Сред последните си изяви на световните сцени оперната певица Красимира Стоянова успя да вмести и няколко разнолики жанрово и стилово участия в България. С нея разговаря Ирена Гъделева.
След дълъг период на спорадични появявания у нас и бляскави изяви на най-престижни световни сцени оперната прима Красимира Стоянова най-после има истински пълноценен сезон в родината си – с три разнолики жанрово и стилово участия: през октомври 2015 г. в ролята на Дездемона – концертно изпълнение на операта „Отело“ от Джузепе Верди в партньорство с певците Мариус Влад и Руси Ников, със Симфоничния оркестър и Смесения хор на БНР под диригентството на Георги Димитров. През ноември Красимира Стоянова изнесе песенен рецитал в дуо с пианиста Людмил Ангелов в рамките на фестивала „Пиано Екстраваганца“ с обещанието това да е първият от много концерти на новия камерен ансамбъл. А на 31 януари 2016 г. беше триумфалният ѝ концерт със Софийската филхармония под диригентството на маестро Георги Димитров.
Музикантите от Радиооркестъра бяха много щастливи да ви посрещнат като тяхна солистка, маестро Георги Димитров – също. Какви емоции предизвиква у вас концертното изпълнение на „Отело“ в София?
Емоцията е много разноцветна. Аз съм щастлива, че мога да съм си у нас, че мога да работя с един от най-големите български оркестри, с може би най-големия в момента български диригент – маестро Георги Димитров. Абсолютно съм уверена, че той е човекът, който може да направи достоен прочит специално на това произведение. „Отело“ не е просто едно оперно заглавие, което може да се изсвири всякак – репертоарно, полуизработено. Не. „Отело“ е изключително трудно оперно произведение във всяко едно отношение – и в оркестъра, и при солистите, и като драматургия. Естествено всички знаят, че операта е по трагедията на Шекспир, и начина, по който Ариго Бойто и самият Джузепе Верди са я създали, ни задължава да подходим много сериозно – да имаме едновременно чувството за отговорност, притеснение, но и ентусиазъм. Това произведение е било мечтано и осъществявано от много големи музиканти, но е обект на дълъг работен творчески процес. Не само като самоподготовка на всеки участващ в проекта, но и като цяло – за обединяването на различните малки детайли, всъщност това е най-трудната задача. От малките тухлички да се изгради една голяма къща с доста сложен план.
Коя от постановките на „Отело“, в които сте участвали по света, е била най-впечатляваща за вас?
Всяка постановка, в която аз съм участвала, е била много различна. Днес по света има толкова различно мислене по отношение на драматургията, на сценографията, на режисурата, че човек в някои моменти трудно може да се ориентира. Но не става дума дали ще бъдем любители на класически или крайно ортодоксален режисьорски стил в операта, или ще бъдем поддръжници на модерния – не! Аз лично съм поддръжник на този стил, на тази режисура, която има смисъл. Която може да разкаже не само историята, но и да направи характеристика на образите. И то не: „виждам черен човек, виждам бяла жена“. Искам да видя характер, който се бори, който има вътрешен конфликт и заради този вътрешен конфликт влиза във външен конфликт. Или характер, който създава конфликти. Или който не осъзнава конфликта, в който е влязъл. В това е цялата тънкост. За мен режисурата е вид психология. За съжаление не всички режисьори я владеят. Това е всъщност тъжното. Много от тях, режисирайки, предават собствените си психични проблеми. Понякога виждам диагнози на сцената. Кой от какво страда – това точно се чете в начина, по който е построена една продукция. Нямаме нужда от диагнози – искаме да прочетем произведението, да го усетим, да се въплътим, без значение дали е модерно, или традиционно. За нас е важно посланието. Коя постановка най-много ме е вълнувала? Тази, която най-много е раздвижила хората, която нещо им е казала, и те, тръгвайки си от залата, не само вечерта имат спомен за произведението, но и на другата сутрин размишляват за живота. Всъщност операта не трябва да бъде само забавление – за тази цел има поп-фолк, рок и други стилове музика. Операта е сериозно, духовно изкуство, което определено трябва да разтърси личността и да накара този, който е пожелал да дойде в нашия храм, да се замисли за живота. Най-малкото да се разплаче или да се разсмее. Не да си каже: „Ох, най-накрая свърши, най-накрая тези спряха да крещят!“
Преди време един критик беше написал, че когато Красимира Стоянова участва в „Отело“, операта трябва да се казва „Дездемона“. Може би тогава се чувствахте най-добре на сцената?
Ако говорим за постановката в Барселона, това беше всъщност моята първа Дездемона, беше моят дебют в партията в една прекрасна постановка на Вили Декер. Той е прекрасен! Въпреки че е германски режисьор (смее се). Имахме много изчистена сценография и въздействащ театър. Освен това имах щастието моят първи Отело да бъде Хосе Кура, който действително е Отело, образ от плът и кръв. Триизмерен. Много ми помогна.
