0
2463

По Преображение

AZahariev

Налага ми се да споделя думи по Преображение. Точно след Преображение. Събитийност, която ме кара да се чувствам силно неуверен в думите си и в тяхното оправдаване, тъй като не е време за критични опити. Защото след Преображение Господне е хубаво да не се говори много, хубаво е да се помълчи за кратко, за няколко дни. До Успение Богородично поне.

Само че на мен ми се налага да подредя мислите и думите си точно сега, за да ги публикувам. Приел съм, а ми се падна така този път и ми е неловко.

Ще си позволя един прекалено нисък – съзнавам го добре – текст, но ще го направя все пак. Ще го напиша, поради това, че е мой ред да говоря, и не бива да се отказвам от писането в този точно момент, а и не бива да се боя от саморазкриването. Може би ниското в текста ми ще е и знак за смиреност. Така ми се падна.

Ето какво е: България започва да изглежда все по-добре, ако я наблюдаваш, ако я гледаш внимателно, пътувайки, минавайки през нея. Селата – дори и в най-бедните краища – стават по-цветни. Къщите почнаха да дават по-добър вид. Стените, градините, зидовете, покривите. Земите вече не пустеят както преди време – до неотдавна. Има голяма разлика, виждам я.

Съзнавам, че говоря смело. Знам за опустелите и опустяващи села, но смея да се произнасям така еретично, понеже знам и това, че съм един от малцината вероятно маниаци сред нас, взирали се до болка, до пресъхване на очите в тази страна и в нейните керемиди и тухли повече от три десетилетия. Не съм спрял с това вцепенено взиране в нейните пейзажи и нейните повърхности.

Отдаденост. Привързаност към облицовките, които говорят за онова под себе си, разбира се.

Безпощадно и саморазрушително търсене с очи на всяка фактура по мазилките, на новите мазки, на поправките. От прозорците на влака, от всеки един движил се с мен през страната прозорец.

Да знаеш наизуст и да разпознаваш веднага при следващото преминаване или оставане, че са оправили ръба на къщата. Там, където се е ронел преди. Не се шегувам.

Казаното звучи като репортаж в „Работническо дело” от най-шармантните му години, но се надявам, че ще изплувате над стереотипите и ще ме чуете. Защото не празнословя.

Аз казвам сериозно, че България започна да дава далеч по-добър вид напоследък. Радвам се, че ми се вижда така, радвам се, че въпреки различните статистически параметри България е по-видна сега.

Но това, което ме отвръща от прозорците и отлепя от светлината на пейзажите, е кухото звучене.

Спирам с метафорите – които са полуметафори всъщност – за да го кажа направо.

Изглеждаме объркани. Това е неприлично едро, раздуто със степента на своята абстрактност твърдение, но си го позволявам все пак.

У мен усещането за обърканост на българите идва от впечатлението за нараснало самочувствие, което забелязвам. Движа се из България и виждам как се настанява някаква невиждана от мен досега самоувереност, съчетана с презрителна самовглъбеност. Говоря за хората по улиците, в трамваите, в метрото, в, колите, в маршрутките… Затвореност, на която – в стила на епохата въобще, но подражателно и смешно – се дава нервна по природата си театрализирана засилка.

Самодостатъчност и самочувствие, които издават нервност и несигурност. Силна. Прадоксално или не, но като че ли сега в големите български градове се виждат много често хора, които демонстрират различни форми на публично държание, разкриващи външна, компенсаторна самоувереност, зад която лежи уплаха. От следващия ден, от положеността в място, което не харесваш.

Това са, както е ясно, плитки изводи – заради своята абстрактност – но в същото време не и отчаяно спекулативни.

Нека дам един само пример в подкрепа на щрихираната от мен теза. Изолиран, може би, но и симптоматичен пример. В последните няколко години в основните градове на страната се утвърди и разви културата на велосипеда. Това е валидно най-вече за София, естествено. Една безспорно много добра тенденция е тази все повече хора да предпочитат такъв вид превоз.

Но започнах да виждам, че създаденото с времето неформално общество на велосипедистите се държи силно стратегически на улицата. Като на бойна нога са някои, като в състояние на война. Вчера само станах свидетел на около десет случая на грубо и нагло нарушаване на правилата за движение. Все от страна на колоездачи. Правила, които важат и за хората на велосипеди, разбира се. Имам предвид неща като преминаване на пътни платна по произволни трасета, невероятни пресичания през кръстовища при червен сигнал, всевъзможни скосявания без съобразяване със ситуацията на пътя, нахално каране по тротоарите с висока скорост и с очакването, че вървящите по него трябва да ти направят път, да се отдръпнат, защото ти идваш на Колелото.

Защото си на колело.

Има хора сред приелите велосипеда за нещо повече от велосипед, които трябва да разберат, че все още недостатъчно развитата в големите български градове мрежа от велоалеи не е факт, който оправдава такъв тип поведение на улицата.

Карането на колело не може и не трябва да бъде жест на отмъщение. Разбирам идеята за антисистемното значение на свободния велосипеден дух, но също така си мисля, че създаването на антисистема само замества със себе си предизвикваната матрица и не води до нищо добро и различно. Заместване на една диктатура с друга?!

От висотата на седалката плебсът в колите и по тротоарните плочки заслужава донякъде милостта на кастата с колела. Или колелета, да кажа?

Нали ако плебсът изчезне, няма да го има фонът вече? Та, оставете го жив и здрав, за да има на какво да се надсмивате.

С тези си думи предизвиквам само развилнелите се. Аз самият си карам старата „Мифа” от 87-а с голяма радост и много си я обичам. Но не съм по-особен от никой друг, който върви или се вози на нещо. И диша.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияВярвам във въздаянието
Следваща статияНенаситната ни памет