Начало Идеи Гледна точка По стъпките на Госпожата
Гледна точка

По стъпките на Госпожата

4900

Софийски истории (68)

Слънцето все още напича непоносимо жарко в късния следобед, но въпреки това бавно и методично се придвижвам по ул. „Граф Игнатиев“ в намислената посока. Понякога ми се струва, че не аз, а някой мой двойник върши всички тези действия и е събирач на истории, но не е така. Моята сянка е тази, която броди след мен, аз съм този, който среща погледите на минувачите и улавя отраженията на фигурите в минаващия трамвай. Събирането на истории е особена работа, като да изтегляш карти от въображаемото тесте на колективната памет и после пак да ги връщаш на същото място. И докато потокът от хора се събира или разпилява по улиците на града, нещо вътре в теб те кара да търсиш потайни изходи или да хлопаш на заключени порти, зад които играта на сенките става все по-трудна и дори невъзможна.

Така и сега – вървя вече по улица „Алабин“, покрай добре реставрирани или съвсем олющени домове, по чиито фасади висят безпорядъчно жици. Някои от вратите са с железни ковани решетки, отрупани с апликации, по магазините надделяват шаренията и пластмасовата дограма, а аз напрегнато се вглеждам в номерата, което никак не е лесна работа. Повечето от тях липсват и аз изчислявам и сравнявам по стария столичен план къде би трябвало да е бил домът на най-емблематичната софиянка, наричана някога Госпожата. Става дума за Йорданка Филаретова (1843–1915).

Наскоро моят колега Димитър Спасов ми каза, че снимат документален филм за нея. Запита ме бих ли се включил с няколко думи, с кратко свидетелство. Съгласих се без колебание – заради нейното дело. Но едва заравяйки се в документите, си дадох сметка за мащаба на Госпожата и нейния нелек живот, белязан от огромни обрати.

Какво обаче се знае за нея? През Възраждането жените стават все по-видими, съхранили са се и доста писма, кореспонденцията ѝ с Найден Геров. И в същото време не знаем почти нищо за детството ѝ. Свидетелствата са някак косвени, тя винаги налага дистанция, някаква непроницаема преграда.

Все пак узнаваме, че е третото дете в семейството на един от най-заможните софийски търговци – Коце Иванов, известен впоследствие като хаджи Коце. Само на няколко документа фигурира името на майка ѝ, изписано като Зоица (споминала се през 1886 г., а баща ѝ далеч по-рано). За другите ѝ две сестри не се знае почти нищо. Най-известен е по-малкият ѝ брат Димитър Хаджикоцев (1845–1896), също заможен софийски търговец, сподвижник на Левски и два пъти столичен кмет след Освобождението.

В средата на XIX в. София е център на санджака, но не наброява повече от 30–40 000 души пряко сили, и както пише един пътешественик, е „сиромашко градче, което бързо започва да се замогва“. Ала истината е, че в основата на напредъка са три-четири софийски фамилии, истинските „кореняци“, които контролират търговията, занаятите и хановете в града и притежават земите на почти целия днешен център. Това са Димитър Трайкович, Манолаки Ташев, хаджи Боне Петров и хаджи Коце, бащата на Йорданка.

Затова и толкова ми се иска да открия къде – в тогавашната махала „Куручешме“ („Сухата чешма“) около днешната ул. „Витошка“ – е бил Хаджикоцевият дом. Редица биографи на Филаретова гадаят по косвени данни и неясно защо предполагат, че е там, където днес се засрещат улиците „Граф Игнатиев“ и „Алабин“. А местоположението на дома е важно, включително заради легендите, свързани с пребиваването на Левски.

От отсрещната градинка дълго наблюдавам първото място, възможно най-централно, в близост до съборния площад, където са били 11-те дюкяна на хаджи Коце. И все пак си мисля, че е редно да се доверим на адреса от следосвобожденските писма на Филаретова, който е от ясен по-ясен – улица „Алабинска“ 26. На този адрес тя пише, че продължава да живее в „паянтовата си къща“, редом до основните си имоти. Затуй продължавам напред. И преди да пресека „Витошка“, пътем забелязвам плочата на възрожденеца Никола Чолака (Никола Стефанов Крушкин), обесен на това място на 15 ноември 1877 г. пред прочутата си книжарница. Дълги години тук продължаваше да има книжарница, а днес е „Макдоналдс“ – друга храна сменя духовната. Изрично споменавам Никола Чолака, защото баща ѝ хаджи Коце е негов спомоществувател и насърчител в книжовното дело. В замяна книжарят им предоставя почти всички излизащи на български език книги, така че младата Йорданка, която е будно дете, израства сред четива. Малцина по онова време са имали този шанс.

