„Бешков е оптималният вариант на един български дух”. На 24 юли се навършват 113 години от рождението на Илия Бешков (1901-1958), забележителния художник, писател и учител.
Бешков е символ на една национална драма. Той изразява междинността на българската култура – тоест нейното безсилие да се изяви. Каквото е положението ни в географията, такова е в духа – ние сме мост между две вселени, но за жалост мост, който не съчетава, а се разпъва ту в едната, ту в другата посока, или ако може да се каже така, мост, разделящ самия себе си. На всичко отгоре ние нямаме дори и силата да разкажем за тази си разделеност. Единственото, което ни остава, е да бъдем нейни експонати, да я показваме.
И Бешков я показва. Малцина българи са били така щедро облагодетелствани с Божи огън, с такъв венец от дарове. Той е имал всичко, което трябва на големия творец – артистичност, интуиция, мъдрост, трудолюбие. Имал е и достатъчно знания. Той е бил и импровизатор, който е реагирал светкавично на момента, и мислител, в чиито води бавно са се утаявали истините. Той е могъл да ражда и искри, и перли. И въпреки всичко неговото творчество при цялата му безспорна стойност е нищожно в сравнение с потенциала на своя създател. То не е адекватно на своето собствено обещание, то е провал. За Бешков често се чуват жалби: „Уви, ако той се беше реализирал докрай!” – сякаш не е ясно, че щом той не се е реализирал докрай, то няма кой друг да го стори. Бешков е бил в най-благоприятното положение. Бешков е оптималният вариант на един български дух, за него не би могло да се твърди, че са му пречили външни фактори – политически или лични, и ако не е сполучил – поне според нашите представи за сполука – то причината е другаде. Причината е в обстоятелството, че е роден нито тук, нито там, в нашето българско междукултурие.
Какво е всъщност една култура? Особен начин на борба с времето! Първият проблем на културите е времето, независимо от това дали те го съзнават, или не. Към него се отнасят всички техни достояния от грънчарското колело до пирамидите, и от симфониите до сватбените обичаи. Съвкупността на културата – това са съхранените неща, продължените неща. Но има различни начини да бъдат съхранени и продължени и оттук са разликите в големите духовни зони. Към коя принадлежи Илия Бешков? Към коя от тях принадлежим ние, българите? Отдавна ни мъчи този въпрос и, изглежда, още дълго ще ни мъчи.
1966 г.
Цветан Стоянов (1930-1971) е сред най-изтъкнатите български интелектуалци – културолог, критик, писател и преводач, една от най-емблематичните фигури за 60-те години на ХХ в. Роден е в София. Баща му – Сава Стоянов е и първият издател на сп. „Златорог”. Завършва право в Софийския университет, след което изцяло се отдава на литературна дейност. На него дължим прекрасните преводи от английски на Емили Дикинсън, Пърси Биш Шели и Уолт Уитман, на „Книга за джунглата” на Киплинг, „Тортила Флет” и „Зимата на нашето недоволство” на Стайнбек, на „Пътешествията на Гъливер” на Суифт и „Да убиеш присмехулник” на Харпър Ли. Автор е на прекрасните есета за „Броселиандовата гора”, „Невидимият салон”, „Орфей” и „Хубавите разговори”, на мащабните изследвания „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература” и „Геният и неговият наставник”.
