0
3899

По следите на Ромен Гари

Софийски истории (19)

Винаги в обиколките ми из София ме е вълнувало съвпадението на нашите стъпки със следите, които други преди нас са оставяли по същите тези места, докато са извървявали същите улици, прегазвайки времето. Макар и несъзнателно, пътищата са повторения. Навързвания на нишки, които със сигурност водят нанякъде.  

Студеният вятър щипе кожата. Тротоарите в тази част на „Раковски“ са почти пусти на стъмване. Изведнъж нейде иззад гърба ми, в опасна близост профучават две коли. Поредната „гонка“? За мое учудване едната от тях спира по-надолу, виждам, че е с червен дипломатически номер. Шофьорът сваля стъклото и с недвусмислен жест пита другия, който също спира, с всичкия ли си е. Резонен въпрос. След което плавно се разминават.

Което – отвъд дивите ни нрави по пътя – ми напомня една история. За един дълъг вечерен разговор в Париж през 90-те, по време на който моят домакин – доайенът на българската дипломация Евгений Силянов – ми разказваше за познанството си с невероятния френски писател Ромен Гари, секретар във френската легация в София в три от най-трудните години в най-новата ни история (1946–1948). Двамата се срещат в края на 1945 г. на „паритетен принцип“ – Гари заминава като секретар във Френската легация в София, а Евгений Силянов е прехвърлен от Берн, за да отвори българската легация в Париж, дотогава тя е във Виши. Войната продължава и България тепърва ще сключва мирен договор. Няма как някой да бъде пратен от София, затова „старите ни дипломати“ все още са в употреба. Сетне повечето от тях остават на Запад.

А ето и историята, която Гари му разказал след завръщането си от София. Следели го непрекъснато. Накъдето и да тръгнел, винаги имало кола след него. А Гари си купил кола ДКВ, шофирал дръзко – нали е бил военен пилот във френската ескадрила във Великобритания, има и военни отличия. Ала един път го хваща яд. Кара с голяма скорост, прави маневра, после набива спирачки. „Опашката“ се забива в него. Правят се протоколи, трябва да се „освети“ чия е колата, от Държавна сигурност са бесни. Накрая българското външно министерство замазва скандала.

Двете случки, не знам защо, изведнъж се сляха в съзнанието ми, подсещайки ме за началото на романа на Ромен Гари „Европа“, където неговият двойник (дипломатът Дантес) дистанцирано съзерцава как времето пропада във вечността, оставяйки дивизиите си да отдъхват на превала: и траенето съхранява видимостта си, но всичко се случва в един и същи ден…

Изведнъж решавам, че ще поема по стъпките на Гари в София. Каква по-вълнуваща „софийска история“… Но накъде? Интересен въпрос. Първият му апартамент, доколкото си спомням от монументалната биография на Мириам Анисимов („Ромен Гари, хамелеонът“, Париж, 2005 г., 800 стр.) е бил някъде на бул. „Христо Ботев“ (на ъгъла с ул. „Аспарух“, но квартирата е мизерна, той почти не е живял там.

А основният му адрес? Не е описан в биографията. Някъде по „Раковски“ или на „Дондуков“? След кратко колебание набирам телефона на режисьора Асен Владимиров, който през 2016 г. засне великолепния документален филм „Книжарят“ (наименованието на разработката за Гари в ДС). След малко чувам гласа му и го питам какво прави. Работи над проект за Владо Черноземски и атентата в Марсилия през 1934 г. За това аз имам вече цяла „софийска история“ – „Сбогуване с терориста“.

Обещавам да му пратя паметната записка на главния инспектор Антоан Монданел по случая, след което питам: „А къде точно е бил апартаментът на Ромен Гари, където Държавна сигурност го е следяла?“.

„Дондуков“ 69, точно срещу Английската гимназия“ – казва ми Асен Владимиров. След малко в пощата ми пристигат снимки и линкове, а аз имам вече посока на своята „софийска история“ – в търсене на Ромен Гари.

