Опасенията ни, че бушуващата в Украйна война може да прерасне в световна не са лишени от основание, но в известен (за мен най-важният) смисъл войната вече е световна. Световна я правят не само международната солидарност с Киев и не международните оръжейни доставки, не дори логистичната подкрепа, която целият цивилизован свят оказва на украинските родолюбци. Тук става дума за други, нематериални измерения. Надникнем ли зад огневите линии, ще установим не само че руските бойци воюват срещу украинските – ще установим и още много, колкото невидими, толкова и съществени, фронтови полоси. Чрез бруталното си нашествие, потъпквайки Женевската конвенция, руските нашественици щурмуват не само украинските въоръжени сили – те се нахвърлят със същата свирепост и върху мирните украинци. Това превръща възпламенената от Кремъл война от двустранна в тотална, във война и срещу цялото цивилно население на страната, включително и срещу беззащитни старци, деца и бременни жени. Воюва ли една армия срещу цивилни, тя воюва срещу цивилизацията. А това е още една, необявена битка. Която, доколкото се води от въоръжени срещу невъоръжени хора, е по-брутална и от фронтовата. Регламентите на Женевската конвенция са международни и обвързващи – тяхното нарушаване е престъпление не само срещу един народ, а и срещу цялото човечество. Тъкмо затова и на международната сцена Русия бе провъзгласена за терористична държава или поне за държава, подкрепяща тероризма. Което не е много по-различно. Заедно с това, воювайки по този безогледен начин, Кремъл потъпква и всички фундаментални морални принципи, онези трасирани още от Вечната книга духовни начала, върху които е изградена цялата ни християнска цивилизация. Една цивилизация, която фаворизира емпатията, състраданието, съизживяването на чуждата болка като собствена. Висше благо според християнската етика е съучастието във вълнението на ближния – съучастие, което облагородява и хуманизира унаследеното езическо варварство, деварваризира го, доразвива човешкия род в безконечния му, недоизвървян и до ден днешен еволюционен път от хомо към сапиенс.
Ето защо, доколкото засяга не локалните и национални, а общочовешките ценности, морално погледнато, тази война е вече световна. Тази ѝ световност стана видима още с нахлуването на руските пълчища в Украйна, сиреч дълго преди битката да се интернационализира физически. Едно интернационализиране, което подсказва, че победи ли Кремъл, мракобесието ще придобие чудовищни размери за всички ни. Слава Богу, благодарение на непрякото участие на предвожданата от САЩ световна общност на демократичните държави и благодарение преди всичко на героизма на воюващите украински патриоти, ден след ден подобна победа става все по-малко вероятна. Вярно е, че кървавата саморазправа на руските орди с мирното украинско население нагнети и ожесточи конфликта неимоверно, вярно е обаче също, че всичко това не увеличи, а намали шансовете на Кремъл за военна победа. Най-сигурният начин да унищожиш физически една цивилизация е да я подкопаеш и унищожиш преди това духовно и морално. В тази последователност са загивали през вековете и хилядолетията много досегашни цивилизации – тази последователност е гибелна заплаха и днес за християнската ни цивилизация. Съзнателно или не, нашествениците разчитат тъкмо на жестокостта, на жестокостта разчитат и техните кремълски главатари. Те сериозно повярваха (вярват и до днес), че разстрелвайки майки, деца и мирни граждани, разрушавайки домовете, болниците и училищата, палейки и грабейки безогледно, бомбардирайки пътищата и цялата инфраструктура на Украйна и обричайки така хиляди семейства на мрак, глад и студ, ще обезсърчат, ще сплашат и деморализират цял един народ и ще предизвикат капитулацията на държавата му. „Тирани, всуе се морите!” – би ги предупредил патриархът на българската литература.
Моралната солидарност на целия Свободен свят с потърпевша Украйна и срещу палача, както и всестранната материална подкрепа, която този свят оказва на сърцатите украински бойци, вкара Кремъл в един неочакван от него капан. За мен няма съмнение, че макар и да са предполагали, че империализмът им ще се натъкне на неодобрението на външния свят, Путин и компания по ленински са разчитали на задграничните полезни идиоти, по ленински са се надявали, че както винаги досега, в реакцията на Запада ще надделее дребнобуржоазното малодушие, че съпротивата му срещу агресията ще се изчерпи с някоя и друга протестна дипломатическа нота, че както това стана при червеноармейските нашествия в Будапеща през 1956 г. и в Прага десетина години по-късно, Свободният свят отново няма да се противопостави категорично на завоевателите, няма да дръзне да въоръжи и подкрепи активно украинците – камо ли и да им предостави разузнавателна информация и да тръгне да обучава техни военни да боравят с модерните, високотехнологични западни оръжейни системи. А се случи и продължава да се случва във все по-голям обхват тъкмо това.
