Начало Идеи Гледна точка По стъпките на „Казаларската царица“
Гледна точка

По стъпките на „Казаларската царица“

4028

Смяната на слънце и дъжд е част от физиономията на един град, както капчуците по стрехите и камъните по паважа. В такива мигове човек търси укритие, озъртайки се насам-натам. Не щеш ли, попадам на двама познати, с които отваряме приказка за онова, което времето е стаило зад безучастните фасади на големия град. За стъпките на този или онзи (разговорът ни се води на ул. „Гладстон“), преминали в литературата. Неволно се сещам за една лекция на Умберто Еко в Сорбоната, посветена на „Тайната на улица Сервандони“ и романа „Тримата мускетари“ на Александър Дюма. В нея Еко покрай другото се опитваше да докаже, че „топографията“ на романа е не по-малко истинска от тази на реалния град, дори я подсилва.

„Дай пример – предизвика ме единият мой събеседник. Но да е от класиката…“ Замислих се и първо се сетих за Вазов. „Драски и шарки“ изобилстват със софийски препратки, преди време проф. Милена Кирова дори издаде томче със „Софийски разкази“, без самият Вазов да е правил такава подборка. И изведнъж, не знам защо, се сетих за „Казаларската царица“. Не съм препрочитал отдавна този „сантиментален роман“ на дядо Вазов, но имам спомена за съдби, кръстосващи се по улиците на столичния град. И щом дъждовните капки поспират, тръгвам нетърпеливо към книжарница „Български книжици“, за да си взема романа. Разгръщам го и интуитивно усещам как в неговата „топография“ се крие „софийска история“.

Не знам чели ли сте тази Вазова творба? Когато през 1903 г. книгата вижда бял свят, я обявяват за „първия български любовен роман“. Тя има огромен успех, скоро Вазов я преработва и в драма, която до ден днешен се играе на сцената. Сюжетът е сантиментален, с видими препратки към настоящето. Всичко започва във втора класа на влака за Варна, където пътуващата мъжка компания е очарована от появата на млада дама в черна роля и биеща на очи червена блуза. Гадаят коя е и търсят повод за запознанство, особено един от тях – закоравелият донжуан Пенчо Трайчев, пътуващ за Шумен. Техният спътник, младият инженер Бранков, видимо възмутен от общия хор на задевките, отива в друго купе. По стечение на обстоятелствата тъкмо той се запознава с момата с червената блуза, която споделя, че отива на гости на сестра си, начална учителка в делиорманското село Казалар (днешната Глогинка). Между тях в лунната нощ припламва някакво чувство, но всичко се развива много бързо, а Милка Хрусанова скоро слиза в Шумен, откъдето с файтон поема към селото, дето учителства нейната по-малка сестра. Семейството им е скромно, бащата Георги, някогашен опълченец на Шипка, трудно се вписва в следосвобожденските реалности, не умее да „чупи гръбнак пред началството“. Заема скромни длъжности, местят го от град на град. Накрая, уязвен от някакво безумно разпореждане, казва на тогавашния министър, че явно не знае да раздели на две магарета сено. Отчисляват го от служба и той с малкото спестени пари си вдига скромна къщица в София. Дъщеря му Милка също пада жертва на споменатото бащино своеволие – уволняват я като учителка. За да облекчи домашните си, по-малката дъщеря Цонка пък заминава да учителства на село. Казва, че е щастлива от избора си, обожава ученичките си и те нея, но скоро спира да пише. Затова бащата провожда сестра ѝ да разучи какво става. Когато стига там, научава, че сестра ѝ се е омъжила. В селото зоват Цонка царицата и всички благоговеят към нея. Включително заради постановката в читалището, в която ѝ се е паднала царската роля и там се е залюбила с бъдещия си съпруг. Милка вижда снимката на Цонкиния избраник и нещо я жегва в сърцето – твърде прилича той на донжуана от влака.

На една пейка в градинката на „Св. Седмочисленици“ се опитвам обаче да реконструирам софийската част на романа.  

На практика Вазов сплита в едно повествование „романите“ на двете сестри. „Казаларската история“ пресъздава неговата утопия за „нравствено безупречното българско село“, нуждаещо се от модернизация и просвещение. Другата линия е тази на „градската поквара“, където и най-доброто търпи ударите на политическата корупция и нравствения разпад.

Видима обаче е симпатията му към неговата героиня Милка Хрусанова, мома със „свободни разбирания“, „независими и модерни възрения за живота“. Милка търси равноправие и признание от страна на мъжа. Затова, независимо от хубостта и ума си, не е омъжена. А е и бедна мома. Фамилията Хрусанови е многодетна, доходите им са съвсем скромни; никой не ще да се нагърбва с подобен товар. Един от кандидатите на Милка даже, макар и със заобикалки, настоява веднага да му припишат половината от обширния двор на Хрусановата къща. Милка с отвращение отхвърля това предложение.

Къде обаче в софийската топография се вмества тази история? Оказва се на две крачки от мен, на улица „Аспарух“. Затова се отправям натам, представяйки си как вървя по стъпките на Вазов.

Втората, софийската част на романа е озаглавена тъкмо „Къщата на улица „Аспарух“. Описанията се съвсем конкретни и доста точни: „В едно дъждовно и намусено време един пайтон се търкаляше из малолюдната улица „Аспарух“…

Същото правя и аз, но пешком, следвайки ориентирите, оставени ни от Вазов, който описва как за първи път инженер Бранков изпраща до вкъщи Милка, след като вече ѝ се е обяснил в любов:

Пайтонът пресече няколко напречни улички и продължи по улица „Аспарух“, най на изток. Най-после спря пред вратнята на една нова къщица „султанпаясъ“ (хубаво направена)… Милка влезе в един двор с градинка, покачи се по няколко каменни стъпала на стълбата, бутна вратата и се изгуби в малкия пруст… Дъждът беше престанал. През прозорците се видеше между разкъсани облаци сине небе. Гергините в градината дигаха, свежи и росни, своите червени глави.

Пълна идилия. Ето че вече съм „най на изток“ по улица „Аспарух“, където тя се засреща с улица „Шести септември“. И тъй като през 1903 г., когато е публикуван романът, топографията на София е била съвсем същата, излиза, че „място на действието“ на този най-четен „сантиментален роман“ на Вазов е бил не друг дом, а домът на д-р Кръстьо Кръстев, баща на българския модернизъм и на кръга „Мисъл“, отявлен негов опонент. Каква творческа ирония! Внимателно оглеждам мястото от отсрещния тротоар. Точно тук би трябвало да е бил широкият Хрусанов двор, към който е имало ламтежи от кандидатите на Милка (приютил впоследствие още две къщи и опиращ на „Шести септември“).

Къщата на д-р Кръстев, първата половина на ХХ в.

Излиза, че в „Казаларската царица“ е закодирано скрито послание към кръга „Мисъл“!

„Дом на модерността“, скоро поразен от ужасяващото разкритие, че Цонка Хрусанова всъщност е живяла без брак с прелъстилия я политически партизанин Пенчо Трайчев. Нищо чудно, като се има предвид как кръгът „Мисъл“ провъзгласява Вазов за „овехтял“ и отломка от миналото, а пък той си го връща в сатирични етюди, насочвайки стрелите си срещу „доктор Джан-Джан“ [1].