Още със стъпването си в България той е под опека на службите. Франция е била важна страна с оглед на подписването на бъдещия мирен договор, което става тъкмо в Париж, но чак година след появата му на наша земя – на 10 февруари 1947 г.

Ето защо и оперативната разработка срещу Гари начева с радиограма, в която се съобщава, че на 10 февруари 1946 г. той пристига в София. Следват първите подробности: Роман Кацев, известен като Ромен Гари, е писател, военен пилот. Роден във Вилно, Русия, в еврейско семейство. Майката е актриса. Бащата е изчезнал в Аушвиц (ще цитирам оттук нататък досието на Гари по проучването на Асен Владимиров, чел досието на писателя с разрешението на неговия син Александър-Диего).

Биографката Мириам Анисимов подробно описва перипетиите на това пътуване, а те са наистина невероятни: отначало той излита със самолет от Париж, после се качва на параход, който го прекарва през Алжир, Бенгази и Кайро, където трябва да чака цели три дни, преди да получи място на самолета за Анкара! Оттам сменя турския влак с български на Свиленград, за да стигне, „сдъвкан и изплют“ по думите му, до заветната цел – София. Ала така се пътува тогава, няма по-преки комуникации, включително между Истанбул и София.

Накрая Ромен Гари слиза на перона на Централна гара в София и попада „в една затрупана до дъното на душата си в сняг страна“. Ето и първите му впечатления, макар и записани с по-късна дата: „При пристигането ми в София страната беше вече комунистическа, но с царица и цар. Дете – цар. Новият истински цар след навлизането на съветската армия беше легендарният Георги Димитров, ръководителят на Коминтерна. Ръководител, но под егидата на Сталин“ („Нощта беше спокойна“. Книга- анкета с неговия дългогодишен приятел Франсоа Бонди, бълг. издание 1996 г.).

Всичко в тази България му се струва сюрреално, дори хипнотично, макар той да има голямо преимущество пред другите западни дипломати – говори свободно руски, скоро се ориентира и в българската реч. Следи пресата, сприятелява се с писатели и интелектуалци (Боян Болгар, Петър Увалиев, Блага Димитрова). Звъни им късно по телефона, поне по софийските разбирания, както пише проф. Елена Михайловска. Особено близък е и с лидера на опозицията Никола Петков, с когото се срещат непрестанно. Петков е завършил право в Сорбоната и е председател на „Алианс Франсез“.

Гари бързо осъзнава, че в тази параноично-комунистическа София има само едно свободно място – „Юнион клуб“ (днес разрушен, в градинката на ъгъла на „Раковски“ и „Гурко“) – и става там всекидневен гост:

Юнион клуб” бе изграден от бившия режим и в него можеха да се срещнат хора, които скоро щяха да бъдат обесени или да изгният по затворите, щяха да избягат или да се устроят някак си. Техните срещи със западни дипломати бяха истинска лудост. Но тези хора продължаваха да идват тук, защото виждаха в този акт последните следи от самите себе си („Нощта беше спокойна“).

А властта в София не го изпуска от око. Ето как в агентурната справка изглежда „Книжарят“: „Писател. Обожава да седи на едно място в продължение на часове, както подобава на подобни личности. Скромен и същевременно бохем. Като писател, макар и да е получил литературна награда във Франция, е съвсем посредствен“.

Не е ясно кой е давал „преценката“ за Гари, а истината е, че той – благодарение на една по-сетнешна мистификация – е единственият френски писател, два пъти носител на наградата „Гонкур“.

За да не убегне от наблюдението, ДС прави и негов „словесен портрет“: „Среден, дори нисък на ръст. Около 35-годишен, с хубави мустаци. Големи очи, пълно лице, плътни черни коси. Когато ходи, накланя се на дясната или лявата си страна – винаги е с цигара в уста и с ръце в джобовете. Купил е кола ДКВ с регистрационен номер ДТ 224“.

Именно с тази кола се случва и разказаната по-горе история.

Междувременно пресичам бул. „Васил Левски“ и почти съм „на гости при Гари“. От страната на Английската гимназия оглеждам осветените прозорци на номер 69. Третият етаж. Държавна сигурност е установила тук постоянно външно наблюдение, тъй като е имала нещо предвид, за което след малко ще стане дума. Ала откъде са го следели? Плътно до кооперацията е залепена по-ниска къща, където днес е ресторант „Старият чинар“. Оттам е невъзможно. Вероятно в двора на днешната гимназия е имало някакви здания, може би са правили снимки оттук, или пък от по-високите съседни кооперации.

Апартаментът му е бил голям, но напълно необзаведен, а Гари пристига от Париж само с дрехите на гърба си. Обяснимо, при едно толкова сложно пътуване. Не е имало отопление, но в тези години така е в цяла София. Личи си и на по-късните фотографии, където Гари позира с кожух, ръкавици и казашка папаха, редом до съпругата си Лесли Бланч, която е с кожена шапка, а на масичката виждаме голям самовар – източник на топлинка. Снимката е от следващата Нова година, но е много показателна за бита в София.

С едно голямо изключение – за разлика от обикновените българи, дипломатите не гладуват. „Изобилие от черен хайвер. Много черен хайвер. Може да се купи в магазините за дипломати. Сервират го с лук, но дипломатите избягват да го предлагат на приемите си, за да не изглеждат банални“. Някои дипломати дори изпращат колети у дома, защото в цяла Европа цари глад.

И един инцидент още в самото начало: „Одраска ме бясна котка, трябваше да ми правят инжекции против бяс. Едва в края на лечението разбрах, че от тази ваксина нямало никаква полза и много хора умрели в жестоки мъки“.

Прави впечатление, че Гари бързо навлиза в сложната, почти неизбродима плетеница на българската политика. Доказателство за това са обзорните му дипломатически доклади (издадени на български през 2016 г. от Райна Карчева).

Впечатляваща прозорливост (и осведоменост) за „първите стъпки на новия режим“. Не само в София, но и извън нея: В провинцията местните шефове на опозицията често изчезват без никакви обяснения дори на семействата им; някои се завръщат след няколко нощи в затвора, други – след месеци; установяваше се, че те са захвърлени сред задържаните за принудителен труд в концентрационния лагер „Росица“ (Обзорен доклад за 1946 г.). И още: Унижават публично журналисти. Започнаха брутални арести. В затвора са и политици, офицери, писатели. Само няколко опозиционни вестника все още се осмеляват да говорят.

Известното на Гари със сигурност е било известно на всички западни дипломати в България. Затова в края на годината властта прави постановка. Кани „проверени“ западни журналисти, повечето сътрудници на комунистическия печат, които отвежда на посещение в лагера „Росица“. Скрива най-непрегледните случаи, останалите са инструктирани да си траят. Двама-трима от затворниците се обръщат към гостите на френски език. Срещата е набързо осуетена. Показват на кореспондентите спалните помещения на охранителите и тяхното спортно игрище. След което пратеникът на „Юманите“ прави широка пропаганда на режима, при който нямало и помен от жестокостите на нацизма. В мемоарната си книга Лесли Бланч разказва, че Ромен с горчивина реагира на всичко това. Малко преди това в доклада си той е описал колко от хората на Никола Петков са държани в ТВО „Росица“ и как насред София е пребит писателят Трифон Кунев, острото перо на зеленото „Земеделско знаме“.

С особена болка Гари говори за „лековерността“ на българите, уповаващи се на „демократичните обещания“ на американския посланик Мейнард Барнс, който искрено вярва в думите си, приемайки желаното за действително. Гари и Барнс често кръстосват шпаги в „Юнион клуб“. Американският посланик го ненавижда, тъй като френският дипломат го изобличава, че разказва „вълшебни приказки“ и моли „клетите българи“ да не му вярват: Приятелят ми Никола Петков, глава на либералната аграрна партия и председател на „Алианс Франсез“, вярваше на този глас на Америка: той гръмко и упорито говореше за свобода, демокрация и „край на кошмара“. Георги Димитров го обеси и аз не знам кому по-често се привижда черния му език – на Димитров в неговите нощи или на Негово американско превъзходителство.

Сред разправата с николапетковистите Мейнард Барнс е отзован. Някои твърдят, че сам е решил да се оттегли от дипломацията, тъй като изпада в тежка депресия. През 1965 г. Ромен Гари пише романа си „Сбогом, Гари Купър“, в който изследва тъкмо този „синдром“ – на един посланик, който искайки доброто да надделее, всеки миг очаква появата на един Гари Купър, справедлив, честен и чист герой от филмите, който в края на краищата ще излезе победител. Ала в живота това не се случва.

Гари е съвсем наясно какво понасят българите в онзи период и какво бъдеще ги очаква. Пише, че добре е опознал новия комунистически свят.

Още в първия месец в София той среща Неда (Неди) Траянова – млада и очарователна дъщеря на бивш посланик във Варшава, която говори пет-шест езика и владее в съвършенство френски. Взима я за своя лична секретарка и скоро те стават любовници.

Неди е убедена, че щом жена му дойде в София, всичко ще свърши; той не мисли така.

През април съпругата Лесли Бланч най-сетне пристига в София. Нейното пътуване е също невероятно – с кораб от Марсилия до Истанбул. При това багажът ѝ е съпроводен с каси вино, които Ке д’Орсе праща с дипломатите си за „протоколни цели“. Тя е влюбена в Ориента и по-пътя даже има връзка с някакъв турчин, търговец на бижута, тъй че гледа на любовната история на Гари през пръсти.

Агентурно донесение на ДС:
Жената на Книжаря пристигна в София от Истанбул. Име: Лесли Бланч. Британски поданик, журналистка, доста по-възрастна от него. Червенокоса, не говори добре френски. Източник на вдъхновение за Книжаря. Превежда всички негови писания.

Семейството на Неди Траянова, свряно от властта в две неотопляеми стаички, им предоставя покривки и предмети за бита за апартамента на „Дондуков“ 69, както и сребърни прибори, за да могат да посрещат гости.

Това е „домът на Гари“, където е редно да сложим една паметна плоча. Каквато впрочем литовците са сложили край родния му дом във Вилно, а французите – на парижкия му апартамент на „Рю дю Бак“ 108.

Тук той работи не само над дипломатическите си доклади, но и над нов роман и над една пиеса, окуражена от Луи Жуве. Тук се случва и много от онова, което той разказва впоследствие в не една и две книги.

Агентурен обобщаващ отчет  (1 май–30 юни 1946 г.):
1.Обектът е много разсеян. Забравя да заключва бюрото си. Забравя преписки.
2. Приема гости. Писатели. Често се среща с Петър Увалиев.
3. Райна Георгиева, готвачка на обекта. Има нередовност в адресната си карта. На тази основа е извикана в участъка и така се извърши вербовката ѝ.

Разработката набира сила и ДС решава да хване на въдицата Гари чрез шантаж със „сексуални снимки“. Историята е добре известна, привеждам само краткото му свидетелство пред Франсоа Бонди:

Спират ме двама българи, тип мустакати биячи. Искат да разговаряме. Искат да ми покажат нещо. Влизаме в кафене и те изваждат снимки. Поглеждам ги и се изчервявам от срам… Единият си поглажда мустака. Искаше ми се да им се изплюя в лицето. За пръв и единствен път в моя живот, по принцип изпитвам голямо уважение към човешкото лице заради огромната услуга, което е оказало на живописта през Ренесанса… Предлагам им да повторим или да намерят друго младо момиче, по-стимулиращо. Например дъщерята на техния шеф, на министъра на вътрешните работи. Двамата тъпаци комунисти ме изгледаха така, сякаш бяха попаднали на Антихрист. Върнах им снимките и си тръгнах.

Представям си напълно объркването на двамата „вербовачи“ в мръсното кафене… Какво да пишат да началството си – че са попаднали на „мръсен перверзник“, който на всичкото отгоре е хвърлил око на щерката на другаря Антон Югов. Немислимо. А пък тя след години се задомява за сина на друг писател, при това Нобелов лауреат – съветската гордост Михаил Шолохов…

На същия шантаж е подложена и съпругата на британския военен аташе, снимана… на преглед при гинеколога си: В продължение на седмица тя обиколи всички западни посолства, за да съобщи, че са я фотографирали при българския ѝ гинеколог, и че ако получим тези снимки, не трябва да си представяме някаква среща. Възхитителна жена. Още е пред очите ми как с чувство за собствено достойнство ни съобщава за нарушение на нормите на професионална етика от страна на виден член на медицинския корпус. Дъщеря на генерал, тя бе разбрала, че най-добрият способ на защита е нападението.

В същото време Гари вече знае, че Неди Траянова е завербувана. Откъде? Може и тя да му е разказала. Според едно свидетелство на Лесли Бланч това било известно на всички дипломати в София: Скъпата, малка Неди… Тя бе самата доброта и преданост. Облекчаваше нещата по хиляди начини през трудните дни, когато животът в София ни изправяше пред сериозни проблеми. Фактът, че Неди шпионира, бе общоприет в София. Това не беше въпрос, който можехме да ѝ зададем направо. Или трябваше да приемем, че е шпионка и да я избягваме, или не трябваше да обръщаме внимание на приказките и сами да внимаваме. След време открихме, че тя не е имала никакъв избор. Опитвала се е да спаси себе си и семейството от изселване в провинцията. Бяха започнали да ги притискат и тормозят.

Скоро семейството ѝ е изселено, а Неди Траянова е пратена в ТВО като „безделница“. Комунистическата власт е приела строг закон срещу „безделничеството“.

В досието на Гари е запазено писмо, с което той се обръща към главния секретар на МВР (по ирония на съдбата – Иван-Асен Георгиев, впоследствие съден и разстрелян като „американски шпионин“). В писмото си Ромен Гари обяснява, че освен дипломат, той е и известен писател, че работи над новия си роман, който е обещал да връчи на другаря Луи Арагон при посещението му в София. Ето защо неговата лична секретарка, с която работи целодневно над ръкописа, му е твърде необходима.

Скоро пускат Неди Траянова от лагера.

Дали Гари е успял с ходатайството си, или службите подемат с него нова игра?

Интересното е, че романът, който започва в София и завършва във Франция – „Големият дрешник“ – е сред най-сюрреалните му творби, в които персонажът се губи и размива, сякаш задушавайки се от невъзможност. Атмосферата на комунистическа София?

След години Гари с усмивка признава, че този роман е бил изтълкуван по най-противоречив начин от двама известни френски писатели – Пол Клодел и Роже Мартен дю Гар:

В „Големият дрешник“ остро се усеща грандиозното отсъствие на Бога. За Клодел това отсъствие, благодарение на цялостния размах, се превръщаше в истинско присъствие, в смисъл, че е невъзможно да се мине без Бога. За Мартен дю Гар, допотопен атеист от края на века, това бе още по-голям проблем – за него такова отсъствие на Бога просто прехвърляше вината върху обществото. Аз нямах предвид нито едното, нито другото. Названието идваше да покаже, че има много дрехи, а в тях просто няма хора. Има някаква гардеробна със стандартно облекло, а човекът, който трябва да го надене, отсъства, човешката личност отсъства.

Докато наблюдавах осветените прозорци с прехвърчащите снежинки пред някогашния дом на Гари, си мислех – какви ли гледки са минавали пред очите му, докато е тракал на пишещата си машина.

