Начало Идеи Гледна точка По пътя на Данте
Гледна точка

По пътя на Данте

1664

„Ритуал на тържествуващи сияния“. Така Петер Цанев, куратор на инсталацията „Кула Убежище“ на Станислав Памукчиев в Галерия „+359“, Водната кула, определя направеното. Подкрепя го с четири конструкции: „ступор на разума“ (Шелинг), „няма реалност“ (Лакан), „криптова инкорпорация“ (Дерида), „стратегическата красота“ в „некомуникативното ядро на изкуството“ (Перниола). Особеното: всички „крепежни елементи“, удържащите конструкции, са философски, създадени от философи. И всички по някакъв свой си особен начин ни отпращат отвъд разума, отвъд мислимото. С това Петер Цанев ни казва недвусмислено: „Кула Убежище“ не трябва да се чете естетически (или поне не трябва да се чете само естетически), „Кула Убежище“ трябва да се чете и философски (и даже предимно философски); философско-мистически. Като за пореден път затвърждава убеждението ми, възникнало у мен отколе: Станислав Памукчиев не е просто художник, Станислав Памукчиев е художник философ и мистик; любител на мъдростта, на мъдростта и тайната – обичащ мъдростта, любовник на мъдростта, който обаче изповядва тази своя любов не с думи, а с гледки.

Което значи: „Кула Убежище“ е философско-мистическа поема (като поемите на предсократиците), създадена през ХХІ век с няколко глави. Аз ги броя 5+2: двете са предисловът и послесловът към същински съдържателните пет глави.

Предислов

Предисловът е важен, защото е усилие. До Водната кула не се стига лесно, път си е. Път и зор. Сред „буен, див и гъст лес“, би казал Данте, макар ние да се движим из града. Това полагане на усилие, вграждане и отдаване на усилие е същностен момент за всяко убежище – трябва да го потърсиш, да извървиш разстояние, да изразходваш енергия. Да, убежището съхранява, но преди това е необходимо да се добереш до него. Трамвай 10, 300 м до Кулата – цялото движение е елемент от убежището, негово изискване. И когато стигнеш пред вратата на Кулата, да усетиш, че вече си се прибрал, че си приютен, нещо повече – спасен. „Кула Убежище“ обещава спасение, но не го дава даром – налага се да се потрудиш из „гъстия лес“…

Глава I: Пàрата

Тя, пàрата, те посреща най-напред. Облива пространството, носи се из него, обгръща те. Нямаш много идея откъде идва – дали от водата долу, в основата на Кулата, или от специални пароструйки. Но това сякаш не те и интересува твърде, защото не толкова източникът, колкото ролята на пàрата е от значение. А тя е мистична: оказваш се във вътрешност, необикновена вътрешност, блажена вътрешност. Необикновена е даже слаба дума – сакрална е тя, вътрешността, сакрална, а ти си адепт, поклонник, неофит, когото пàрата обгражда отвсякъде, обвива те като новородено, което след нейния живителен изблик се явява на света почистено, изчистено, пречистено. Катарзис, пàрата те подготвя за катарзис. Сигурно така са се чувствали и пристъпващите новопосветени в тайнството на Елевзинските мистерии – готови за чудото. За чудото, че вече наистина си защитен, няма пàрата да те изостави в ръцете на инак всепоглъщащото всекидневие – огорчаващо, унизяващо, – а ще те въздигне със своите мъгливи струи далеч от него, спасен от него – жив и свещен…

Глава II: Светлината

Пàрата обвива теб, светлината пронизва нея. Но не разсеяната и повсеместна светлина на деня, на „светлите зари“, а концентрирана, съсредоточена, стреловидна. Тя пада върху теб като лъч, огрява те и те просветлява. Още по-забележително е присъствието ѝ в полумрака на Кулата: внезапно някак разбираш какво значат думите „Да бъде светлина!“, изречени в Библията. А именно – бъденето на светлината е твоето бъдене; да бъде тя значи да бъдеш и ти. Тя те изважда от небитието, отръсква те от налепилите се по теб слоеве смърт и страх, прах и пепел, за да те покаже на самия теб като съществуващ, като имащ те. Да, сто пъти да: „ритуал на тържествуващи сияния“. С уточнението, че ти си това „тържествуващо сияние“, ти – окъпаният в светлината, ти – заленият от светлината, ти – предаденият на светлината. Дематериализирана тя, дематериализиран ти. Пронизващите пàрата лъчи са ритуал, космически ритуал, от който прораства човешкото и го заставя да бъде, дух да бъде…      

