0
2611

По тайнственото въже

„Ще видим Бога както си е“ на архимандрит Софроний Сахаров беше първата книга по православно богословие, която ми се случи да прочета преди дванайсет години. Тя беше издадена на български език скоро, а аз още не бях в църквата, още имах само най-бегло понятие от основните постулати на християнството, още бях овцата, която вироглаво се шляе насам и натам из тучните пасбища и кривите пътеки, търси вярната пътека и не я намира, лута се, но не спира да я търси. Харесваше ми хубавият език, с който отец Софроний е разказал своята духовна автобиография, но не зная дали в главата ми влизаха и десет процента от прочетеното. Но по някакъв интуитивен начин се свързах дълбоко с тази книга, изчетох я докрай, от време на време се разплаквах, без да мога да обясня защо, обикнах лицето на стареца Софроний, снимката му беше в едър план след заглавната страница, обикнах това старческо и озарено лице, по което се стичаха сълзи, което успокояваше, и милваше, и утешаваше чудотворно, и говореше повече от думите в книгата, едно лице, което излъчваше любов и състрадание към творението и в същото време беше поело целия трагизъм на света. С интерес прочетох биографията на архимандрит Софроний, разказана с любов и респект от неговия ученик архимандрит Захариас, впечатляваше ме най-много това, че до към трийсетата си година е бил художник, живеел в Париж, придобил е известност, след това се е увлякъл по източните учения, след това се е срещнал с Христос.

На Пасха през 1924 г. бил удостоен да види нетварната светлина и тогава решил да посвети живота си на Бога. Смирено и откровено старецът споделя своето лутане: „Изминаха десетилетия преди опитът ми да придобие формата на сегашното ми догматическо съзнание. Преди Бог да ме посети, когато четях Евангелията или посланията, не разбирах истински каква онтологична реалност се крие зад всяка дума на Светото Писание“.

Като че ли отец Софроний кротко ме водеше за ръка и ми разкриваше необятността и красотата на нашата вяра.

„…В онези тежки, но благословени години да „живея“ според евангелските заповеди за мене беше като ходене по въже, опънато над бездна. Не след дълго това се превърна в съзерцание на разпнатите ръце на Христос, които събират в едно разклоняващите се хоризонтали на света – разделените от вражда народи. Всичко това безкрайно ме превъзхождаше: усещах се като „разпънат“ от учението на Христос. В отговор на отчаяната ми молитва пред мене се издигна висящото на кръста тяло на Господа, сякаш чуден мост между Небето и Земята. Пътят на християнина е разпятието: „ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва“ (Лук. 9:23). Така в душата се сливат в едно тихата радост „да знаеш пътя“ и страхът от безкрайността на задачата. Не е възможно да се опише с думи страшната привилегия да ходиш по тайнственото въже.“

Обичах неговите тихи, кротки молитви, като че ли Христос е до него и той, скръбно сведен до главата Му, шепне: “Ти си ми дал заповед да обичам и аз я приемам с цялото си същество. Но ето, че не намирам в себе си сила за такава любов… Ти си Любов. Затова Сам Ти дойди и се всели в мене, и изпълнявай в мене всичко, което си ни заповядал, понеже заповедта Ти безмерно ме превъзхожда… Умът ми изнемогва, когато се опитва да Те постигне. Духът ми не може да проникне в тайните на Твоя живот… Искам във всичко да изпълнявам Твоята воля, но дните ми изтичат в неразрешими противоречия. Страхувам се да не Те изгубя заради злите помисли в сърцето ми и този страх ме разпъва. Дойди и ме спаси мене, потъващия, така, както си спасил Петър, дръзнал да тръгне към Тебе по морските води“.

И ето, този старец, мой съвременник, когото обикнах, без дори да успявам да разбера онова, което пише, тези дни бе провъзгласен от Вселенската патриаршия за светец. Дълбоко ме развълнува това събитие. Спомних си как преди три години бях присъствала на среща с неговия духовен ученик отец Захариас във Варна, как пристъпих за благословение към него, какво спокойствие и ведрост, и сигурност излъчваше той. Усещаше се същият дух на благост и топлота, сякаш се докосвах до самия отец Софроний, а и до неговия наставник свети Силуан. Тази приемственост доближава светостта до нас и то така, че да я усещаме и с духовните, и с физическите си сетива. В две изречения архимандрит Захариас синтезира личността на духовния си наставник: „Със своето духовно присъствие старецът Софроний е Божие знамение за нашето поколение. Преживял дълбоко в себе си цялата трагедия, безпокойство, объркване, всички копнежи на многострадалния двадесети век, той успява чрез живота, словото и молитвата си да даде отговор на много от наболелите въпроси на нашето време“.

Обичах да чета писмата на стареца до сестрите му, особено до едната от тях, Мария, която по душа е била сродна със своя брат. Ето какво пише той в едно от тези писма: “Мисля, че да се принизява предвечната идея на Твореца за човека е не просто грешка, а наистина огромен грях. Поради това, че хората не виждат нито в себе си, нито в брата си истинско и вечно достойнство, те са така зверски зли в своите взаимоотношения и толкова лесно се избиват един друг“.

Отец Софроний често си спомнял как майка му му дала за благословение малък нагръден кръст, когато през 1921 г. след двукратни арести той решил да напусне болшевишка Русия. Вече бил увлечен по религиите на Изтока и приел кръста само за да не я оскърби. Но после той винаги бил с него в монашеската му килия и преди смъртта си завещал да го погребат с него. Майчиното благословение не останало безсилно.

Страдал от тежко онкологично заболяване. Чедата му се молели Господ да удължи дните му. Четири дни преди смъртта си затворил очи и повече не проговорил. Преди да издъхне ги благословил безмълвно. Като усетил, че вече ги напуска, отец Захариас се помолил с думите на св. апостол Петър Бог да му „даде свободен вход във вечното царство на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа“ (ІІ Петр. 1:11). Отец Йеротей Влахос (сега митрополит на Навпакт) пристигнал веднага в Есекс и като се сбогувал със стареца, казал: „Ако отец Софроний не е светец, значи няма светци“.

Съвсем наскоро прочетохме съобщението на Вселенска патриаршия, в което се казва: „Днес, 27 ноември, Светият Синод изслуша доклада на Каноничната комисия и вписа в агиология на Православната църква известния със светия си живот… архимандрит Софроний (Сахаров), игумен, основател и ктитор на патриаршеския и ставропигиен манастир „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, Англия“.

През целия си живот свети Софроний със сълзи се молел да види Бога както си е. Затова дългият му живот е всеобемаща молитва и търсене на пътя към Твореца.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДраматургия на опита
Следваща статияДали това е дъното или още по-дълбоко ще затъваме?