Зимите заслепяваха с белотата си. Народът беше изключително мил. Хора изчезваха и никой повече не питаше за тях.

Ке д’Орсе възнамерява да го прехвърли в Москва. Докладите от София явно са направили впечатление. Но назначението му е отклонено. Оказва се, че официозната съветска преса започва да го атакува като писател, нахвърлят се върху романа му „Европейско възпитание“. Статията срещу него в дебело литературно списание е озаглавена „Училище за ренегати“. Обвиняват го в какво ли не. Бил „певец на погнусата“, който искал да изврати „истината за антифашистката съпротива“. Следва втора унищожителна статия. Гари, както Сартр, „искал да набута всичко в калта, в нищото“…

Какво е обяснението на подобно „внимание“?

През 1946 г. Сталин разпуска „Еврейския антифашистки комитет“ в Москва. Това е началото на мощна антисемитска кампания в СССР, насочена срещу „неруското“, „чуждопоклонничеството“ и „преклонението пред Запада“.

В такъв момент дипломат като Гари би бил особено нежелан в Москва – с оглед на информацията, която би могъл да изпраща оттам. Ала откъде съветските служби са узнали за предстоящото назначение? Да не би да са се сдобили с лелеяния шифър на френската легация в София?

Ромен Гари, дори по потеклото си, е особено подозрителен за съветските другари. Лично дипломатът-сатрап Вишински, след краткия им разговор в София, изненадано казва: „С вас нещо не е наред!“. Заради неговия руски сам Георги Димитров му обръща внимание. Гари спокойно му обяснява, че семейството му е заминало от Русия през 1920 г., на което „вождът и учителят“ му отвръща: „Много сте изгубили!“.

Друг път, под влияние на алкохола, „вождът“ даже откровеничи с него:

Говорих с Димитров за пожара в Райхстага, едно от най-важните политически събития в моята младост. По моему и до днес не е ясно дали Гьоринг е заповядал да устроят подпалването, или само се е възползвал от пожара. Димитров ми каза: „Знаете ли, аз наистина подпалих Райхстага“. Вежливо се усмихнах, беше много забавно. Трябва да знаеш да се смееш над остроумията на властниците. Хумор от този род проявяваше и Хрушчов, когато на един прием посочи Микоян с пръст и подхвърли на журналистите: „А знаете ли, че именно Микоян застреля Берия!“. 

Гари проницателно се вглежда не само в България – страна на терор и преследване, където самият той е неотлъчно следен. Той не изпуска от око и нейния вожд:

Това вече беше жив мъртвец, тежко болен от атеросклероза и диабет, с лъвско лице, на което нанасяха грим, преди да го покажат на публиката, за да скрият мъртвешката му бледност; така, малко по-малко, го балсамираха ден след ден, приживе, в пряк и преносен смисъл, тъй като всъщност управляваше Сталин, който не понасяше ничие „величие“, освен собственото си.

И така – до един декемврийски ден на 1948 г., когато Ромен Гари получава заповед да се завърне в Париж. И той, заедно със съпругата си, напуска една заснежена и призрачна България. Семейството хваща прочутия „Ориент експрес“, който веднъж седмично прави връзка между Истанбул и Париж. В това следвоенно време във влака няма нито вагон-ресторант, нито кушет, нито каквито и да е било други удобства.

Службите бдят на перона:
Книжарят е отзован в Париж. Яви се пиян на гарата… Ужасен е от живота, който го чак там. Всичко е много скъпо. Ще трябва да живеят на хотел.

И оттук неговото време вече се разминава с това на страната ни, както го описва героят му Дантес в романа „Европа“: Времето, чакащо ги на път, в сюртук и цилиндър, с джобен часовник на верижка, със зорко око отчиташе мравешките си батальони – вековете, секундите, хилядолетията, преди отново да ги препрати към поредния пристъп на вечността.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияИдва събота
Следваща статияБъдни вечер през февруари