Изведнъж си давам сметка, че заставайки на отсрещния тротоар срещу дома на д-р Кръстев (ул. „Аспарух“ 67, днес ресторант „Магерницата“), се намирам точно пред родния дом на проф. Михаил Неделчев, който е изключителен литературен историк. Кой друг, ако не той, би могъл да разбули тази мистерия. За мой късмет знам, че ще говори след малко на едно литературно представяне, което е буквално на две крачки, затова бързо се отправям натам. След края му питам Михаил Неделчев замислял ли се е над това съвпадение? Въпросът го смайва. Заявява, че ще препрочете „Казаларската царица“, а идеята на Еко за „топографията на романа“ е близка и на неговото сърце. Развълнуван ми казва: „Представяш ли си… излиза, че Вазов е стоял да наблюдава пред нас!“…

Така излиза. Още повече че народният поет със сигурност е минавал покрай къщата на „доктор Джан-Джан“, вероятно избирайки отсрещния тротоар. Там, където по онова време вече е изникнала и къщата на генерал Фичев, чийто потомък е Михаил Неделчев.

В „Казаларската царица“ има чудесно описание на това „наблюдение“, само че през погледа на Цонка, която, съзнавайки, че е „омърсена“, не смее да прекрачи прага на бащиния си дом:

Една млада дама, малка на ръст, с кръгла шапка и с пелеринка, мина край къщата на отсрещния плочник и се спря на сянка. Оттам гледа в осветените два прозорци, па мисли няколко време наведена към земята, като човек, който се мъчи да вземе едно важно решение. Минувачите, редки по това време из улицата, я поглеждаха за миг и си отминуваха. Един-двама по-нагли претълкуваха стоянието ѝ самичка в тая глуха улица, вгледаха се в лицето ѝ лукаво и знаменателно, като че очакваха един насърчителен поглед, за да заговорят с нея. Но като видяха, че тя даже не се извръща да ги погледне, замислена, съсредоточена, те я оставиха, без да пропуснат да се извърнат и я изгледаха още повече в недоумение.

Разпитвам Михаил Неделчев за съседните къщи. Повечето са строени след 1903 г. Домът на генерал Фичев е оттогава, останалите са по-късни и са били престроявани. Включително и домът на писателя Тодор Влайков, съседен с къщата на д-р Кръстев. За същото свидетелства и Кирил Христов в „Затрупана София“, описвайки как навремето „този дом е гордо стърчащ над околните дребни къщици, а не е потънал в кладенеца на великански кооперации“. И забележете още един важен детайл, упоменат от Кирил Христов – най на изток от стария дървен балкон, над входа на къщата е бил кабинетът на д-р Кръстев, където той работи и преглежда ръкописите на „Мисъл“. Каква по-жегваща литературна ирония от съпоставката с морално опозорения дом на Хрусанови.

Защото „Казаларската царица“ е роман за един „скандал на нравите“. В София се разчува как Цонка Хрусанова е живяла „свободно“ с мъж, без да е минала под венчило. Тогава близки и познати престават да посещават дома на улица „Аспарух“. Заговорва се, че дори Бранков връща годежа с Милка Хрусанова (което се оказва лъжа).

И – обръща внимание ни Вазов – никой обаче не вини Пенчо Трайчев, чиято партия идва на власт, а той е назначен на висок чиновнически пост в столицата, тъй като е близък човек на един от министрите. Единствен, който открито въстава срещу това, е старият отец Деян, селският свещеник в Казалар, който познава Цонка, знае истината и я обича като своя дъщеря. Това му дава сили да дойде в София и да иска възмездие срещу истинския виновник, който в това време подготвя венчавката си в „Св. Крал“ („Св. Неделя“) с видна столична мома.

Поп Деян отива в Софийската митрополия при свой познат архимандрит. Убеден е, че там ще намери морална подкрепа. Архимандритът строго го сгълчава, казва му да спре да ветрее расо като един Дон Кихот по канцеларии и учреждения заради една „халосница“. Подобава ли това на неговия духовен сан? „Момата живяла с оногова невенчана. Зарязал я. Мръсна работа. Каквото дирила, намерила. И се чудя на дързостта ти, ти искаш уволнение на Трайчева от министъра. Та Трайчев е негов човек, привърженик върл… Идете и си мирувайте“.

Протойерей Деян се запира, не ще да мирува. Става дума за честа и живота на едно човешко същество. Излиза от архимандрита втрещен. И след като отминава една улица, си казва горчиво:

Няма оправия в тази наша България, няма и да се оправи. Бъди лош – силен ли си, поддържат те, безчестен ли си – почитат те. Всеки от тях казва или пък го мисли: „Трайчев е гнусен чиляк“, но на улицата му стискат ръката.

Развръзката не закъснява. Оказва се, че Цонка е станала „актриса“ (карагьозчийка), навремето факт смутителен с оглед на нравите. И че под псевдоним играе Дездемона. Тя не е на себе си, вижда на едно представление в салона Трайчев и му хвърля в лицето неговото писмо и пратените от нея пари. На всичкото отгоре чака дете. Взима от театъра револвер и решава да застреля него и себе си по време на венчавката му в „Св. Крал“ с богатата мома. Ала не намира сили за такова нещо. Тогава се връща в гостилницата и прострелва себе си. Открива я Денков, бивш учител в Казалар, влюбен безумно в нея, който претичва до хотела, намиращ се в самото начало на „Витошка“ от квартирата си на ул. „Гладстон“ 31. Защо Вазов с такава точност посочва този адрес в пиесата си? Това е на две крачки от някогашната му квартира на „Солунска“, до Протестантската църква, където той живее с майка си до раздялата си със своята съпруга Атина Болярска, също жена с „независими и модерни възрения за живота“.

Да не би там да е обитавал техен познат или близък? Друг сигнал в топографията на града през романа? Засега нямам отговор на този въпрос.

„Казаларската царица“ завършва с „хепиенд“. От писмото на Денков, публикувано като епилог на романа, става ясно, че Цонка оцелява, куршумът е минал през дроба. Той я обгрижва с всички сили, крият от нея дори смъртта на баща ѝ. Накрая тя се поправя, венчават се и тя ражда дете, което Денков признава, след което се установяват „оттатък Стара планина“.

Изцелението и куршумът в дроба ми напомниха нещо. Бързо прелистих „Затрупана София“ на Кирил Христов и попаднах на търсения детайл.

На 20 януари 1903 г. София е разтърсена от любовна драма. Известната актриса Роза Попова бива простреляна от 27-годиншния ѝ обожател Тодор Богданов. Той е млад учител, завършил литература в Швейцария. Неуравновесен момък, който я причаква на улицата, преводач на комедията „Журналисти“, в която тя играе. Това се случва буквално на една пряка от улиците „Шести септември“ и „Аспарух“ – на ъгъла на бул. „Патриарх Евтимий“ и улица „Цар Шишман“.  Кирил Христов гостува малко преди това в дома на Попови, но си тръгва. Пътем среща свой приятел, скулптор, заедно със смръщения Богданов, който ревнува Роза Попова от всички и всичко. Ето разказа му за това събитие:

„Право срещу къщицата имаше една жълта кръчма, скулпторът влиза там, а Богданов отива да се „обясни“ с Роза. Тя се появила над стълбите и казала на Богданов, че не може да го приеме. След няколко груби изрази, той, разгневен, изважда револвер, стреля я право в гърдите и уверен, че е свършено с нея, застрелва се сам. Роза имала сили да изтича до стаята, чиито прозорци са към двора и улицата, отваря и почва да вика за помощ… Тя бе по чудо не само спасена, но и излекувана от туберкулоза. Защото тъкмо пронизаният десен дроб бе болен.“

История, огледална по сюжета си с „Казаларската царица“, разиграла се тъкмо по същото време и на същото място. Но това вече е друга софийска история.

–––––––––––––––

[1] Доктор Кръстев е прототип на Вазовия герой от разказа (фантазия-вшутявка) „Доктор Джан-Джан“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора