Във филма „Земята на Сароян” живеещата в Истанбул млада арменска режисьорка използва за отправна точка пътуването на писателя през 1964 г. до Битлис. С Лусин Динк, член на Международното жури на София Филм Фест, разговаря Цветан ЦВЕТАНОВ.
Беше време такъв филм да се появи: поетично-документална история, много арменска, но и много универсална. С глас зад кадър, който не е стандартният глас зад кадър, а търсен, който да звучи така, както е звучал гласът на самия писател – изразителен, дрезгав, леко сърдит, в един момент натякващ, в следващия очарован от нещо… Със сянка на възрастен мъж с дълги мустаци и множество огледални отражения – и във времето, и в пространството. Живеещата в Истанбул млада арменска режисьорка Лусин Динк (член на Международното жури на София Филм Фест и участник в Балканския конкурс с филма си) използва за отправна точка пътуването, което Сароян предприема през 1964 г. до Битлис, Анадола, откъдето са корените му. Но филмът дава на зрителя един по-цялостен портрет на писателя със скрити цитати и от други негови произведения, не само от книгата за пътешествието му до Битлис. Още една прожекция на „Земята на Сароян” в рамките на СФФ ще има на 14 март от 16 часа в кино Люмиер.
За нас в България Уилям Сароян е важен писател, идвал е тук, има училище, което носи неговото име, но с изключение на няколко издадени и преиздадени негови книги от изд. „Фама” преди няколко години, сякаш бяхме забравили за него от 80-те насам…
Всъщност, навсякъде по света е така. Ние сме забравили Сароян. Но както казва Дикран Куюмджиян (Майкъл Арлен, роден в Русе в края на XIX век), всички големи писатели за известен период са били забравяни и после преоткривани, което е съвсем естествено. И може би е време отново за Сароян. Разбира се, съществуват няколко филма за Сароян – не игрални, а документални: с материали от неговите пътешествия до други страни, със заснети кадри от тези негови посещения. Повечето от тези документални филми са направени през 2008 г., която беше чествана по света като Годината на Сароян – 100 години от рождението му. Има и един филм, заснет от Каликиян, който е бил негов приятел. Този филм включва доста автентични материали за Сароян, но за съжаление аз не съм го гледала, защото е малко или повече апокрифен, неоткриваем.
А за вас лично кога темата Сароян стана голямата тема?
Всички арменци познаваме Сароян, защото за нас навсякъде по света той е нещо като герой на арменската култура. Но в училищата ни, например, Сароян е включен просто като задължителен автор – не навлизаме по-навътре в творчеството му. Когато е осъществил пътуването си до Битлис през 1964 г., преводите на негови произведения на турски са били доста на брой. Но после и в Турция Сароян е забравен. И чак от 2000 г. насам издателската къща „Арас” започна да го публикува по-сериозно на турски. Всъщност оттогава и аз започнах да го чета по-сериозно. И още тогава си помислих, че трябва да направя някакъв филм въз основа на разказите му. Но когато прочетох книгата му за пътешествието до Битлис, вече бях сигурна, че да, това ще е и че ще предприема същото пътуване.
Как беше възприет филмът в различните точки на света, където вече е бил? Защото лично аз на 13-14 годишна възраст открих Сароян като предшественик на Вонегът и Хелър и чак по-късно – като арменски писател…
На първо място, смятам, че силата Сароян е в това, че пише за малки, местни неща, но е станал универсален с тази локалност. След всички прожекции, които филмът е имал (през април ще стане една година), установих, че хората навсякъде се чувстват свързани с него, защото колкото и да е кървава човешката история като цяло, ХХ век е векът на имиграцията, на геноцидите. Когато показвахме филма в Анталия, една дама дойде при мен след прожекцията и плачейки, ми каза, че е от семейство на български турци, които са били принудени да заминат от България. Тя започна да говори за баща си и ми каза: „Знаете ли какво? Искам да направя такова пътешествие до България.” Мисля, че публиките навсякъде по света споделят едни и същи чувства, защото всички ние в някакъв исторически момент сме преживели болка.
Каква е фестивалната история на филма?
Миналия април филмът участва в националния конкурс на Истанбулския филмов фестивал. После, през юли бяхме в Армения – като участници в конкурса на тамошния национален филмов фестивал – и там взехме Наградата на най-добър документален филм. Тези две участия – едното в Турция, другото в Армения – бяха много важни за мен, след това направихме международната премиера в Локарно и филмът тръгна да пътува по фестивали по целия свят.
И във Фресно, Калифорния ли? Роднините на Сароян в Америка гледали ли са вече филма?
Да, и до Фресно ще отидем, разбира се. Роднините на Сароян не са го гледали. Синът му, който е още жив, знае за този филм. Те не са били в добри отношения, но се надявам да го гледа. Дъщеря му е починала десетина години след него самия. Има някои други роднини в Америка, братовчеди, които също знаят за проекта, и се надявам и те да могат да го видят.
Ако можехте да пропътувате няколко десетилетия назад с машина на времето, какво бихте казали на Сароян?
Откровено казано, когато пишех сценария, през цялото време си мислех, че той ме гледа някъде високо от облаците и ми казва със специфичния си глас: „Стига бе, момиче, какво правиш? Остави го тоя филм. Защо се интересуваш толкова от живота ми?”
Лусин Динк е учила кино и телевизия в Istanbul Bilgi (1998-2003). Докато следва, тя снима два независими късометражни филма – Threep и Bugs at the Garden. След като завършва образование, работи с Томрис Гиритлиоглу като негов асистент, а по-късно е асистент-режисьор на следните филми: Future Lasts Forever (2011) на Оскан Алпер, Ugarit (2007) – телевизионен филм, режисиран от Тери Кънингам, Hitman (2007) на Ксавие Жен и Ejder Kapani (2009) на Уур Юджел. Земята на Сароян е пълнометражният й дебют.
