Публикуваме репортажа на Албрехт Тиман във водещото специализирано списание Opernwelt, посветен на постановката „Катерина Измайлова” в Русенската опера.

Преди 50 години операта „Катерина Измайлова” на Дмитрий Шостакович е поставена за първи път извън Русия – в един провинциален български град на брега на Дунава. Днес Държавната опера в Русе показва отново произведението на сцената си. При най-тежки условия. За режисьорката Вера Немирова това е и пътуване към нейното собствено минало.

„Мога ли да ви го надпиша?” Що за въпрос. Разбира се! Дори настояваме. Кой знае кога ще се срещнем отново с Маргарита Маринова. В нейния „архив” — много малко, изцяло декорирано с афиши от постановки помещение на втория етаж в панелната сграда непосредствено зад Операта. Неприветлива кутия със слепи прозорци, изметнати врати и ронещ се бетон. През зимата тук, вътре, е толкова студено, че човек трябва да седи облечен в дебелото си яке. Когато леденият вятър свири през пролуките. Когато старото парно отново излиза от строя, капитулира или не се намират пари за последната сметка. Въпреки това тук през цялата година се репетира, шие, заварява, монтира и рисува. И Маргарита Маринова е тук всеки ден. Работата трябва някак да продължи – в сградата на нейния живот, Русенската народна опера.

Току-що извадила от купчината на малкото бюро една химикалка, тя вече изпълва с посвещение на кирилица избелелите червеникави начални страници на една брошура за 40-годишнината на „нейната” опера. И разказва без точка и запетая. За началото през 1949 г. За дневника, в който от десетилетия вписва всяко представление и всяка случка. За така наречената „Звездна тройка”, която между 1955 и 1970 г. е формирала вокалното ниво на ансамбъла – изрядно поддържан паметник до главния вход свидетелства за почитта, на която в Русе до днес  се радват сопраното Пенка Маринова, тенорът Николай Здравков и баритонът Кирил Кръстев. Естествено не липсва и историята за посещението на великия Дмитрий Шостакович. Как пристигнал през 1965 г. от Москва, за да съпреживее първото изпълнение на неговата „Катерина Измайлова” в България. Как по време на заключителните репетиции постоянно драскал из партитурата. Колко впечатлен бил от музикантите и певците в Русе. И как са го развеждали из околността, до Николово, където свирил пред хората на пиано – инструментът е запазен до днес като реликва.

„Катерина Измайлова”, рядко изпълняваната втора редакция на „Лейди Макбет от Мценска околия”, чиято премиера е през 1963 г. в Москва – заради нея и ние пристигнахме в края на март в Русе. За първи път. Дори не знаехме къде точно се намира този град със 160 000 жители, петият по големина в страната. Едва малко преди премиерата бяхме чули, че тук, на брега на Дунава, на около 310 км североизточно от София и 80 км южно от Букурещ, се подготвя нова постановка на произведението. В знак на почит. Едно рисковано дело, едно издирване. И то на базата на материала, разработен преди 50 години. С (почти) всички промени, допълнения и копюри, които е направил Шостакович навремето. И с всички записки на тогавашния диригент Ромео Райчев – и те би трябвало да са направени, във всеки случай поне отчасти, по предложение на композитора. Така отново стигаме до Маргарита Маринова. Половин век издръжливата, вече 86-годишна дама е пазила съкровището в „своя” архив, когато Найден Тодоров, настоящият директор и музикален ръководител на Операта, се появява при нея заедно с една режисьорка от Берлин и пита за нотите.

Вера Немирова не повярвала на очите си, когато г-жа Маринова изровила от един кашон трите тома на „Катерина”. Усетила веднага, че е попаднала не просто на документ с историческа стойност, но и на свидетелство за собствената й семейна история. Един ангажимент в Букурещката опера през лятото на 2013 г. става повод тя да се отбие за кратко в Русе, за да се запознае най-после с града, където нейният баща, Евгени Немиров, е прекарал може би най-продуктивните години от своя театрален живот. Като режисьор,  драматург, хореограф – и като художествен ръководител на операта. Един свободомислещ полиглот, който като Всеволод Мейерхолд и Грет Палука[1] се опитва да избегне догмите на социалистическия реализъм. Още през 50-те и 60-те години Немиров се застъпва за ново сценично мислене, насочено към ясно изградени форми и картини, вместо към лозунги. Напук на комунистическите функционери в културата, които все по-яростно нападат неговия своенравен репертоар (с почти неизвестни в България произведения като „Джоконда”, „Момичето от Запада” или въпросната „Катерина” на Шостакович) и неговата редуцирана до психологията на действащите лица, строго изградена режисьорска работа. „Дон Карлос”, например, той поставя в един вид черна кутия. Искал е да разкаже „Дама Пика” от гледната точка на пациент в психиатрията: Герман като шизофреничен характер, раздвоена личност, певец и танцьор. Това идва вповече на партийните надзиратели, които бдят над учението за „новия човек”. И на Немиров му става ясно, че неговото време в Русе е изтекло. През 1969 г. той се мести в черноморския град Варна, там се запознава с младото сопрано Соня, току що назначена в тамошния театър, майката на Вера Немирова. Първата им съвместна работа е „Графиня Марица” от Калман – оперетата, с която родената през 1972 г. в София дъщеря прави своя режисьорски пробив 30 години по-късно, във Виенската Фолксопер.

„Той беше хубав мъж”, говори с въодушевление Соня Немирова по време на обяда. Щастливи усмивки, блеснали очи. Естествено, русенският период е бил преди нейното време. Въпреки това тя веднага се включва, когато Вера и Найден Тодоров започват да кроят плана за втора постановка на „Катерина Измайлова” на тукашна сцена.

Половин век партитурата остава незабелязана. Шостакович е направил много промени за малката опера в Русе. А за мъртвия Борис е измислил Хор на духовете.

Е да, тя всъщност винаги участва, когато Вера поставя. Независимо дали във Виена или в Залцбург, в Берлин, Франкфурт или Барселона. Макар че краката не я слушат както преди, всяка крачка е болезнена. Но това тук вече е нещо съвсем специално. Нещо много персонално, лично. Повторна среща – с изгубения партньор. Търсене – на изгубения баща. „Аз бях на 9, когато той почина през 1981 г.”, казва Вера Немирова, гледайки към черната сцена на „Катерина”. Две тесни метални стълбища, които водят към нищото, едно разклатено скеле отдясно, купчина зърно в средата – повече не може да се види. Една година по-късно отиват в ГДР, където майката е намерила щатно място в ансамбъла на Народния театър в Рощок. Първата й роля е Сента, скоро следват Венера, Брюнхилде, Леоноре. Гастроли я отвеждат надлъж и нашир из републиката. Всичко това сега отново изплува, спомените, разпилените чувства, вечните въпроси: откъде произхождам, къде ми е мястото?

Във фоайетата на оперния театър е подредена малка изложба. Със снимки и документи от първото изпълнение на „Катерина Измайлова”. Април 1965 г.: Шостакович със съпругата си, с Евгени Немиров и диригента Ромео Райчев, при финалните аплодисменти. Извадки от концепцията на постановката, ръкопис. Режисьорът, бащата, на репетиция. Четвърто действие, финалната картина в ГУЛАГ, човешка скулптура в „автентична” затворническа униформа; униформите Немиров набавил малко преди това (официално) от закрития трудов лагер Белене, концлагер на остров в Дунава, където след 1944 г. са интернирани политически затворници, някои намерили смъртта си там. На предната страна във фоайето на балкона: оригиналният костюм на Борис. Долу на партера две чистачки забърсват скърцащите сгъваеми столове, избърсват набързо още веднъж захабения под. Няколко часа до премиерата. Те също са помагали да се пренесе зърното на сцената и ще се хванат след представлението отново да го съберат. Има един-единствен реквизитор, но много мишки.

Преди четири години сградата с 500 места на пл. „Света Троица” е била ремонтирана. Оттогава цокли, корнизи, балюстради и шестте йонийски колони над четирите входни портала светят отново в чисто бяло, а гладко измазаната зидария — в наситено червено. Но зад кокетната фасада лъсва трудното положение: техниката е безнадеждно остаряла, няма въртяща се сцена, едва използваеми чиги, малко на брой прожектори. Бог знае дали оборудването някога ще бъде модернизирано. Понякога дори заплатите на щатния състав от 280 души не могат да бъдат изплатени навреме. Когато, например, София задържа отдавна обещани субсидии, което очевидно отново и отново се случва. Докато вицепрезидентът Маргарита Попова държи кратка реч, преди най-после да се вдигне завесата за премиерата, се чуват отделни дюдюкания. Максимум 250 евро на месец получават близо 60-те оркестранти, 240 евро – 60-те хористи. Който работи в техническия отдел или в администрацията, си тръгва с още по-малко. Двадесетимата солисти-певци получават в най-добрия случай 400 евро месечно. С тези средства никой не може да живее. Също и Мария Цветкова, великолепното лирико-драматично сопрано. Толкова дълбоко се е потопила тя във фаталния водовъртеж от чувства на жадната за живот и любов Катерина, толкова безусловно се раздава тя в ролята на тази мечтателно-ранима, непокорна убийца, че на зрителите им спира дъхът. Дори талант като нея трябва да има втора работа – Цветкова е на половин щат в операта  в отдалечения на почти 250 км Бургас.

В бъдеще театрите в България ще трябва сами да покриват най-малко 40 % от своите нужди. Как да стане това е загадка не само за директора Найден Тодоров.

Средно 150 представления на сезон – опера, оперета, балет, концерти – изнася Русенската опера; към това се прибавят гастроли, от 50 до 120 на сезон, в България и в чужбина. Без приходите от пътуванията вратите може би вече щяха да са хлопнали. За една „Кармен” в софийския Дворец на културата се продават до 3000 билета. Идва като благодатен дъжд. От четири години размерът на държавната субсидия зависи от броя на продадените билети. „Ако продадем по-малко от 5000 билета на месец, вече не можем да изплащаме заплатите”, казва Найден Тодоров. Най-новата наредба на Министерството на културата: в бъдеще театрите в България ще трябва сами да покриват най-малко 40 % от своите нужди. Как това трябва да се случи е загадка не само за директора диригент, който от 2005 г. носи отговорността за Държавната опера в Русе. Особено след като най-добрите ги тегли към чужбина заради трудното положение. Който намери работа в Западна Европа, веднага си стяга багажа. Тъкмо е напуснала ръководителката на художественото ателие, двама солисти са отишли в Германия. Отново и отново трябва да се свалят постановки, защото липсите не могат да се запълнят за толкова кратък срок. „Всяка година губим между 5 и 20 души. Това невероятно затруднява работата.”

Толкова по-учудващо е, че във вечерта на премиерата още с първите тонове всички затруднения се изпаряват сякаш с магическа пръчка. Силно мотивиран, с подчертан замах и отчаяна смелост оркестърът се впуска в бурните води на трагедията „Катерина”. Това, което прониква от оркестрината, водено умно и със сигурен инстинкт от директора на пулта, показва класа. Балансът и пропорциите са верни, музицирането е толкова цветно, контрастно и убедително, че редуцираният състав (особено на щрайха) не е от голямо значение. Музикантите носят „своите” певци на ръце, дават им сигурността и свободата, от които се нуждаят, за да надскочат себе си. Никога досега младият тенор Петър Костов – той е любовникът на Катерина Сергей – не е играл  мъж, който прави любов с жена пред очите на всички и пред гола стена. Никакви визуални бленди, никакъв сценичен фон, никакви декори, никакви плюшени завеси, които да прикриват буйното желание. Нищо освен сглобената от няколко тръби и ламарини метална конструкция (убежище на Катерина в първо действие и наблюдателна кула в четвърто), двете издигащи се наляво и надясно стълби между ада и небето и малката дюна от зърно (естествен материал и търговска стока на тираничния Борис), сцената е празна. Една новост, една малка революция. Цялото напрежение в постановката на Вера Немирова произлиза от телата – и от гласовете. От мефистофелски-мерзкия Борис на чудесния бас-баритон Пламен Бейков, през великолепно характеризирания като мамино синче Зиновий на тенора Александър Баранов и похотливата Сонетка на мецосопраното Петя Цонева, до пъргавия като невестулка, безупречно чисто звучащ хор – всеки играе, сякаш е въпрос на оцеляване.

Забравен е фактът, че сценографката и художничка на костюмите Димана Латева (стипендиантка на „Академи Музиктеатер Хойте” на фондация „Дойче Банк”, която показва в Русе първата си голяма работа) е имала бюджет от точно 500 евро и е трябвало да набави почти всичко от наличния склад. Забравено е, че статиката на стълбищата и на подиума е била изчислена безвъзмездно – приятелска услуга от Роберт Варга, главен конструктор на операта във Франкфурт, родом от Румъния, запознат с кризисни положения от всякакъв вид. През есента на миналата година проектът е бил пред провал. Всъщност тази втора „Катерина” е нямала почти никакъв шанс в Русе. Но те са го използвали, без резерви, с пълна отдаденост. И защото става въпрос за бащите на първата – за Шостакович, за Евгени Немиров. Накрая щастието и облекчението са очевидни: „Ние успяхме – пренесохме част от миналото в настоящето, минало, което в действителност никога не е отминавало. С нашите очи, нашите уши, нашите въпроси, нашето чувство за живота.” А режисьорката и нейната майка от Берлин откриха тук нещо, потънало в дълбока сянка, обрасло, но в действителност никога изгубвано: една част от себе си.

Превод от немски: Сергей Бартенев