Осъзнаваме го и покрай първите похвали, които тя получава в Първото девическо училище в София, отворило врати през юни 1858 г. В него главна учителка е баба Неделя Петкова, а инициативата е на учителя Сава Филаретов (1825–1863), сам той родом от Жеравна. Интересен е и произходът на фамилията Филаретов, която всъщност е творчески псевдоним. Истинското име на този книжовник е Сава Вълчев Матеев. Не е ясно защо я е възприел, но легендата гласи, че бил привлечен от етимологията в нея (Филарет се превежда от гръцки като добродетелен или добродеятелен). Тази добродеятелност, която остава важен акцент в дейността и на бъдещата му съпруга.

Учителствайки в София, Сава Филаретов вече наближавал заветните 33 години на Христовата възраст и се оглеждал за съпруга. В писмо до Найден Геров признава, че владиката го карал „да вземе Ташевата дъщеря“. А сам той съгледал друга девойка – „дъщеря на известния тебе хаджи Коце (кой веке е умрял), балдъза на Д. Трайковича и Манолаки Ташева. Она не дурна собою, кроткаго нрава, и то как се отворило девическо училище, она, без да гледа тукашни предразсудки, пръва от софийските девойки, моми (она е на 15 год.) е започнала да ходи на училище редовно и да се учи. Сега чете и пише на български по-добре и от своята учителка… Сички тука казват, че само това семейство тука е безукоризнено…“

А и нека кажем, че самата Йорданка, макар и не толкова заможна, колкото дъщерите на Трайкович и на Ташев, не е никак малоимотна. Мисля си за това, докато наближавам номер 26. Доста надолу е по „Алабин“, по-близо до площад „Македония“ и тъкмо срещу някогашния „Солни пазар“, което ще де е било важно за хаджи Коце. На мястото на някогашната „паянтова къща“ днес е изкласил триетажен дом от 20-те години на ХХ в. Две железни решетки преграждат достъпа до двора, където има магазин за щори. Така успявам да проникна и да стъпя на „Филаретова земя“. Уви, леко разочаровам продавачите на щори и на порцеланови портрети, че не търся изделията им, а ме вълнува историята. Дворчето е малко, зашумено с големи дървета, изкласили от съседните дворове. По стария план номерацията на домовете е почти същата, така че някъде тук малката Йорданка си е играла и е чела първите си книги.

Накратко, Сава Филаретов я взима за жена, когато тя е на 17 години. Радостта и обичта в младото семейство са се набивали в очи, което ясно личи и на единствената семейна снимка. На другата година се ражда синът им Владимир. Но за зла участ „гръцки интриги“ правят пребиваването на Сава Филаретов в София невъзможно. Наклеветен от недоброжелатели, той на два пъти е запиран в зандана и е принуден да замине за Цариград, където (с препоръка на Найден Геров) става преводач в руското консулство. В писмо до съпругата си обаче е принуден да признае, че кашля лошо, поразен е от „охтиката“, както тогава наричат туберкулозата. Взема заем от консулството и заминава за Каир (Кайро), където, както се е смятало, топлият климат ще изцели дробовете му. Уви, става тъкмо обратното. Отива си в Кайро на 37 години и е погребан там.

Така на 20 години Йорданка Филаретова остава вдовица с дете на ръце. Пише прошения чрез близкия им приятел, руския вицеконсул Найден Геров, за да измоли някаква пенсия за невръстното си дете. Слага черно и не го сваля до сетния си ден. Сама решава и движи всичко в живота си. На запазените ѝ портрети я виждаме тъкмо такава – стиснала устни, очите ѝ излъчват твърдост и несломима воля. Вече е „глава на семейството“, което проличава във всичките ѝ стъпки. Репутацията ѝ е безукорна. Тя е силно вярваща и известна благотворителка, няма клетник, който да си е тръгнал с празни ръце от дома ѝ. Дали затова софиянци с почит не започват да я зоват Госпожата?

През 1869 г. в българската диаспора се случват няколко важни събития. Първото от тях е създаването на Българското книжовно дружество в Браила (прообраз на днешния БАН). Второто е създаването на Българския таен революционен комитет в Букурещ, а третото се случва в София, където Йорданка Филаретова създава женското движение „Майка“. За него се е писало много, но дейността му наистина е от огромно значение – да учи на четмо и писмо не само девойките, но и техните майки и баби. И най-вече – да постави на дневен ред ролята на жената в семейството и в обществото. За кратко време софийската организация набира за целите си 16 000 гроша. Ако някой търси раждането на роден феминизъм, при това „в дух чисто български“ (както пише в устава му) – ето го. Госпожата е неуморна, работи с двойна енергия, сякаш и заради отишлия си без време Сава. Вратите на дома ѝ са вечно отворени, среща се с посестрими, окуражава, насърчава, помага, увлича… Пише кратки публикации във в. „Македония“, които намират силен отзвук. И скоро дружеството „Майка“ се разроява във филиали из множество български градове.