Глава III: Образите

Светлината се трансформира в образи. Гледаш ги виснали в пространството – странни квазичовешки фигури, приличат ти на обесени. Но няма въже, което да ги държи в празното, реят се там самостоятелно, от само себе си. И разбираш, че напомнят не за смърт, а за вечност: те са онова напомняне, което ни въздига и ни прави повече от нас самите. Прескачаме се, надмогваме се; сещаме се за Ницше: „Човекът е мост“, мост с едри камъни стърчащи. Наистина, странен е този мост, гъвкав и подвижен: пречупва се, когато попада в нишите на прозорците и образува едни такива формирования, за които нямаш слово, нямаш глас – мълчиш и попиваш. Мистерията се е случила: образите се леят във въздуха, заедно с тях се лее и твоето същество – олекотено, обезплътено, ефирно. Образите яснеят нарочно, за да виждаш през тях – няма материя, има прозирност. Но не, не са прозирни, за да виждаш стените през тази нарочно търсена прозрачност, нито пък бялата мазилка на Кулата, а безкрайната и бездънна постройка на Космоса: тези човешки образи са като едни свръходухотворени извънземни, които ни говорят за друг живот – по-истински, по-зрял и по-богат на впечатления и усещания. И проблясващите от време на време зелени светлинки усилват чувството, че си нейде в друга атмосфера, не земна, а космическа, галактическа. Въртят се тия образи пред теб, за да завъртят колелото на всемира… 

Глава ІV: Звуците

Което пее, пее. Музиката в Кулата е неотменна и абсолютно необходима част от инсталацията „Кула Убежище“, толкова необходима, колкото и пàрата. Двете се допълват, нещо повече – едната ще се преломи без другата. Но ако пàрата те пречиства, звукът те възнася: сякаш си в райските селения сред ангели, пеещи възхвала Богу: „сладко за ухото ти звучи“. И тогава си даваш сметка, че образите, които ти се провидяха първоначално като извънземни, са всъщност ангели; реещи се ангели из Господнята градина. Небесна музика, музика на сферите: осъзнаваш, че Убежището не е някакво си там земно Убежище, а е Убежище не от този свят, не от мира сего. Положил си усилия, стигнал си до Кулата, но и реално, и естетически, и философски, че и онтологически се оказваш не на улица „Галичица“ 13 А, а в отвъдно място, където всичко – и гледките, и звуците, и осезанията те подтикват да се възкачваш, да местиш ляв крак-десен крак, ляв крак-десен крак по стръмните стълби, за да почувстваш не само душевно, но и физически, метафизически, че си под заслона на Бога…       

Глава V: Кулата

До който заслон трябва да се издигнеш. Тръгваш от водата в ниското, най-ниското – ако не внимаваш, може и да цопнеш в този първичен бульон, бълбукащ край „мръсний брег“, в какъвто преди стотици милиони години се е зародил животът. Поемаш след това нагоре, привлечен от светлината. Тя те води към образите и – след като си вдъхнал силата и въздействието им, чуваш музиката, която те понася още по-високо. Все едно изминаваш в сбит вид пътя на Данте – от преизподнята през чистилището към рая. А твой верен спътник и водач е Станислав Памукчиев – художникът, събрал в себе си ведно личностите на Вергилий и Беатриче: хванал те е за ръка и те води на божествено пътешествие. Нямаш съмнения, вече си убеден, категорично убеден: „Кула Убежище“ е своеобразно повторение на чудното приключение, случило се преди повече от 700 години и описано в тоскански терцини. Може би с тази само единствена разлика, че образите, които виждаш в българската Кула, са не осъдени души, а небесни ангели, които се реят пред очите ти, бидейки ти пример и прицел. Убежище не за скриване и потулване, а за въздигане и пречистване…

Послеслов

Тръгваш си от Кулата друг, по-истински. Докоснал си се до рая, до светлината, до Премъдростта Божия и до мъдростта на художника. И си даваш сметка, че след като си бил в „Кулата Убежище“, самият ти си се превърнал в Убежище. На себе си Убежище.   

Вече не си неофит, вече си адепт…   

P.S. За някои и до днес Данте си остава най-големият философ на Италия…      

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора