1
3546

По посока на тълпата и със скоростта на тълпата

Колкото и да осъждам в медиите и извън тях пламналите в големите ни градове демонстрации, колкото и да ме възмущават техните епизодични вълни на насилие над хора и институции, не мога да не отчета и техните достойнства. Протестите пробудиха позаспалото през последните години обществено съзнание, изостриха социалната чувствителност на милиони сънародници, поставиха на дневен ред въпроси, които всички ние (управлявани и управляващи) мандат след мандат недовиждахме, и които могат да се окажат ключови – както за националното ни настояще, така и за националното ни бъдеще. Преосмислянето и актуализирането на онези социалнополитически фактори, които ни детерминират като граждани и които ние, гражданите, детерминираме като социално битие, е многообещаващ градивен процес. Лично аз бих предпочел този процес да тече и протича не с жълто паве в десницата, а със словото людско и словото Божие на уста. Винаги съм считал, че докато цивилизованите народи решават политическите си проблеми чрез изборната бюлетина, недотам цивилизованите търсят решение с улични барикади, с яйца, домати, камъни, че и с бомбички. И винаги съм предпочитал нашия национален път да бъде път европейски, път, потеглил от фундаменталните морални ценности, воден от тях и протичащ в смисъла на християнската ни цивилизация и в духа на  ренесансовите традиции на Оксидента. Но далеч невинаги е ставало и далеч невинаги става така – и метежите по столичните улици го манифестират по един горчив и болезнен начин. Прав се оказа в направената преди цели десетилетия, още в дебрите на живковизма, прогноза Георги Марков: „Че ще се освободим един предстоящ ден от комунизма, не ще и дума, кога и как обаче ще се освободим от балканизма, акълът ми не стига.” Е, не се освободихме и до ден днешен – лесно се въдворяват по ведомствен път диктатури и демокрации, лесно се преустройват чрез форуми и укази цели политически системи дори – трудно се променят народопсихологии.

Протестите обединиха срещу коалиционното правителство по един неочакван начин не само разнородни, а и несъвместими и противопоставени политически сили. По столичните площади изневиделица се оказаха рамо до рамо в един строй радикални неокомунисти и радикални антикомунисти, анархисти, бунтари без кауза, платени от едни или други задкулисни демагози безделници, високо образовани идеалисти в първа младост, предразположени към физическо насилие, дори хора с блестяща кариера и висок социален статут. Несъвместимостта на всички тези съсловия и групировки бе съвместена от всеобщата им ненавист към статуквото. Другият фактор, който ги обедини ведно, е отсъствието на ясна концепция с какво да бъде заменено настоящото статукво. Всички знаеха какво не искат – никой не знаеше какво иска. Каузата на всички  метежници бихме могли да обобщим с думите: „Абе дайте да свалим тези управляващи, пък после ще му мислим!” Всъщност подобна кауза и кауза не е – тя онагледява по-скоро отсъствието на стратегия и перспектива, дезориентираността, а оттам и деструктивността, на цялото движение. Едно движение, заредено с много гражданска енергия, но енергия стихийна, нецеленасочена, безпътна. В една предсмъртна поема Есенин сравнява себе си с пришпорен от дързък ездач неукротим, буен жребец, чиито очи са заслепени от сапунена пяна. Гогол пък оприличи страната си на стихийна, бясно препускаща без цел и посока през заскрежената пустош руска тройка. Тези литературни образи онагледяват най-достоверно и днешния граждански бунт – и тъкмо неговият хаотичен, щурмови характер се превърна за много трезвомислещи интелектуалци в достатъчно основание да се дистанцират от протестите. Те своевременно предугадиха, че цялата хаотичност ще се превърне в предпоставка за насилие – така и стана. А насилието не е израз на обществена сила – израз на обществено безсилие е, свидетелство за незрелостта и безпомощността на едно общество да реши изпитанията, пред които е изправено, по цивилизован, по демократичен, по институционален път. Така протестите се превърнаха, превръщаха се и се превръщат поетапно ден след ден и нощ след нощ, в парад на грубата сила, която малцината пацифисти в редовете на демонстрантите напразно се опитваха да укротят. Макар и несравнимо по-малобройни от милионите протестиращи през края на 80-те и началото на 90-те години срещу комунизма, както и от десетките хиляди протестиращи през лятото на 2013 г. срещу правителството на Орешарски, днешните демонстранти се оказаха ненадминати в готовността си за физическо насилие. Един от ветераните на СДС и активен участник в антикомунистическите вълненията преди трийсетина години, талантливият поет Тодор Чонев, написа по повод на инцидента, станал преди броени седмици на кръстовището пред румънското посолство, когато беснеещата тълпа се нахвърли върху една шофираща майка и децата ѝ, следната горчива изповед: „Ако беше по време на протестите на СДС през 1990 г., щяхме да пренесем жената на ръце през площада заедно с колата и двете ѝ деца.”

Надявам се, че след всичко казано вече е ясно, защо в моите очи главната опасност, пред която е изправена страната ни, е насилието. Насилие, което за мен е еднакво неприемливо във всичките му форми и посоки. И когато е авторство на милитаризирани провокатори (ако изобщо ги има), внедрени конспиративно, незнайно от кого и как в многохилядните редици на мирно протестиращите, и когато е внушавано и упражнявано от водачите на вълненията, и когато идва то по изключение от охраняващите полицаи, насилието винаги е посегателство на, казано със строфите на Гео Милев („Септември”), „свещената злоба на роба” върху цивилизоваността, реварваризиране на нравите. И понеже нравите са устойчива категория, подобно реварваризиране едва ли се е превърнало от национален епизод в национален манталитет. Тъкмо тази устойчивост, тази непреходност на манталитета съдържа и моята надежда за национално бъдеще. Достатъчно е само, докато претендират, че воюват за ред, законност и политически морал, демонстрантите ни да не забравят, че подобни благородни цели могат да бъдат постигани само с благородни средства – за законност не се воюва, като потъпкваш законите; ред не се въдворява чрез безредие; срещу мафията не се върви с мафиоти до рамото.

Георги Марков учеше, че всичко добро и красиво под слънцето е възникнало с разрез с господстващата конюнктура – каквато и да е тя. И тъй като му вярвам, аз съм предпазлив и дори алергичен към всяко обществено, към всяко колективно начинание. Тази ми предпазливост се подхранва и от  предупреждението на любимия ми Александър Житински, че „намиращият се в тълпата може да се движи само по посока движението на тълпата и само със скоростта на тълпата”. Въпреки всички попътни резерви обаче аз си имам и любими родни демонстранти. Това са онези малобройни младежи, които във вихъра на т. нар. народно въстание преди седмица-две се опитаха да спрат обезумели метежници, замерящи пасивно охраняващите ги полицаи с бомбички, павета и каквото им попадне. Младежите се хванаха дружно за ръце и образуваха жив щит, за да предпазят полицейската колона от нахвърлящите се върху нея озверели пълчища. След като видяха, че няма да успеят да омиротворят безчинстващата орда, тези самодейни миротворци напуснаха огорчени протеста – те предпочетоха да се дистанцират от насилниците в собствените си редици, вместо тихомълком да се солидаризират с тях и да се превърнат в тяхно алиби, предоставяйки им убежище в анонимността на масата, обезпечавайки им безнаказаност и окуражавайки ги така за нови издевателства. Тези социални романтици бяха безсилни физически, но силни морално, те отказаха да вървят в посоката, зададена им от тълпата, и със скоростта на тълпата – те тръгнаха като индивидуалистите, които несъмнено бяха, по свой собствен път срещу мракобесието на побеснелите. С ръка на сърцето заявявам, че с подобни спътници и аз бих демонстрирал в един строй – поел бих с еднаква непоколебимост както срещу корумпираността на политическата класа (именно на цялата политическа класа, а не само на управляващите), така и срещу безобразията на нейните противници. Тези малобройни донкихотовци на новото време се родеят с Христос, те превърнаха по негов пример несъпротивата срещу злото в противодействие на злото. А всичко останало е от лукавого.                         

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияПриказница
Следваща статияНакратко – по два наболели въпроса

1 коментар

  1. да. Поредната апологетика на полезните идиоти от площада. Може би е задължително за словотолагането? Знам ли? каквито и да ги раздува авторит некакви, пък дори и млади, излезнаха по площадите подлъгани от лозунги за справедливост подхвърлени от хремълските проксита. Раssия и демокрация и върховенство на закона? Невероятно а? Мурата пъди мутрите, мафията – мафията… червените аристократи бой Кикев, Христов и Йончева ще подменат настоящата на небивалица с руски ужас. целият политически отпадък Майа, Слави, Курнела ще ни спасява. а агитките на Черепа ще ни пуснат кръвчица за кадем. и това според автора е достойно за покон? и това било в духа на някаква християнска цивилизация и некакви християнски ценности и божие слово? Ако иде реч за феодализъм то руския на е по познат – живяхме им го 70 години. Но нали от това бягаме? Поне некои.