Това е официалната дейност на Филаретова. През 1870 г. Васил Левски идва за първи път в София. Създаден е „частен революционен комитет“, в който влиза и брат ѝ Димитър Хаджикоцев. А в нейния дом – по редица свидетелства – крият комитетската архива. В капиталната си биография на Апостола проф. Иван Унджиев настоява, че Левски на няколко пъти се е крил в къщата на Йорданка Филаретова на „Алабинска“ 26. Затова с такъв интерес продължавам да слушам песента на птичките в този покрит с плочи вътрешен двор. Ето място, където би могло да се сложи паметен знак. В друг спомен от 1938 г. Г. Клинчаров уточнява във в. „Зора“, че Левски е отсядал и в една стая на артиката на храма „Св. Крал“, чийто настоятел е Димитър Хаджикоцев.

Но по-интересна е историята с комитетската архива. От биографията на Унджиев узнаваме, че най-добре осведомена по процеса на Левски в София безспорно била г-жа Филаретова, но за съжаление, никой – дори след Освобождението – не я бил разпитал за това. Никой? Включително и къде е погребано тялото му. А тя си отива от този свят през 1915 г. Явно доста отъняла е българската жажда за памет.

Ала да се върнем към комитетските тайни, съхранявани в скришния долап на „Алабинска“ 26. През 1906 г., когато Госпожата е още жива, в сп. „Светлина“ излиза обширна статия за нея, подписана с инициалите С. Ч., чийто автор е известният възрожденски деец Михаил Греков. Някои от историите вътре са толкова лични, че няма как да не са били разказани лично от нея.

Доходното здание, пл. „Св. Неделя“ №7, на 4 етажа с 86 стаи, 16 магазина, 13 галерии, 9 зимника

И така научаваме, че в стаите на военния съд в конака били събрани по-първите софийски граждани, сред тях Д. Хаджикоцев и г-жа Филаретова. След обстойно претърсване на дома ѝ на „Алабинска“ 26 била иззета огромна документация. И сега комисията трябвало да реши има ли в иззетите книжа компрометиращи документи, или няма.

С тази цел „комисарите“, оглавявани от Мустафа ефенди от Пирот, който владеел писмено и говоримо български, разгръщали лист по лист и ако имало съмнение, го отделяли на специална купчина.

Ала се случило така, че гавазин отвън викнал Мустафа ефенди, тъй като се продавал хубав сив кон. Цялата комисия отишла до прозорците, за да види що за чудо е туй, а в това време набедената Госпожа светкавично преместила връзката опасни писма в купа с невинно съдържание. С което спасила всички от „вярна бесилка“.

Чувал съм сходни истории за разменени присъди в „Народния съд“. Така че пословичното хладнокръвие на Йорданка Филаретова явно не е легенда.

През Руско-турската война тя е милосърдна сестра, каквато е и в първите години след Освобождението. Мисля, че е и първата българка, носителка на специално отличие на „Червения кръст“.    

През 1881 г. съдбата ѝ нанася втори тежък удар. Едничкият ѝ син Владимир, който учи в Болград, Одеса и Николаев, също се разболява от туберкулоза. Майката и вуйчото решават да го изпратят на лечение в Бейрут. Но там, както някога Сава Филаретов, той се влошава и лекарите настояват час по-скоро да се върне с кораб в България. По пътя Владимир умира. И по-лошо: по правилата на морската безопасност решават да хвърлят тялото му в морето. Майката узнава за кончината, но не знае, че няма да може да погребе сина си. Когато научава, изпада в несвяст. Госпожата, сякаш напуска този свят, престава да се вижда с хора, дори с брат си Димитър.

Цялото си упование тя отдава на Бога. Дълго време е на пост и молитва. Четиридесетте дни от смъртта на Владимир изкарва във воденицата си край София (в днешния квартал „Овча купел“). Траурът ѝ вече е двоен и става още по-строг. Обмисля как да „капитализира“ благотворителните си инициативи в по-мащабни дела.

През Сръбско-българската война превръща дома си в стационар и лично, заедно с други доброволки, се грижи всеотдайно за болните. Но това е само първата стъпка.

През 1896 г. пътува до Кайро, откъдето пренася тленните останки на Сава Филаретов в София. Поне той да е до нея, щом костите на Владимир се покоят на морското дъно. Същата есен решава да отгледа едно тригодишно сираче – Иван Веселинов – което оттук насетне ще носи фамилията Филаретов – чрез синове и правнуци.

Самата тя, докато обмисля големите си благотворителни начинания, решава през 1902 г. с благословението на Софийския митрополит Партений да се оттегли за молитва в Кремиковския манастир „Св. Георги“. И остава там цяла година. Но не ѝ разрешават повече.