А какво мислите за това, че на откриването на сезона в Метрополитън опера през октомври 2015 за първи път лицето на Отело не беше боядисано в тъмен цвят?
Това е огромен проблем – и не е заради постановката. Наскоро, когато правих моята първа Аида, също не бях оцветена. Е, един душ по-малко – казвам го през смях. Но по отношение на казуса: „Ние нямаме право да обиждаме цветнокожите“, това е толкова криворазбрано, защото никой не обижда цветнокожите. В случая се опитваме да предадем някаква историческа действителност, защото Отело има истинска история, която Шекспир е взел от древността. Никой не знае, например, че Дездемона не е била удушена – това е твърде грациозно убийство. А Дездемона е била убита като животно – с много добре замислено престъпление. Отело, по съвет на Яго, е напълнил в чорапа си пясък и я е удрял до смърт – точно както и до днес арабите на някои места убиват жени с камъни. И за да не се разчуе, защото той се е уплашил от деянието си, балдахинът и целият таван на леглото са съборени върху трупа й, за да го размажат и никой да не може да каже какво се е случило. Разбира се, благодарение на Яго всичко се е узнало и Отело е бил убит от роднини на Дездемона. След всичко сторено той е ходел по улиците като най-долен просяк, одърпан, мръсен, плачел и викал името й. Той истински я е обичал и е разбрал, че е бил така глупаво подлъган и предаден. Причакват го и го убиват. Разказвам това, защото всичко написано от Шекспир и после от Верди, е много разкрасено. Ние виждаме героя, а нещата са били много по-човешки и трагични в истинския смисъл на думата. През 2016 г. ще имам ново участие в постановка в Мадрид на „Отело“ и съм много любопитна как ще изглежда този път.
С награда ECHO Klassik в Германия беше отличен запис на DVD на операта „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус, където изпълнявате ролята на Маршалката. Две поредни издания на престижния Залцбургски фестивал акцентираха на тази постановка, а вие бяхте в центъра на голямо внимание. Като че ли това също е роля, която много ви се отплаща?
Маршалката ще продължава да заема важно място в моя творчески път. Аз никога не съм си мислила, че точно тази роля ще има такъв голям отзвук за мен самата, но и че, правейки я, ще се вместя в кръга на Щраусовите певици. Казвам го, защото аз пея най-вече италиански и френски репертоар. С немския репертоар доста внимавах и изчаквах – започнах определено по-късно. Но след като направих „Ариадна на Наксос“, си казах: защо пък да не пробвам. Оказа се една много, много, много интересна роля и съм щастлива, че я имам.
Какви нови роли тепърва откривате за бъдещето?
Дебютирах в „Аида“ – и за нея чаках дълго, защото така наречената традиция гласи, че Аида трябва да е много гръмогласна, да е драматичен глас. Аз не съм в никакъв случай драматичен глас, аз съм глас като глас – знам какво мога и какво не. Просто изчаках нужното време, когато гласът ми е узрял и съм уверена в техниката си. Другото, което ми предстои, е трета Щраусова роля, отново в Залцбург – в „Любовта на Даная“, една доста неизвестна опера, много рядко изпълнявана, защото е трудна. За Залцбург през 2017 г. имам планирана „Лукреция Борджия“ от Доницети – ново произведение за мен. Ще бъде концертно изпълнение. След три години ме очаква друга нова партия – в „Силата на съдбата“ от Верди. Внимателно си я поставям в графика с надеждата да бъда в състояние да изпея този репертоар. Пак казвам – хората смятат, че определени партии трябва да са шумни. А това са „Атила“, „Набуко“, „Турандот“. Но навремето „Силата на съдбата“, „Аида“, „Дон Карлос“, „Бал с маски“ – тези партии са се пеели от сопрани като мен, които също така пеят Джилда, Виолета, целия Верди, части от Пучини. Но в никакъв случай не се е смятало, че трябва да се рушат скали, да падат покриви от драма и от сила. Имам чувството, че само у нас по някакъв начин се настоява, че един певец трябва да крещи и да пее много силно. Не! Един певец трябва да има специален тембър. В тембъра си певецът трябва да вложи много неща – цветове, чувства и много музикалност. В никакъв случай не трябва да е крясък на границите с невъзможното, както у нас се мисли. Винаги съм се чудела защо е така. Колкото повече пея по света, колкото повече работя и навлизам навътре в тази професия, все повече отчитам, че силата няма нищо общо с оцветяването. Навремето една голяма българска певица, за съжаление покойница вече – мецосопранът Нели Божкова, която пееше непрекъснато в цяла Европа, ми е казвала: „По какво ще познаеш един глас на голям певец в общ ансамбъл? По тембъра, не по силата! Тембърът е като цвета на очите, като белезите на пръстите. Иначе нещата са безсмислени“.
