Появата на петия роман на писателя Недялко Славов беше очаквана от книжари, публика, критика. Предишни негови романи – „Портрет на поета като млад“ и „432 херца“, получиха наградите за изкуство и култура „Пловдив“, а „432 херца“ спечели наградата „Хеликон“ за 2015 г. Появилите се кратки отзиви след излизането на „Камбаната“ също са във високия регистър. Книгата е определяна като „възхитителна“, „потресаваща“, като „най-силният и въздействащ роман от последните няколко години“ и т.н.
Всъщност сюжетът на романа, доколкото той може да бъде опростено изказан в няколко изречения, е изграден върху историята на Вено, селско момче, чиито баща го биел, баща – „звяр“, чийто син също става звяр, убива, лежи в затвора, връща се в родното село – запустяло, ограбено, почти мъртво, и започва да се грижи за камбаната в местната църква. Да пази селото и малкото останали стари хора от злодеи и грабители. И да чака смъртта.
Предполагам, че подобен сюжет ще извика предположението за социален роман на тема „попаднал в затвора и станал човек“, роман с морални внушения и вяра в човека. Признавам и аз, прочитайки кратки анотации и рецензии за него, си помислих същото. И, слава богу, че се излъгах в тези очаквания. Защото, признавам, за мен лично само писател, способен да разгърне в пълнота и да проникне в дълбочина в човешки характер, може да постави въпроси за границите на морала, за морала въобще като категория, за границите на човешкото и способността за преобразуване, без да е схематичен, дидактичен или просто спекулативен.
Недялко Славов не търси дълбини, сложност в характера на героя си по този начин. Не дълбае и не го вкарва в сложни отношения с другите, със света. Той обаче разгръща идеята за възможната промяна чрез езика и стилистиката на романа си. Ще го кажа така – Недялко Славов е поет и той е такъв и в прозата си. Тази способност отмества въпроса за плътността на характерите, за контекста на случващото се, за логиката на действието. Текстът звучи някак като притча (затова и не съм съвсем сигурна в основанията този роман да бъде определян точно като социален). Множеството библейски препратки и цитати „бетонират“ това впечатление, де факто липсата на ясно очертан социален контекст – също. Но това не накърнява същностната сила на „Камбаната“. Текстът въздейства сетивно, емоционално и затова, макар и не напълно, споделям твърдението, че романът „звънти“.
Вярата, изгубена и намерена, вярата в Бог, но и в необозримостта на човешкото, в способността да изненадаш дори себе си, да се въздигнеш, когато си паднал – това са смисловите очертания на едно текстово поле, в което си струва да попаднеш. Докъде си способен на жертва за другите, имаш ли очи и кога се „отварят“ те за заобикалящото те зло. Животът сред злодеи прави ли те такъв, а животът сред добри – добър? Важни въпроси с надежден отговор във версията на писателя.
И тъй като любовта, също тъй изгубена и намерена, е важна за звъна на камбаната в този роман, „сюжетът“ не я избягва, но й въздава една почти магическа роля. И спасителна, бих казала.