Затова тя се обръща с изрична молба до Св. синод, в която казва:

Отпреди много години имах желание да посветя живота си в служба на Бога и Църквата, и да приема монашеския сан в някой девически манастир. Преди да изпълня това свое желание, макар да живея 40-годишен уединен живот като вдовица, пожелах да се отстраня от мира и установя на временно жителство в някой девически манастир като поклонница, където да се запозна по-отблизо с живота и задълженията, които се изискват от приемника на монашеството.

Вероятно тази особена „междинност“ – между мирянството и манастира – не се възприема от владиците, поради което накрая получава отказ.

След което тя пише второ писмо до Св. синод, с което иска благотворително да се разпореди с имотите си. Пише, че да приеме монашеството е единственото ѝ искрено желание и затова съгласно чл. 156 от Екзархийския устав е решила да разпредели имота си, като завещава недвижимите си имоти на църквата „Св. Крал“. Завещава руски ценни книжа на стойност 7100 рубли, 11 дюкяна на площад „Св. Неделя“, паянтовата къща на улица „Алабинска“ 26, но при определени условия: да не се продават имотите и 2/3 от доходите да служат за издръжката на нея и храненика ѝ. Третото искане е на мястото на дюкяните да се изгради двуетажно здание – отдолу дюкяни – отгоре салон за духовни беседи и библиотека. От доходите да се издържа и „богоделен дом“. Иска и да се обособи специална стипендия „Сава и Вл. Филаретови“, чийто първи стипендиант да е Иван Веселинов.

Чиновник от Св. синод пише под всичките тези „прошения“, че ще е „много сложно“, по-лесно би било притежанията на Филаретова да се преобразуват в паричен фонд и лихвите да се дават за религиозни и богоугодни цели.

Докато самата Йорданка Филаретова иска друго – да се вдигнат градежи в обществена полза и за „богоделност“.

Цели три години върви тази кореспонденция. През 1905 г. Филаретова отново иска да стане монахиня, като настоява да ѝ се изгради къщичка до църквата в с. Орландовци. И пак се обръща към Св. синод „с надежда да приеме скромната ми и чистосърдечна лепта и да не ме лиши от високото си покровителство“. Тогава се разболява храненикът ѝ Иван Веселинов и тя е в дълбоко душевно сътресение. Не иска трета загуба и успява да го спаси. Междувременно моли да си изгради къщичка в семинарския двор и да живее там. Пак ѝ отказват.

Накрая тя създава обществен комитет, който да движи проектите ѝ, но държи те да са под благословението на Св. синод. Получава отговор, че Св. синод не може да покровителства комитет, който се събира или променя по свое усмотрение.

През 1909 г. Комитетът в състав от 12 души е вече сформиран. В него влизат Драговитийският епископ Йосиф, Марко Балабанов, Григор Начович, Елена д-р Иванова, Недялка Чопова и др. И за няколко години плановете на Филаретова започват да се осъществяват.

Построено е Доходното здание на площад „Св. Неделя“, за което не достигат пари и се тегли заем от БНБ. То е на 4 етажа – с 86 стаи, 16 магазина, 13 галери и 9 зимника и застроена площ от 553 кв. м. Престроявано е през годините, но част от него е оцеляла до някогашния магазин „Руен“. През 1911 г. Доходното здание е вече готово и започва да носи средства.

Вторият голям проект на Филаретова е Приютът на днешната улица „Йорданка Филаретова“ 3 – 2 етажа с 20 стаи. Днес там е филиалът на Медицинския университет – Колежът „Йорданка Филаретова“, зданието е преизграждано. Но е важно за нея – там в една стаичка тя приключва земните си дни.

Ала най-интересна е съдбата на другото голямо здание, вдигнато на неин имот. Става дума за „Богоделния дом“ на ул. „Лавеле“, сетне Стопанско училище „Мария Луиза“ за девойки. Излизайки от двора на „Алабин“ 26 почти веднага се озовавам срещу него – днес там се помещава Музеят на МВР, възможно „най-небогоделната задача“ – поне според завещанието на Филаретова. Историята има своите иронии. 

Уви, тя не успява да види осъществена другата си голяма мечта – църквата „Покров Богородичен – Всех скорбящих радост“, намираща се точно до нейния „приют“. Храмът е издигнат на общински парцел, но със средства от нейния фонд. Когато църквата „Покров Богородичен“ отваря врати през 1925 г., тялото на Йорданка Филаретова е препогребено в двора – зад самия олтар. На заник слънце съм вече там. Дворът е отворен и там още играят деца. Минете ли оттам, спомнете си за Госпожата.

Църквата „Покров Богородичен – Всех скорбящих радост“
Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора