През втората половина на септември и началото на октомври в галерията на СБХ на ул. „Раковски“ 125 имахме възможност да видим една впечатляваща изложба, чието мото „Острови по течението” ни наведе за пореден път на различни по характер размишления относно ситуацията и съдбините на, както напоследък често се казва, българската „арт-сцена”. Става дума за реализацията на отдавна замислен проект, който се осъществява под егидата на секция „Живопис” при СБХ.
Основната причина да взема думата в случая не е толкова необходимостта от отбелязването на индивидуалните участия (които, сами по себе си, са на високо ниво и определено проблемни), а преди всичко принципните въпроси, които експозицията повдига. За мен лично това винаги е от далеч по-съществено значение, отколкото изброяването на имена и творби, макар и значителни. Ето защо намирам, че тогава, когато дадена артистична изява дава достатъчно поводи за анализи и оценки на съществени проблеми, тя несъмнено заслужава да бъде коментирана. А случаят е точно такъв.
Куратор на изложбата е художникът Илиян Лалев, който е едновременно и един от основните участници в нея. Това съвместяване в определена степен е придало на една част от експозицията остра личностна интонация, както и търсения полемичен и провокиращ, в най-добрия смисъл на думата, ракурс. Защото отвъд авторовите изяви, „пред скоби”, както се казва, се разполага най-важната концептуална насока, произтичаща от обърканите и заедно с това драматичните социални, психологически и екзистенциални проблеми на съвременното изкуство у нас. Резюмирайки, можем да кажем, че тази концептуална насока съдържа в себе си енергията на автентичния артистичен жест, спорещ с конюнктурата и отричащ подмяната на стойностите.
Изходните намерения на проекта са свързани с предоставянето на достатъчно голяма лична свобода на участниците. Тук не се търси някаква обща визуална или още по-малко стилистична рамка. Авторите не са единомишленици, те изповядват достатъчно различни възгледи и виждания за визуалните изкуства, имат разнопосочни креативни програми. Островът като идейно-образна метафора, съдържа богат асоциативен потенциал и дава широк спектър от възможни художнически реакции. При наличието на най-разнообразни пластически и визуални опуси (от картината до видеото, минавайки през обекта и инсталационните форми) е налице определено концептуално единство, което придава смисъл на цялостната проява.
Илиян Лалев, както вече стана дума, е автор на проекта и същевременно присъства осезателно в изложбеното пространство с една своеобразна ретроспекция на свои публични артистични изяви, осъществени в продължение на близо две десетилетия. Той е художник с ярко присъствие в съвременния ни художествен живот. Фото- и видеодокументацията свидетелства за последователен и често мъчително отстояван собствен път в изкуството, който е подплатен не само от запомнящи се постижения, но и от чисто житейски, съдбовни обстоятелства, поведенчески модели и мирогледни устои, с които авторът по свой начин опредметява метафората „Животът като изкуство/Изкуството като живот”, т.е. своя собствен своеобразен „остров” в морето на съвременността. Особено силно у него присъства усещането за подмяна. Красноречив пример за това е една от последни му акции „Изкуство за про(под)мяна. Не на подмяната! Не на художествената олигархия!” (2015) по повод изложбата, проведена в СГХГ.
В този смисъл особена стойност придобива включването в експозицията на Владимир Иванов, който, по неизвестни за мен причини, системно е игнориран от домораслите летописци и куратори на българския „концептуализъм”. Далеч преди на сцената да се появят т.н. „неконвенционалисти” (съзнавам условността и тромавия характер на употребата на думата), благодарение на автентичните си интереси по отношение на актуалните глобални художествени процеси и на широката си култура, той вече беше реализирал няколко творби, които, смея да заявя, ще останат в историята на съвременното ни изкуство в периода преди 1989 г.
Владимир Иванов показва няколко „картини”, които представляват своеобразна комбинация между „естествено експресивни” късове градска среда, фотографирани, така да се каже, фронтално, и графични интервенции на автора върху повърхнините на избраните кадри. Не случайно те са озаглавени„ Думите са нещо – намеси в градското пространство” („Душа”, „Смях в тъмното”, „Това изкуство ли е?” „Rien ne va plus – Anything goes”, „Rien peut-être”). Тук си дават среща сякаш на пръв поглед противоположни и несъвместими формоизграждащи моменти – визуално-пластическото като непосредствен наглед, от една страна, и концептуалното, от друга. Острата и сочна пластическа визия, която приобщава изображенията към дългата традиция на изобразителните изкуства, върви ръка за ръка с обемния асоциативен потенциал на образа.
На обичайното си високо равнище – всеки в пределите на основните насоки на собственото си развитие като художник, се представят Станислав Памукчиев („Инсомния”), Андрей Даниел („Моят остров”), Вихрони Попнеделев („Голо тяло” I и II), Любен Фарзулев („Автопортрет”) и Коста Денев („Потъваща аудитория”). Последната творба се вписва в един последователен и много силен като въздействие скулптурен цикъл на автора.
„Амебата” на Силвия Лазарова, своеобразна парафраза на петолъчката, посреща публиката още при входа в залата.
Достойни за отбелязване са и участията на Елена Панайотова („Северни острови”, „От учебника”, „Средиземно море” I и II), на Гълъб Гълъбов („Строя, строя, строя…” и „Блато”), на Красимир Карабаджаков („На Север”, „Летище I” и „Полилей”, на Красимир Добрев („Спазено обещание” и „Всичко на шест”) и на Иван Костолов.
Цветан Кръстев, както винаги, е твърде интересен и оригинален с видеото си, обиграващо по неповторим, личностен начин, темата за острова.
Какви са основните проблеми, които изложбата повдига?
На първо място тя демонстрира мирното съжителство на конвенционални и неконвенционални форми. Мнимият конфликт между тях е измислен, той има конюнктурен характер и произтича от определени групови интереси. Съвременното изкуство в разнородните си форми вече до голяма степен деактуализира дебата за адекватност или липса на адекватност на формата на изказа на художника.
На второ място експозицията повдига въпроса за подмяната на стойностите, която има различни форми на проява – игнориране, премълчаване, изопачаване, манипулации от всякакво естество и преднамерена тенденциозност. За съжаление ние живеем в епохата на подмените, на „симулакрите” както беше казал Жан Бодрияр. По отношение на изкуството този въпрос е свързан и с паметта, с коректността и необходимата колегиална етика. Във временни и постоянни експозиции на общественото внимание у нас понякога се налагат определени визии, плод на лични или групови интереси, неподкрепени от сериозни проучвания и обективни анализи. Те се отнасят както до социалистическия период – смея да кажа, все още недокрай „прочетен”, така и до съвременното изкуство в различните му превъплъщения.
На трето място тази изложба за сетен път откроява важната роля на куратора. Това, разбира се, не е нова констатация. По-важното е да се спомене, че подобни изяви, необременени от извънхудожествени цели, предоставят свободна територия за изява на авторите. При съвременната атомизация на артистичния живот, при надрастващата ентропия и брауновото движение на „разбягващата се” вселена на визуално-пластичните изкуства и при продължаващия разпад на социалните връзки (днес вече не говорим дори за групи или направления, а по-скоро за „персонални митологии”) ролята на куратора определено става и ще става все по-значима. Той е призван да формира „по свой образ и подобие” (което увеличава изключително много личната му отговорност!) и да представя на публиката определени сегменти от хетерогенния свят на съвременното изкуство по начин, който да сведе до възможния минимум впечатлението за неговата хаотичност и обърканост, което се оформя у широката публика.