Напоследък нашите литературни разговори доста се завъртяха около така наречената „регионалност“. Тончо Жечев постави въпроса за регионалността в статията си „Иво Андрич и краят на един призрак“, Кръстьо Куюмджиев между другото го подхвърли в статията си „Национална традиция и новаторство“, където казва: „Художественият талант е не само национален, той е даже регионален, свързан с „духа на мястото“, със „собствената си котловина“. Същият термин „дух на мястото“, вече като „гений на мястото“, срещаме и в доклада на Тончо Жечев, изнесен пред теоретичната конференция за националното своеобразие. Безспорно този въпрос е свързан и с по-общите въпроси за новаторство и традиции, за пътищата на нашата литература.
Как трябва да разбираме „духа на мястото“?
Няма да спекулирам с предупреждението, че това понятие би могло да ни доближи неусетно до метафизиката – т.е. казвайки „Балканът“ или „Добруджа“, да си представяме“духа“ на тези места като абсолютна трайност, единосъща през преходната пяна на годините – „балканджийското“, „добруджанското“… Приемам, че понятието се въвежда в разговора като диалектично понятие – една действителна среда, в която е живял творецът и която му оказва влияние. В такъв случай въпросът за регионалността може да се тълкува по два начина.
Или, първо, по-широко – като пространствена характеристика изобщо. Но тогава абсолютно всеки творец е „регионален“; дори когато не мисли за това, дори когато не го иска. Той не може да виси извън пространството, той е някъде, и неговото място, разбира се, влияе върху проблематика, вкус, темперамент, колорит. В този смисъл, ако вземем даже двама художници абстракционисти, единия, да речем от Гърция, другия от Финландия, то и в тяхното най-безродно изкуство родните им места ще оставят някакъв белег – различни багри и предпочитания към багрите, различни настроения. Всичко това обаче е една банална истина и освен няколко най-общи фрази от нея едва ли бихме извлекли повече полза.
Или пък, второ – по-тясното тълкуване: регионалността като особен, подчертан признак на един художник, когато той е израсъл върху определена географска ивица и единствено чрез нея или поне главно чрез нея си обяснява света. Когато тази ивица му е станала съдба и съдбовна тема, и той съзнава това, и се стреми към това. Искам да повторя думата географска, за да не бъда разбран зле – защото в по-общ духовен смисъл своя „ивица“, свой любим кръг си има всеки творец. Тук обаче ние говорим за строго локална определеност, както е Шопско за Елин Пелин или Казанлъшко за Чудомир. Така разбрано, понятието „регионалност“ е вече по-плодотворно и него би трябвало да приемем.
Струва ми се, че в досегашните разговори недостатъчно са разграничени тези две възможни тълкувания – в споменатия доклад на Т. Жечев пред конференцията, публикуван в резюме и във в. „Литературен фронт“, има например едно според мен неточно определение за Алеко Константинов – че ние не бихме могли да го разберем „без свищовлийския му духовен аристократизъм“. Алеко е свищовлия само в първия, по-широк смисъл на понятието, доколкото неговият град със специфичната си атмосфера е играл роля във формирането му. И толкова! Оттук нататък Свищов вече не е ключ към разбиране на Алеко, не е негова съдбовна тема, Свищов си е оставил белега, но не присъства. Други неща са ключът. И с риск да бъда краен, ще кажа, че за мен Алеко е може би най-нерегионалният български писател – неслучайно той и външно обърна Бай Ганьо към света. Алеко търси съотношението, Алеко е дистанцията, пътешественикът в българската литература – той не прилича на изтънчения брамин, за когото наскоро ни напомниха. Ние имаме и по-крупни писатели, но едва ли по-дистанцирани. Никой не е отскачал толкова далеч от своето „място“, за да го осъзнае и да се върне при него с цялата си насъбрана от разстоянието мъдрост. Впрочем, както е известно, „мястото“ му се отплати. Не е случайно и друго – Алеко, и буквално погледнато, носи най-широките географски координати, неговият пергел е най-разтворен, той доведе България и българското чак до Петербург и Ниагара. Подобно смесване има и при Лилиев, който в същия доклад е споменат в поредицата на строго регионалните писатели, докато Лилиев, макар и понякога да говори за нивята на Тракия, все пак не може да бъде наречен поет на Стара Загора, при него мястото „само по себе си“ не е тема. Драмата на Лилиев е по-обща – ние, условно взето, можем да си го представим и от друг град, без да бъде засегнато основното ядро на поезията му. При него историята говори по-силно от географията.
Не искам да изкривявам тезата на защитниците на регионалността – първо, очевидно е, че самото регионално не трябва да се схваща само географски, само като релеф и климат, то, разбира се, е пропило в себе си и историчното. И, второ, както в статията си, така и в доклада Тончо Жечев не се противопоставя на широкия свят, за него „котловината“ не е модна, напротив, той изрично казва, че тя трябва да бъде средство, посредник, материал, чрез който ще се излеят истини за „човека и човечеството“. Оттук и формулата „през регионалното към националното и през интернационалното към общочовешкото“ – примерът на Иво Андрич.
Всичко това е вярно и няма спор, че дори и сега, в ХХ век, за който непрестанно се приказва, че с големите си уеднаквени градове унищожавал старите идилични кътчета, дори и в този век голяма част от световните автори са регионални и в тесния смисъл на думата, особено пък в белетристиката. Вземете Бабел, Шолохов, Леонов. Моравия е цял изграден от римски тухли, да не говорим за сицилианските в „Гепардът“. У Кафка, макар и малко по-завоалирано, винаги стои пражкото гето със своя Голем и насъбрания от векове ужас. Джойс няма друг материал освен тъмния ирландо-католически Дъблин. Същото е у мнозина американци – Стайнбек с Калифорния, Сароян с арменските си квартали, Колдуел с южняшките градчета и особено Фокнър, класическият пример на регионалност, който една буква не написа освен за своята измислена и съвсем реална мисисипска околия – един чист гений на мястото.
Така че освен Иво Андрич има много примери и наистина няма защо да се боим от регионалността, стига да е правилно разбрана, не като херметизъм, а като медиум да изразим българското и да го свържем със света. Напротив, такава регионалност би трябвало да разцъфтява в нашата литература с всичките специфични черти на отделните области, включително и езиковите, и диалектите. Това би било само обогатяване. Работата е да не се хипертрофира този лозунг. Да не се сметне, че формулата „регионално – национално – универсално“ е единствено възможната и единствено правилната за всички случаи, а останалото е само безплодни усилия. Ние сме някак много склонни, като хванем една жичка от кълбото, да теглим, да теглим с увереността, че ще го издърпаме цялото – почти всички сме правили грехове в тази посока. А все се оказва – за зло и или за добро, – че кълбото имало повече нишки.
Защото наред със силната и ценна регионална литература има и друга, също силна и ценна, където „духът на мястото“ не се въплъщава по такъв пряк, осъзнат и съдбовен начин. И едната си има право на съществуване, и другата, и това е стара, много стара история, вероятно още от Гърция и Рим. Какво сега, заради едната половина да зачеркнем втората? Елин Пелин е шоп. Йовков е добруджанец – добре! Какво е Смирненски? Кукушлия? Та какво ще ни каже Кукуш за Смирненски? При Караславов и Талев родните места пряко оживяват със своя дух, но при Димов например не е така. Кой е неговият „регион“ – пловдивските тютюневи фабрики и гостните на едрите буржоа? Но това са социални пластове, не географски! Същото е и навсякъде другаде – ако Есенин е регионален, Маяковски не е. Ако Томас Ман навред носи своя Любек, къде е родната Бавария у Брехт? Ако Пруст е явен парижанин, какъв е Сент-Екзюпери? Може би „регионът“ му е кабината на самолета? Или Сахара? Или онова черно небе отгоре, със светлините на Касиопея и Малката мечка? Истина е, Фокнър не излиза от своята околия – но коя е околията на Хемингуей? И не предава ли той еднакво „духа на мястото“ и в парижките кафенета, и в средноамериканските градове, и в Кастилия, и на Килиманджаро, и край Хавана? Или ако отидем по-назад. Гогол е регионален, вярно – Достоевски също е регионален със своите петербургски улици, макар че неговият случай е по-особен – бих попитал обаче от кой град и от кой уезд е прозата на Толстой? И кой е точно „геният на мястото“ у Стендал? И какво ще ни обясни от Шекспир Стратфорд на Ейвън – лирична английска провинция, зелени хълмове, бяла река, по която плуват лебеди – добре, това ли е Шекспир?