След успеха на компактдисковете „Славянски арии“ и „Верди“, записани с диригента Павел Балев, сега отново записвахте заедно. Какво ще ни предложите в новия проект?
Това е диск с така наречени веристични арии. Казвам това, защото голяма част от музиката е на Пучини, а той не е чист верист. Той е романтичен преход между Верди и веристите. Пучини е като гръбнак на програмата, а около него сложихме „Адриана Лекуврьор“, „Андре Шение“, „Приятелят Фриц“ и по-непознатите опери на Маскани „Лодолета“ и „Дзането“. Интересна комбинация от познати и непознати произведения. Но дори от по-известните има такива, които рядко са на сцената. Например „Адриана Лекуврьор“ от Франческо Чилеа – бих казала, че много рядко се поставя. Прекрасна опера! Но се приема като заглавие за примадони. Защо? Не само в операта е така. Има примадони и в политиката например. Обаче човек трябва да ги приема с разбиране. Надявам се, че този албум ще стане интересен, защото работата вървеше чудесно и през януари завършихме звукозаписните сесии. Трябва много бързо да излезе на музикалния пазар. А освен това имаме проект с чудесната българска пианистка Мария Принц. С нея ще презапишем песни на Пучини, защото искаме да допълним някои пиеси от предишния ни диск. В интеграла, който направихме първи в света преди години, ще добавим и два дуета. И тъй като Джакомо Пучини е абсолютно неизвестен като песенник, смятам, че доста хора ще обърнат внимание на красотата, която е създал.
Имате прекрасни рецитални програми с песни от различни автори. На 18 ноември 2015 г. за първи път на българска сцена публиката ви чу в дуо с пианиста Людмил Ангелов.
Аз много се радвам на тази наша среща с него. Това е начало на концертна поредица – София, Виена, Цюрих. Изпълняваме абсолютно нови за мен неща – направихме програмата специално, с песни на Белини, Верди и Респиги в първата част, а във втората – на Мусоргски и Рахманинов. „Песни и танци на смъртта“ е много сложно произведение, ужасяващо, но изключително красиво. Много философско и много трудно. Аз отдавна мечтая да работя с Людмил Ангелов – той е толкова голям пианист. Много се надявам да успеем да съградим нещо ново. Такъв музикант като Людмил, който създава цял фестивал („Пиано Екстраваганца“), кани прекрасни музиканти от различни жанрове и самият той участва почти непрекъснато – ние трябва да сме горди с тази голяма личност в нашата музикална култура! Самата аз се чувствам много отговорна до него.
На 26 януари 2016 г. концертът на Красимира Стоянова и Людмил Ангелов беше в красивата зала „Брамс“ на комплекса „Музикферайн“ във Виена. Билетите бяха продадени дни преди събитието, а специалното издание на Дружеството на приятелите на музиката в австрийската столица отдели 4 страници за портрет на българската оперна прима – с възхищение към нейното изкуство и личност.
В рецензия за вестник Presse журналистът Хелмар Думбс пише: „Какво е смъртта? Как изглежда тя? Малцина са композиторите, успели по такъв убедителен начин да претворят тази тема, като Мусоргски, а още по-малко са певците, способни да постигнат подобна приковаваща вниманието ярка интерпретация като Красимира Стоянова. Образът на смъртта тази вечер бе изваян вокално и артистично, по индивидуален начин във всяка една от четирите песни, от майсторството на тази забележителна българска певица. Дъхът на слушателите в концертната зала многократно замираше от начина, по който Красимира Стоянова не само изпяваше, но и сценично изиграваше различните образи на смъртта, със стигаща до предела експресивност. Съвършената техника, с която певицата владее своя глас, ѝ позволява драстични, контрастни вокални акценти. Една концертна вечер – истинско събитие!
Красимира Стоянова е завършила Музикалното училище в Русе и Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. През 1998 г. дебютира на сцената на Виенската опера в ролята на Микаела от „Кармен“ на Бизе. Удостоена е с най-високата титла „камерзенгерин“ (2009), присъждана на оперни певци в Австрия. От 1998 г. е ангажирана в състава на Щаатсопер (Виена), където и до момента е постоянен гост-солист. Пее в Метрополитън и Карнеги хол в Ню Йорк, Кралската опера „Ковънт Гардън“ и Роял Албърт Хол в Лондон, Миланската скала, Дойче опер и Концертхаус в Берлин, Музикферайн и Концертхаус във Виена, и много др. Работи с диригентите Рикардо Мути, Зубин Мета, Жорж Претр, сър Колин Дейвис, Марис Янсонс, Сейджи Озава, Франц Велзер-Мьост, Фабио Луизи, Даниеле Гати, Васил Казанджиев, Георги Димитров, Емил Табаков, Павел Балев, и др.
