Николай Табаков, Концерт за жаби и оркестър в ми бемол мажор, издателство „Изток-Запад“, 2024 г.
Със заглавието си новият роман на Николай Табаков се самопредставя като концерт. Тук оркестърът си има солист, а именно горецитирания Табаков. Той неприкрито говори и от свое име – в скоби, пред скоби, в роля, всякак. Говори в собствения си саунд, със собствения си – отдавна разпознаваем – стил. Чрез него изповядва себе си и света, в който не само иска да е, но и живее. Лична изповед за нещата, гледани под тяхна повърхност.
Романът е обаче действително концерт: надсвирват се гледни точки, сменят се говорителите им, полифонична е тъканта му. Концертът е в ми-бемол мажор. Сравнено с останалите мажорни гами, тази е по-мека и не особено ярка. Съставя се от пет цели тона и два полутона. При Табаков особено важни са полутоновете. Те проблематизират нормалността на банално-всекидневното, убийственото му топуркане. Чрез тях се упражнява съпротива срещу абстрактното мислене (лесното и низко мислене на необразованите – според Хегел) и срещу действието, вървящо подир абстракциите.
Всекидневното абстрахиране предполага парцелиране на хората по някакъв масово групиращ ги белег – расов, етнически, класов, имуществен, някакъв. Тези абстракции лесно се клишират и услужливо аргументират груповото отхвърляне на тези, които рушат уюта на полога. Уютът на хората-квачки, които не умеят да мислят и панически бягат колкото от свободата, толкова от личната отговорност. С историите си Николай Табаков застава против умствено слепите – против стадото на тълпата и неговата психика.
Любопитно е, че думата „жаби“ стои в заглавието, но се появява само веднъж в текста. Изскача всред само едно, но симптоматично наблюдение, в което жабата си е пак мрачно животно. Там се говори за място, където времето е спряло и не минава жив човек, жегата е канска и жабите пищят за капчица дъжд. „Жабите“ влачат пискащото си съществувание на места без лица и във времена без ход. Там „добро“ и „благодарност“ са думи без значение. „Мотив“ на животуването са завистта, злобата и страхът. Той е същинският източник на садистичното удоволствие да се преследват по-слабите и уязвимите – любим спорт на лазещите и шубелиите, на пълзящите твари, на лигавите охлюви.
Срещу спонтанно групиращия им се световен синдикат Табаков поставя своите герои с тяхната уникалност, със свободата им и с личната им сила да противостоят – и да побеждават. Всички те не си падат по лесните неща и не минават по лесните пътища – независимо дали ще е дядо Арго, Анастасия Адамовска, Драгомир, Теодосий и Захари Багрянови, баба Саломе, руският граф фон Биленхаузен и неговата дъщеря Антонина Андреевна Етелбрехт или Баста Сенков и всички останали от този род. Те живеят в „невъзможното“, където падат и става, умират и възкръсват, непременно възкръсват.
Техният род не е по кръв – той е една много специална Schicksalsverwandschaft – едно роднинство по съдба. „Съдбата“ на онези, които се гнусят от криенето по скришни и безопасни места на спокойствието, сантимента, самосъжалението, предпазени от критики и шамари. На хора със силни характери, далеч от безгрешност, но със силен нюх за конфекционното, маломерното, страхливото, подлото. Срещу което застават с помитаща мощ. Незадължително храбри, но отговорни. С онази много по-силна от отчаянието отговорност, която е същинската воля за живот, те влизат в битка със смилането на човешкото, със смъртта, с небитието.
Тези „роднини“ са хора „бездомници“, защото принадлежат на света – като негови двигатели. Те са все в „мястото на събитието“, именно защото тяхното място е целостта. Там те непоклатимо противостоят на унищожаващото, на нищото. В мижави времена, времена на нищожества, те истинно са и правят човешкия свят да е. „Нюхът“, който споменах преди малко, е ефект от „друго“. Героите на Николай Табаков са хора на духа. А те се „надушват“ – освобождаващият закон на духа, който дава живот, ги сбира ведно.