Така че и едното, и другото го е имало, има го и дълго ще го има, и не бива да абсолютизираме котловината, милата Травнишка котловина, като единствен спасителен път. Щом съм роден в котловината, аз ще я нося със себе си, „до Флорида дори да отида“, както казва поетът, но да се настоява, че само върху нея трябва да се държи прожекторът, ми се струва едностранчиво. Примерът на Иво Андрич е наистина силен. Има и различни от него примери. Също силни.
После тук се намесва и друго – страхувам се, че не бих могъл да го изразя добре, то е много голямо и оплетено, и сложно, в него ние, българите, сме една от последните брънки, и все пак то ни засяга. Аз го имам само като смътно усещане, но доколкото мога, ще го изкажа. Ние често споменаваме Гьотевия термин „световна култура“, „световна литература“, онова единство на културите, които все повече общуват помежду си, влияят си, издигат общи теми и задачи, един разговор, един концерт на народите. Напоследък като особена негова норма се говори за диалога Изток – Запад, от една страна, социалистическите страни, от друга западните. Този диалог безспорно е нещо твърде деликатно и разностранно, там неизбежно се сблъскват различни философии, там се води борба за установяване на мирогледно господство, за вкус, за насоки, за „диктуване на пазара“, както и борба за достойнство и респект – и въпреки всичко този диалог между нас и културните дейци на Запада върху базата на основните човешки ценности, мира и хуманизма е едно голямо положително явление. Ние всички се надяваме, че той ще се засилва за благото на културата и на човечеството и че в него и ние, българите, според силите си ще вземем подобаващото ни се участие.
Нека не се преструваме, че този въпрос не ни интересува, че ние ще си гледаме работата, ще си решаваме местни задачи, ще си копаем градинката, а другото е от лукаваго. Мисля, че всеки от нас, колкото и да е минималист, колкото и да е осъзнал скромността на своите възможности, дълбоко, вътрешно изживява проблема за признанието на нашите съвременни културни ценности от света именно там, в сферата на Гьотевата „световна култура“. Това не е грандомания, нито снобизъм, нито пък е „западнопоклонничество“, това е законното, българското желание да видиш родината си на достойното й място. И тук вече по един особен начин се преплита въпросът за регионалността.
Някои от нас казват: „Ние не можем да смаем Европа с новаторство, с идеи и форми, тъй като и до идеите, и до формите те стигат преди нас и ние само ги повтаряме; единственото, с което ние бихме могли да ги смаем, това е тази балканско-българска специфика, тази окраска, която другаде е несрещана, непозната, нова и би получила световно признание“.
Като изключим това, че никой не иска да смае никого, понеже културата не е цирк, тази мисъл е сериозна и твърде разпространена. И все пак опасна. Защото съвсем непреднамерено, съвсем несъзнателно тя би могла да ни доведе и до капитулация.
В този голям диалог Изток – Запад, в който ние влизаме поради самата си същност и принадлежност и в който искаме да дадем своята мъничка лепта, в този диалог, който е и общност, и борба, и размяна на ръкостискания, и размяна на удари, Западът, струва ми се, би се зарадвал, ако ние хвърлим всички сили в изразяването на тази локална специфика. Ето тук е моето усещане, за което споменах, че ми е трудно да го изкажа, че се отнася до нещо много по-общо и по-голямо, и безкрайно оплетено. Нямам предвид просташката апологетична лъжекултура на западната буржоазия, имам предвид голямото и сериозното, което ни респектира. Дори и най-мислещите, най-честните и най-добрите от тях, дори тези, които искрено желаят да се прегърнат всички народи в своите култури, дори и те често изхождат неволно от една привилегирована позиция. Почти цял век Западът, външно погледнато, е разтворил ръце и великодушно приема културни ценности дори от най-изостаналите нации и племена. Но вижте онова, което се приема – мексикански релефи, полинезийски статуи, негърски танци, ескимоски любовни песни, японски ескизи, все първокласни неща наистина. Някои от тях дори влияят на големи западни художници, обновяват им силите. Все първокласни неща. И все регионални! С големите въпроси на планетата ще се занимават Париж, Лондон, Рим – с „гениите на мястото“ се занимавайте вие, мили добри народи!… И когато се развихри диалогът, то тъкмо те са, които ще ни кажат – повтарям, голяма част от тях доброжелателно: – „Браво! Елате! Ето това искаме от вас, също като вашите танцови ансамбли, които жънат навред лаври! Дайте нещо, което го има само във вашата котловина, браво, това искаме, това купуваме на пазара – елате да се прегърнем! Ние ще ви разкажем за тревожните човешки проблеми, за идеалите и разочарованието, и самотата, и за всички открития, които сме направили, а вие ще ни разкажете за вашите хубави планини и за вашата особена историческа съдба, и за вашите странни нрави!…“ Но това ли беше идеалът на Гьоте! И не е ли вече изкривен този идеал? Не трябва ли да се възстанови, за да се продължи диалогът? И като приказваме за буржоазната идеология, не е ли тъкмо това най-рафинираната, най-незабележимата отрова, привнесена и в културата – „Бог говори на английски“, „Париж е пъпът на вселената“ – старото римско самочувствие, „урби ет орби“, владеем града, владеем света?… Това е концепцията за световната култура като фолклорен паноптикум, като георграфия, именно географското начало в културата! Върви той, интелектуалецът, с куфарче в ръката, върви любопитен и доброжелателен, показват му забележителности, ето, тук ще видим джамия, тук водопад, тук сватбена церемония… Това е културата като международен туризъм… Е, добре, ако ние прехвърлим твърде много ударението върху регионалността, то тогава не приемаме ли тъкмо тези условия на играта? И не е ли тъкмо това накърняване на националното ни достойнство?
Искам за трети път да кажа, това е един страшно мъчен и голям въпрос, но едно е ясно – като излизаме на световната сцена, ние трябва да си извоюваме истинско равноправие – с дела, не с приказки. Не успеем ли, толкова по-зле за нас.
Според мен пътят на Иво Андрич и на регионалната литература е по-лесният за твореца, по-благородният и стига той да е талантлив, по-сигурно води до индивидуален успех. Има и друг път, по-труден, където регионалното да остане невидимо, да остане привкус, атмосфера, без да е материал. Вероятно по този път ще си чупи главата още не едно наше литературно поколение.
Но и двата са български пътища, не бива заради едното да отричаме другото. Всеки е свободен да си избере според природата си.
1965 г.
Текстът се публикува с любезното позволение © на г-жа Антоанета Войникова
Цветан Стоянов (1930-1971) е сред най-изтъкнатите български интелектуалци – културолог, критик, писател и преводач, една от най-емблематичните фигури за 60-те години на ХХ в. Роден е в София. Баща му – Сава Стоянов е и първият издател на сп. “Златорог”. Завършва право в Софийския университет, след което изцяло се отдава на литературна дейност. На него дължим прекрасните преводи от английски на Емили Дикинсън, Пърси Биш Шели и Уолт Уитман, на “Книга за джунглата” на Киплинг, “Тортила Флет” и “Зимата на нашето недоволство” на Стайнбек, на “Пътешествията на Гъливер” на Суифт и “Да убиеш присмехулник” на Харпър Ли. Автор е на прекрасните есета за “Броселиандовата гора”, “Невидимият салон”, “Орфей” и “Хубавите разговори”, на мащабните изследвания “Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература” и “Геният и неговият наставник”.
