„Лейди Макбет или седем начина да убиеш някого“, превод Георги Тенев, постановка Георг Жено, сценография Анастасия Тарханова, музика Матиас Пече. Участват: Боряна Йовчева, Ованес Торосян, Милко Йовчев, Живко Джуранов. Премиера в Театър 199 на 28 март 2026 г.
„Лейди Макбет или седем начина да убиеш някого“ е спектакъл, изграден от фрагменти, отломки от миналото и частици от настоящето на българския театър, като всеки сегмент се явява моментна снимка на света, в който се развива. А в основата на всичко това е една от големите трагедии на Шекспир – „Макбет“, интерпретирана през „малката“ случка в живота на сценичен работник.
Авторите на тази провокативна и сложна постановка са режисьорът Георг Жено и неговата сценична партньорка и сценограф на представлението Анастасия Тарханова. Независимо че и двамата не са с български произход, те успешно улавят и представят преходната история на театъра ни, пречупена през множество постановки на „Макбет“, случили се в различно време и на различни сцени. Разбира се, текстът не претендира за историческа достоверност, а по-скоро се явява като интерпретативен „макет“ на театралната реалност. Самият режисьор споделя, че идеята за пиесата и представлението има съвсем конкретни измерения и персонажите са писани за точно определени актьори – Ованес Торосян, Боряна Йовчева и Милко Йовчев. Всички те са в театър „Реплика“, с който Жано е работил активно през годините, когато е поставял в България. Това тясно сътрудничество и изградените сценични взаимоотношения си личат в цялото представление. Отношението на ангажираност и съпричастност, както и безспорният актьорски талант на изпълнителите извеждат спектакъла отвъд тесните измерения на професионалния наратив и го прехвърлят към общовалидните теми и послания на театъра.
Историята на спектакъла борави с две основни сюжетни направления, които са успешно вплетени в обща цялост. Парадоксално, но големият разказ на представлението е за онези, които в реалния театрален живот остават невидими. Това са сценичните работници, за които театърът понякога има много повече стойност, отколкото за фасадните му представители. Такава е ролята на персонажа Богдан (Милко Йовчев), сценичен работник. Неговата история е наглед преходна, но всъщност именно там са поместени големите човешки въпроси. Задвижващият елемент на историята се явява една съвсем необичайна случка – трите вещици от пролога на „Макбет“ оживяват (в изпълнението на Живко Джуранов), за да предрекат сценичната поява на персонажа в ролята на Макбет. Това събитие задвижва цялата история, а основна тема се явява проследяването на отношението на Богдан към тази прокоба през годините. Диапазонът е широк – започва от скептичното усъмняване, преминава през злокобната свръхамбиция и стига до смиреното приемане, че това събитие никога няма да се случи. Във всички тези душевни състояния актьорът Милко Йовчев е убедителен, а събраното, реалистично и правдоподобно поведение го прави напълно автентичен към житейската позиция на персонажа. Ключов елемент в спектакъла е детайлът на неговата практическа дейност – изработването на короната за представленията по „Макбет“. Тази корона винаги е една и съща, докато всичко около него се сменя – годините, плакатите на постановките, режисьорите и концепциите, актрисите и костюмите, телефоните и житейските му несгоди. И докато Богдан преживява вътрешните си терзания и тревоги дали и кога ще му се случи да изиграе ролята на живота си, на сцената преминават седем представления.
Всъщност публиката присъства на нещо друго – на един много съкровен, оголено честен и прям момент, а именно репетиционния процес между актриса и режисьор. В случая всичките седем епизода и съответно персонажи са интерпретирани от Ованес Торосян и Боряна Йовчева. Това са именно онзи времеви прорези, през които наднича обществено-театралната трансформация у нас. Превъплъщенията носят смисъла на обобщеното присъствие, но в отделните епизоди са показани и конкретни лица. Всичко започва от далечната 1984 г. и приключва в наши дни. А за да се случи този исторически преход, освен през актьорското изпълнение, което бележи големи постижения в разгръщането на толкова много и различни образи, другата много важна част е костюмографията на Анастасия Тарханова. Детайлът, с който тя е изработила както всекидневното облекло на персонажите, така и сценичния костюм на лейди Макбет, поставен на манекен, са онези символи, които задават духа на епохата без натрапчиво илюстративно въздействие. Всъщност това е голямо постижение, защото способността костюмът „да изговори“ основното за времето си не е лесна задача. Останалата част от декора има разпознаваема и класическа форма. В този случай сценографката е заложила на характерната червена завеса и изчистената празна сцена, на която присъства знаковият костюм на лейди Макбет. Важен детайл от сценичната среда се явяват плакатите на различните постановки. Всеки от тях би могъл да се разглежда като отделно произведение, даващо в стилизиран вид представа за спектакъла, който отразява. Сценичната среда, наред с музиката на композитора Матиас Пече, създава особено усещане за вътрешността на театралния процес, която обикновено остава скрита от очите на публиката. Музиката внася лирична и едновременно с това носталгична нотка на копнеж по нереализираното желание. Ясно откроената мелодия, която се обособява като тема рефрен на персонажа Богдан, допълва емоционалната палитра на преживяванията му.
„Лейди Макбет или седем начина да убиеш някого“ е спектакъл, заложил движението в себе си. То отразява преходната история на съществуването ни и отвъд чисто театралните трансформации. Именно по този начин се надгражда и развива обхватът на заложеното в представлението, а хуморът, иронията и автоиронията доказват, че изкуството и особено театърът са най-вярното огледало, в което обществото може да се огледа.
