0
2524

По повод на Солженицин (I)

„Всичко е само въпрос на време. Историята усмихнато и успокоително ни казва, че накрая Давид винаги побеждава.“ Есето е прочетено през 70-те години на ХХ век по Дойче веле.

Ако трябваше да пиша пиеса за онова, което най-много ме развълнува през последните пет години, заглавието ѝ сигурно би било „Солженицин и Вие“. А може би още по-добре „Солженицин или Вие“. Но се боя, че качествата на нито един драматург не биха могли да съперничат на драматургичните качества на историята, която с неповторимо умение и жестока логика създаде този епохален конфликт, за да пресъздаде още веднъж вечните образи на Ариман и Ормузд, на Мрака и Светлината, на Иисус Христос и Юда, на Тирана и Човека. Феноменът Солженицин отдавна надхвърли рамките на литературен и политически епизод и се превърна във феномен на века. Легенда, която ще се разказва дотогава, докато планетата съществува. Съмнявам се много дали след век само хората ще си спомнят кой е бил първият секретар на комунистическата партия в Русия или в България, положително не ще помнят съществуването на такива детски организации като съюзи на писатели, нито пък имената на две дузини нещастници, подписвали някакви декларации. Но ще знаят, че това е била епохата на Солженицин. Ситото на историята е едро, прахолякът и дребните камъчета изпадат моментално и безмилостно.

И тъкмо историята — автор на документалната драма, на която ние сме съвременници — възложи на образа, наречен Александър Солженицин, ролята на апостол на истината. На едната, единствената, истинската истина. Тая истина, която всички ние, по един или друг начин, в по-малка или по-голяма степен отбягваме, не признаваме, крием, бием, тъпчем, иронизираме, подиграваме, обезчестяваме, предаваме, убиваме, зариваме, погребваме.

Защото основният конфликт на нашето време, основният конфликт на всички времена е бил конфликтът за признаването на истината.

Съвсем не искам да кажа, че самият Солженицин е единственият блюстител на истината в нашия свят. Не. Той е просто типът, обединителният, представителният образ на много, много неизвестни, безименни, неупоменати апостоли на истината.

Според най-различни идеологични квалификации нашият век бил полесражение на революцията срещу реакцията, на комунизма срещу капитализма, на правата вяра срещу кривата вяра, на бедните и гладните срещу богатите и ситите, на онеправданите срещу властниците и т.н. Класа срещу класа, раса срещу раса, маса срещу маса…

В действителност конфликтът е един: Истината срещу лъжата. Или ако щете — срещу Неистината.

Едва ли може да се каже, че демократичните и цивилизовани държави са осеяни с храмове на истината, или че на последната е отдадено пълно признание. Но все пак човек може да я каже. Може да вземе един стол, да застане на него всред някой площад или парк и да изкаже какво мисли и какво чувствува. Някои ще се спрат да го чуят, други ще си отминат. И дотогава, докато към красноречието на оратора не се прибавят куршуми или бомби, никой не ще го свали от стола. Още повече, ако той е писател или какъв да е друг творец, мислител, общественик. И фактът, че можеш да произнесеш това, което мислиш — истина или неистина — определя по най-категоричен начин разликата между този свят и онзи, който изгони Солженицин.

Но за каква истина говоря аз? И има ли въобще истина? И колко истини има? Според пиесата на Лозан Стрелков, която е озаглавена „Има сто истини“, диалектическият материализъм ни разрешава толкова истини, колкото ни е удобно. Всичко, което ни ползува, всичко, което ни изнася, е истина. Далеч съм от подобни закъснели рецидиви на древен софизъм.

Нека започна отначало. Може би рискувам да повторя Всеобщата декларация за правата на човека на Организацията на обединените нации, между другото подписана и от родната страна на Александър Солженицин. Истината, че си се родил. Истината, че си човек и имаш право да се отнасят с тебе като с човек. Истината, че имаш свое лице, свой ум, свои чувства, свой език: истината, че се различаваш малко или много от другите; истината, че ти си ти. Истината, че в твоята единственост и неповторимост е смисълът на твоето съществуване. Истината, която отрича всякакъв опит да ти префасонират лицето, да ти премодулират гласа, да ти коригират зрението, да изтръгнат собствеността на мислите и чувствата ти и да те превърнат от цвете в природата на песъчинка в пустинята.

Всички историци, философи, писатели, пропагандатори, идеолози, политици и пр., които твърдят, че пътят на обезличаването на човешката личност в името на някакво абсурдно бъдещо човешко щастие е оправдан път — лъжат. Защото неистината няма и не може да има никакво оправдание, дори когато трябва да спести страшни болки.

Били ли сте случайно с група съветски туристи в чужбина? Всички знаем, че обикновените руски граждани са много мили, сърдечни и приветливи хора. Но вгледайте се в тяхната група, която крачи от музей на музей в строг първолачески строй, с почти еднакви изрази на лицата (като че някой им ги е налепил при напускането на границата) на овчо покорство и страхопочитание и много рядко с едва мъждееща светлина на възпряна дързост. Заслушайте се в разговорите им. Това е поредица от най-банални полуинтелигентни фрази, повтаряни милиони пъти, като че да убият и последния зародиш на собствения глас. В сравнение с тях един драгалевски поп изглежда почти Аристотел. Вгледайте се в старанието им да вървят в крак, в плахите погледи и, ако случайно някой остане сам и дръзне да ви приближи, вижте само колко пъти ще се озърне преди лицето му да изрази нещо друго. И на вас ви става неловко, страшно от това, което са направили от този може би богато индивидуален, мил и добър човек. Вие си спомняте, че в края на миналия век и в началото на настоящия Русия имаше една от най-чудните интелигенции някога живели на земята, Русия имаше най-богатото и разностранно движение на духове и идеи, и създаде неповторими паметници на човешката култура. Къде отиде цялото това благородство, сила, творчество, богатство на руския народ?

Вие знаете отговора. Но си мълчите.

Но нека отидем на друга, по-близка илюстрация на истината. През пролетта на 1968 година събрание на Съюза на българските писатели трябваше да гласува резолюция, в която косвено се взимаше отношение към чешките събития. Трябваше да видите гората от 250 вдигнати ръце в подкрепа на партийната резолюция, плюс 250 изкривени лица, трите четвърти от които гледаха надолу. По-късно един писател изповяда: „Ръката ми сама отиде нагоре, а лицето ми само се наведе надолу. Не ме интересува членската маса от пишещи нещастници, но бях поразен от лицата на малцината талантливи писатели или поети, от жестокото и пълно обезличаване на собствените им черти, от изпепеляването на лицата им, от угасването на погледите им. Те искаха секунда по-бързо да смъкнат ръцете си, но председателствуващият издевателствуваше над тях и броеше бавно гласовете. Едва ли някога в живота си тези мои (бивши) колеги са вдигали по-големи тежести, от тежестта на собствената си дясна ръка.“

Тринадесет души гласуваха против. Един се въздържа.

Това беше гласуване за лъжата. Всички знаеха добре истината.

Искам съвсем твърдо и ясно да кажа, че нито имам намерение, нито имам право да съдя когото и да било. След това гласуване се проведоха дузина подобни гласувания, последното от които е декларацията за осъждането на Солженицин.

Искам за мое собствено успокоение да разбера, да приема, някак да оправдая това самоотричане на хора като Николай Хайтов или Йордан Радичков като някаква драма на таланта, като разрушителен опит за самосъхранение, като трагична съвместимост на несъвместими образи. Искам да изведа обяснението далече от страха за работата, семейството, вилата, колата и привилегията. Искам да го поставя в оная светлина на потресаващо искреното и необяснимо падение на един велик Достоевски, когато пише ужасното раболепно писмо до Царя. Писмо, което и хора, и история са забравили.

Една от най-хубавите и надеждни мисли на Александър Солженицин е, че всеки писател е правителство. Бих само забелязал, че писател значи непременно член на Съюза на писателите. Солженицин е дълбоко прав. Толстой беше повече от правителство. Достоевски беше повече от правителство. Шекспир беше повече от правителство. Ботев сам-самичък беше далеч повече от всички български правителства, събрани заедно. Писателят е правителство, което създава, обогатява и води духовния живот на народа. В „Тихият Дон“ Шолохов беше истинско правителство, но след това той си подаде оставка. Защото писателското правителство е изградено на един принцип — истината. Няма писателско правителство на лъжата.

Напълно сигурен съм, че няма нормален български гражданин, който да смята, че партийната българска литература (спестете ми имената) е нещо друго освен удобно, добре заплатено средство за препитание. Тя е монотонно ехо на втръснали се всекиму лъжи. Всичките малко по-интелигентни създатели дълбоко не вярват в това, което са написали. Те знаят, и всеки знае, че до ден-днешен под слънцето няма едно-единствено значимо партийно художествено произведение. Думите „значимо“ и „художествено“ са свързани много тясно с истината.

Но в тази пустиня отведнъж ще бликне силният фонтан на животворен оазис от момента, когато някой дръзне да изкаже истината. Когато дръзне да опише страшната картина на българския архипелаг ГУЛАГ — Белене, Ловеч, Пазарджик; когато дръзне да възкреси истинската история на последните 25 години и разруши фалшиви жестоки митове; когато измъкне от тайни и явни архиви, струващи кръв заблуди и грехове, и поиска отговорните и безотговорните да отговарят. И общество и хора да кажат — това беше лъжа, нека обърнем нова страница, нека започнем начисто, с истината. Може би не винаги ние ще я намерим, не винаги ще я открием, невинаги ще я разберем, но важното е, че я търсим. Истината — това е път.

Нима някой сериозно може да мисли, че е възможно да се построи ново, справедливо общество — комунизъм или както щете го наречете — върху принципите на лъжата, безчестието, терора, насилието, гаврата, неравенството? Човек трябва съвсем да не е в ред, за да пише това като необходимост от някакъв преходен период, който щом преминел и всичко щяло да стане по мед и масло. Нима някой може да вярва, че политически мошеници и въжеиграчи, литературни ментърджии и маниаци, духовни или физически терористи утре внезапно ще се превърнат в апостоли на истината. Но има нещо по-страшно. Вече десетилетия наред всички ония цветя на човешкото достойнство и на човешката правда неумолимо са изтръгвани, за да се предостави цялото пространство на бурените на лъжата. Бурени раждат само бурени. Никога бурени не са се превърнали в цветя. С хората е почти същото. Поколения от обезличени робски същества раждат поколения от обезличени робски същества. Нормално поколения от политически и обществено корумпирани граждани раждат същите поколения. Защото най-добрите синове на един народ, най-достойните, най-честните са унищожени, обезличени. И нравствените еталони на лъжа са също лъжи. Но аз казах „почти“, тъкмо защото имам предвид онова, което е легендата Солженицин.

Фактът, че измъчваната, опустошаваната, трагичната и изнасилвана руска земя успя да отгледа един Солженицин (а може би и още хиляди като него, които не знаем) това е най-голямата надежда за бъдещето и на Русия, и на света.

Преди време нарекох Солженицин съвременен Давид, който се е изправил срещу страхотния Голиат. Сега искам да кажа, че не е толкова важно колко смъртоносна ще бъде прашката на Давид, за да порази Голиат, колкото важно е, че се е намерил Давид и че е застанал срещу Голиат.

Оттук нататък всичко е само въпрос на време. Историята усмихнато и успокоително ни казва, че накрая Давид винаги побеждава.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияШах, история и политика
Следваща статияСлово за едни думи на св. ап. Павел