се опитат да ловят риба, за да я използват за храна, докато не стигнат до сушата. Но каквото и да станело, имало твърде много неизвестни – например бури, които да обърнат лодките и да ги потопят; дъждове и студове, от които хората да измръзнат до вкочанясване, липса на попътен вятър, което да ги забави и да ги изложи на глад. Щяло да бъде цяло чудо, ако се отърват живи.

Със сълзи на очите капитанът ми каза как, изгубили надежда и готови да изпаднат в отчаяние, внезапно се зарадвали, защото чули оръдеен изстрел, последван от още четири изстрела – тогава, когато бях видял светлината и наредих да стрелят. Изстрелите ги окуражили и им дали знак, точно както ми се искаше, че наблизо има кораб, готов да им помогне.

Когато ги чули, те свалили платната и мачтите, и понеже звукът идвал от наветрената страна, решили да останат на дрейф до сутринта. Подир известно време, понеже не чули повече оръжейни гърмежи, стреляли с три мускета, с голямо разстояние между изстрелите, но понеже било срещу вятъра, не ги бяхме чули.

След някое време отново били още по-приятно изненадани, като видели светлината от нашите фенери и пак чули оръдията, с които, както вече споменах, наредих да стрелят, докато не се зазори. Това ги накарало да наблегнат на греблата и да придвижват лодките напред, та дано по-скоро се приближат, и накрая, за своя голяма радост, разбрали, че ги виждаме.

Не ми е възможно да опиша особените жестове и странните мимики на спасените клетници, както и различните пози, които заемаха, за да изразят радостта в душите си от своето неочаквано избавление. Лесно е да се предаде картина на мъка и страх: въздишките, сълзите, стоновете, оскъдните движения на ръцете или помръдването на главите са нещо значително, взети заедно, ала една непомерно голяма радост, една изненадваща радост е хиляди пъти по-внушителна. Някои плачеха, други викаха и късаха дрехите си, трети престанаха да се владеят и направо изгубиха разсъдъка си. Хора тичаха по палубата и тропаха с крака или кършеха ръце, танцуваха, пееха, смееха се, после отново плачеха, а имаше и такива, които бяха онемели и не казваха нито дума. На едни им прилоша и повръщаха, няколко се олюляха и без малко да изгубят свяст, а неколцина се кръстеха и благодаряха на Бога.

Нямам намерение да ги упреквам, впоследствие сигурно благодарните бяха много, но в началото вълнението се оказа прекалено голямо за хората и те не успяха да се овладеят, а пос­ле бяха обзети от възторг, от някакво подобие на лудост, така че много малко на брой гледаха на радостта си сериозно и спокойно.

Не е изключено в състоянието им да имаше и добавка, дължаща се на особеното обстоятелство на произхода им. Имам предвид, че бяха французи, за които е допустимо повече, отколкото за други народи, да имат по-непостоянен темперамент, с по-силни страсти, жизненост и дух, който е по-променлив. Не съм толкова вещ във философията, та да определя причината, но дотогава не бях срещал нищо, сравнимо с това. Въодушевлението на клетия Петкан, верния ми дивак, когато открих баща му в лодката, се доближаваше най-много до видяното; изумлението на капитана и двамата му другари, които отървах от стоварилите ги на островния бряг злодеи, го наподобяваше донякъде, но сравнение не можеше да се намери нито с онова, което видях при Петкан, нито с някой друг случай в моя живот.

Трябва да се отбележи още, че тези изблици не се проявяваха по различния начин, който споменах, ту при едни, ту при други хора; цялата палитра се наблюдаваше в последвали накратко мигове при един и същ човек. В един момент той можеше да е безмълвен, като че е оглупял и объркан, в следващия – да подскача и да крещи като умопобъркан, после – да си скубе косите, да превръща дрехите си в парцали и да ги тъпче с нозе като луд. Подир още малко го виждахме облян в сълзи, после му прилошаваше, като че губеше съзнание и ако не получеше незабавно помощ, след известно време можеше да умре. Това не стана с един-двама или с десетина-двайсетина, а с по-голямата част от спасените; ако добре си спомням, наложи се нашият корабен лекар да пусне кръв на повече от трийсет души.

Между французите имаше двама свещеници, единият – възрастен, другият – млад, и най-странното е, че при възрастния положението се оказа особено тежко. Щом стъпи на борда на кораба и видя, че е вън от опасност, той падна на палубата като покосен. Не се забелязваха никакви признаци на живот и нашият лекар веднага използва всевъзможни средства, за да го свести, понеже се оказа единственият на кораба, според когото мъжът не беше мъртъв. Накрая пусна кръв от вена на ръката му, като най-напред разтърка старателно мястото, за да го затопли, доколкото може. При това положение кръвта, която отначало едва капеше, потече силно и след три минути свещеникът отвори очи. Подир четвърт час проговори, почувства се по-добре и се оправи, а след като кръвопускането бе прекратено, тръгна насам-натам, каза ни, че се чувства отлично, изпи глътка силно питие, което му даде докторът, и може да се каже, че напълно се съвзе. След още четвърт час някакви хора се втурнаха в каютата, където корабният лекар пускаше кръв на припаднала французойка и му съобщиха, че свещеникът напълно се е побъркал – изглежда, започнал да премисля промяната в положението си и това довело до прилив на радост с бързина, която организмът му не можел да понесе; кръвта му кипнала до крайност и мъжът бил в положение да заеме място в една лудница не по-малко от всеки, вече настанен в нея. При създалата се обстановка докторът не искаше отново да му пусне кръв, а вместо това му даде лекарство, за да се унесе и да заспи. След известно време лекарството подейства и мъжът се събуди на другата сутрин спо­коен и съвсем добре.

По-младият свещеник изцяло владееше чувствата си и беше образец на човек, разсъждаващ сериозно и смислено. Щом се качи на палубата, той легна по очи – просна се ничком, за да благодари за избавлението си – състояние, от което аз ненавременно и с тревога го извадих, защото си мислех, че не е на себе си. Ала той ми отвърна спокойно, благодари ми и обясни, че изказва своята признателност на Бог за спасението си, а след Създателя иска да я изкаже и на мен.

Дълбоко съжалих, че му бях попречил и не само че го оставих на мира, но и не позволих на другите да му се месят. Остана в тази поза около три минути или малко повече, а след като си тръгнах, дойде при мен, както беше обещал, и съвсем сериозно, при това с добри чувства, но със сълзи в очите ми благодари, че с Божията помощ съм спасил живота и на него, и на още много клетници. Казах му, че няма нужда аз да го уча, че по-скоро трябва да благодари на Създателя, а не на мен, както видях, че вече направи, обаче добавих, че това е просто нещо, което разумът и човечността диктуват на всички хора, и че ние имаме не по-малко основание от него да благодарим на Бог, с чиято благословия станахме оръдия на Неговото милосърдие за толкова много от чедата му.

Подир това младият свещеник се зае със своите съотечественици и положи усилия да ги успокои: убеждаваше, умоляваше, спореше, разсъждаваше и правеше всичко възможно, за да запазят здравия си разум. С някои имаше успех, докато други за известно време не бяха господари на себе си.

Не мога да се въздържа и да не опиша всичко това, защото може да се окаже полезно за онези, които попаднат в такова положение, така че да имат насоки за справяне с изблиците на своите страсти. Защото, ако прекомерната радост може да накара хората да стигнат толкова далече, че да изгубят разсъдъка си, докъде ли могат да ни доведат изблиците на гняв, ярост и раздразнение? Наистина виждах в това причина да следим чрез­мерно страстите си от всякакъв вид – както радостта и доволството, така и тъгата и гнева.