Начало Идеи Гледна точка По старите пътеки
Гледна точка

По старите пътеки

Деян Енев
10.08.2016
1158

DEnev

Беше нещо като резерват – с храсти, с туфи от дръвчета, с топли от слънцето полянки, а в средата растеше златен папур, там пътечките, които прорязваха полето, изведнъж ставаха мочурливи, там трябваше да внимаваш, ако решиш да минеш. Това беше, тъй да се каже, нашият парк. Там разхождахме хлапенцата, когато бяха малки. Беше диво, непокътнато място. Понякога се появяваше един овчар от околните къщи, с няколко овчици, с две-три козички и с едно смешно, рунтаво, но дребно куче, което се хвърляше да лае по чуждите хора, но бързо ставаше ясно, че го прави, колкото да си заслужи хляба.

В средата на мочура привечер се появяваха гласовете на жабите. Сякаш някой оплиташе невидима мрежа над това кътче, сякаш тези ръбати жабешки гласове бяха защитната броня на това диво място, по чудо оцеляло досега от настъпващия отвред град. И сред тези жабешки гласове се открояваше един, който бръмчеше дебело като струна на контрабас. Този жабешки глас беше толкова внушителен, че нямаше как неговият собственик да не е царят на жабите и аз дори си го представях как стои в нещо като трон, скрит в позлатените от слънцето стени от папури и отвреме-навреме надува гърлото си.

Не бях стъпвал там над двайсет години.

Но една събота привечер с жена ми се наканихме да се разходим дотам. Тръгнахме по улицата, която изкачвахме преди няколко десетилетия с детската количка, вървяхме край дворовете и бързо си дадох сметка, че нищо не е вече същото. Старите гледки по улицата се бяха променили, доста от обикновените къщи в обширните, пълни с овощни дървета дворове, вече ги нямаше, а на тяхно място стърчаха откровени замъци, скрити зад високи огради.

Когато изкачихме високото на улицата и пред очите ни се ширна старото жабешко царство, дъхът ми спря. Насред падината се издигаха нагъсто жилищни блокове, някои завършени, но празни, но повечето недовършени, със слепи прозорци, без улици между тях, с камари от строителни отпадъци. Когато наближихме, ни удари тежък дъх на тиня.

Красивото жабешко блато се беше превърнало в неизползваемо жилищно гето.

С жена ми обиколихме от едната страна и после решихме да минем напряко през комплекса. Трябваше да се провираме през заградени с ламаринени тараби подобия на улици, край витрини, които е трябвало да бъдат – на хартия, в строителните скици на архитектите – магазини или кафенета, но сега представляваха единствено черни от мръсотията непроницаеми огледала, което още повече засилваше чувството, че бродим през някакъв призрачен град. Когато стигнахме сърцето на старото блато, което познахме единствено по това, че беше най-ниската точка в цялата, свита като огромна шепа, падина, вонята на тиня заля всичко.

И в този миг се обади един жабешки глас. Дълбоко някъде от незараслите докрай недра на жабешкото царство. Бръмна един-единствен път, дебело, като струна на контрабас. С жена ми се спогледахме. Очите й бяха станали млади. Беше наистина голям подарък, който изведнъж върна спомена за онова топло като шепа време, с детската количка по средата. И докато се отдалечавахме, аз все се ослушвах – дали няма до го чуя поне още веднъж.

– Не бъди лаком – каза жена ми. – Стига ти толкова.

– Така е. Стига ми – казах.

Деян Енев
10.08.2016

Свързани статии

Още от автора