Особено в тези Христови дни, ми се ще да вярвам, че зад цялата монолитна солидарност на Свободния свят стоят не само геополитически интереси и тактически съображения, а и морални доводи, че водещ мотив в оказваната от десетки държави подкрепа са състраданието към жертвата и ненавистта към причинителя на страданията. „Тежко ви, причиняващи страдание!” – закани се преди повече от половин век Андрей Германов. Човечеството явно проумя, че остане ли отново неосъден и ненаказан, днешният палач ще се превърне и в палач утрешен, ще се окаже заплаха и за съседни, и за далечни страни и народи. Като че ли вече за никого няма съмнение, че агресорът е колкото хищен, толкова и ненаситен, че едно безучастие на външния свят към хищническата му природа ще насърчи имперски Кремъл в завоевателните му попълзновения и към Молдова, и на Балканите, и към централноазиатските републики, и навред по света. Няма съмнение също, че една евентуална международна търпимост към Кремъл днес би стимулирала и Китай в хегемониалните му посегателства към Тайван, както и много други потенциални агресори по целия широк и пъстър свят. Вярно е и обратното: една победа на съюза на Украйна и цивилизования свят срещу руския нашественик, победа, в която аз не се съмнявам, ще окуражи и други изправени пред лицето на един или друг агресор и агресията му народи за съпротива, ще подхрани техните надежди за свобода и независимост. Оттук и моралния оптимизъм, който саможертвата на украинските воини носи. Предстоящото поражение на Русия е поражение на мракобесието – предстоящата победа на Украйна е победа на демокрацията и хуманизма. Ето защо в моята ценностна скала водещият фактор и водещият мотив на цивилизацията ни във всеобщата ѝ непримиримост към днешното брутално нашествие са преди всичко от духовно естество.
Срещу моите лични морални надежди са се изправили и ежедневно се изправят популярните особено на родна земя искания за неутралитет относно войната. Неутралитет, който неговите левеещи апологети мотивират също с морални (аз бих ги нарекъл по-скоро моралистични) доводи. Обобщени, тези доводи звучат така: Да предоставим Украйна на украинците, а ние да си гледаме нашия вътрешен мир, да не разлайваме кучетата, сиреч да не дразним и без това раздразнения кремълски звяр, защото той може да насочи грабналия го термоядрен бяс и срещу нас самите, и срещу целия външен свят, докато, все едно на кого са доставяни, оръжията само ожесточават войната и отлагат края ѝ, удължават агонията на украинците и отклоняват прогресивното човечество от миротворните му усилия.
Тъй като за мен не е все едно от кого са доставяни и срещу кого са насочени оръжията, аз не вярвам в подобни съображения – това са съображения на моралната капитулация. Всяка война е морално изпитание, което така откроява приоритетите, злините и добродетелите, че не оставя място за неутралитет: Човек или живее редом с Христос, сражавайки се с дявола, или живее редом с дявола, сражавайки се с Христос – трети, компромисен път на бойното поле няма. Тъкмо затова, както вече споменах, за мен съображенията на неутралистите може и да са политкоректни, но са не морални, а моралистични, псевдоморални. Техните застъпници пък са в моите очи не хуманисти, а хуманоиди. (Тук ще внеса в разказа си и личен елемент: Когато преди месеци в Народното събрание се вихреше дебатът дали имаме моралното право да окажем военна помощ на Украйна, бях поканен да участвам редом с един от тогавашните ни вицепремиери в едно политическо предаване на БНТ. Докато в хода на полемиката аз твърдях разпалено, че да въоръжаваме Украйна значи да въоръжаваме справедливостта, цивилизоваността и хуманизма срещу варварството, пред камерата вицепремиерът ни се държа доста резервирано. След предаването обаче съвсем изненадващо дойде някак си крадешком при мен да ме увери колко важна за управляващите е и нашата обществена, гражданска подкрепа. „Мога да ви гарантирам, г-н Бочев, че и днес, преди да сме взели решение, всеки трети изстрелян от украинската артилерия снаряд е наше, българско, производство!” – прошепна ми съзаклятнически той. „Гледайте да я докарате до всеки втори” – посъветвах го аз, също съзаклятнически.)
Когато станеш свидетел на едно престъпление, и останеш безучастен, когато откажеш да подадеш спасителна ръка на жертвата, ти на практика подкрепяш и обслужваш нейния палач в пъкленото му дело. В огъня на кризата място за неутралитет няма – кризисните времена, както се опитах да обясня по-горе, са времена разделни, времена, които прокарват морални граници, изграждат морални лимити и налагат недвусмислени решения. Ето защо в подобни случаи безучастието ти се превръща в участие, в съучастие на мракобесието. Ако във Втората световна война Свободният свят не беше подкрепил Великобритания, която първа започна войната срещу кафявата чума и дълго я води сама, чрез безучастието си международната общност щеше да стане съучастник в гибелта и на Лондон, и на цяла останала Европа. Когато цивилизованият свят е изправен пред един отявлен деспот, който разбира само единствения език, който той самият говори и с външния свят, и със собствените си сънародници – езика на физическата сила и на физическото противопоставяне, на цивилизацията не ѝ остава друг изход, освен и тя да проговори този недвусмислен език – иначе е обречена на гибел. Както се оказаха гибелни и многобройните морални компромиси, които Свободният свят малодушно сключи и с хитлеризма, и със сталинизма, и с азиатския комунизъм, и с ислямския фундаментализъм. В кухината на това ни малодушие се окопават онези леви и десни екстремисти, онези деспотизми и тоталитаризми, онези властолюбиви и фанатизирани шовинистични и имперски тирани, срещу които съвременните демокрации неведнъж са доказвали своята небоеспособност. Една небоеспособност и едно малодушие, заплатени с цели реки кръв и сълзи на десетки народи и поколения. Примирението с тези злодеи е пагубно за всички ни – двубоят с тях е надежда за всички ни.
