Начало Идеи Гледна точка По щафетата на мракобесията
Гледна точка

По щафетата на мракобесията

5346
карикатура Иван Кутузов – Кути

Коментирайки обстоятелството, че ние, българите, имаме най-много учебни заведения на глава от населението, а най-неграмотно население; най-много болнични заведения, а най-болнаво гражданство; най-много служители на МВР, а най-малко сигурност, преди време аз окачествих страната ни като царство на парадоксите. Бързам да предупредя, че тази парадоксалност не е продукт на демокрацията – благодарение на природната си прозрачност демокрацията ни я направи само по-видима. Видима и невидима, парадоксалността в бит и битие бележи целокупния ни национален процес – особено през десетилетията на комунизма, когато социалното нещастие, в което тънехме, бе официално провъзгласено и триумфално чествано като социално щастие. Докато първоизточникът на тази ни перманентна парадоксалност се корени, както отбелязва още българолюбецът Иречек в мемоарите си, в извечната, във вродената деструктивност на българина.

В днешните размирни времена, когато, превръщайки се и във вътрешнополитически фактор, свирепата война в Украйна изправи пред морален избор всички европейски народи, националната ни парадоксалност блесна още по-отчетливо, стана още по-флагрантна – разпознаваема до болка. Макар че, както и друг път съм отбелязвал, не би трябвало да е така, след като до болка разпознаваемо е кремълското имперско зло. И бойните, и моралните фронтове в украинската война са ясни като ден, ясно като ден е кой е агресорът, кой е жертвата и кой – палачът. И докато за десетки народи навред по света тази яснота е недвусмислена, за нашего брата като че ли не е така – на родна земя възгласите, оневиняващи имперски Кремъл често надмогват гражданските гласове в защита на отбраняваща се Украйна. Тези възгласи са доловими и зад маската на неутралитета, която българските путинисти с готовност надяват. Защото неутралитетът е немислим, неутралитет няма – всеки, който в една критична като днешната ситуация се крие в нишата на неутралитета, застава фактически на страната на палача и срещу жертвата. А не там е мястото на моралния човек – не там е и мястото на моралния народ. Тъкмо това има предвид и Данте, установявайки в „Ад”, че най-жежките места в пъкъла са резервирани за онези наши съчовеци, които в момент на морални изпитания са предпочитали да запазят неутралитет. Подобен неутралитет е възможен само на цената на злото – и никога в услуга на доброто.

Солженицин пише, че онзи, който е избрал насилието като свой похват, ще се види принуден да прибегне и до лъжата като средство. До този принцип класикът стига, изхождайки от мракобесието на съветския комунизъм и на базата на личната си драма под неговата сурова сянка, но принципът е приложим и към всяка гражданска, и към всяка национална ситуация. Приложим и дори неизбежен се оказа той и на родна земя. Така всички онези наши съграждани (както рафинираните политици и държавници, така и техните лековерни подвластни), които застанаха на страната на кремълското имперско насилие над цял един независим народ, героично бранещ свободата си, всички, които превърнаха това насилие в свое кредо, се видяха принудени да прибягнат и до лъжата, за да оправдаят, за да защитят и легитимират някак си несъстоятелната си позиция. И тъй като факти в тяхната подкрепа нямаше никакви, на помощ се притече услужливо фантазията. Така тръгнаха легендите за фашизирана, че и нацифицирана Украйна, за масово избивани, че и изгаряни живи руски, че и български деца, за зверски издевателства над руските, че и над българските етнически малцинства на украинска земя.

Всички тези открай докрай съчинени престъпления са дело на руската идеологическа пропаганда, а идеологическа пропаганда, както установи още ветеранът Гьобелс, се прави не с истина, а с лъжа. Една лъжа, която в случая е видима и за слепеца. Всеки политически грамотен гражданин знае, че като всяка европейска държава, и Украйна си има своя крайна десница. Нейният рейтинг обаче е един от най-ниските на Стария континент – нейде около процент и половина. Освен това Украйна е пострадала от хитлеризма не по-малко жестоко, отколкото и самата Русия – който е чел „Бабий яр” на Анатолий Кузнецов знае защо. Наред с всичко деди на украинския президент са загивали в битка с кафявата чума, самият Зеленски е евреин, а евреин-нацист аз не зная, евреин-нацист ми звучи като дървено желязо. Най-силният довод в пропагандния арсенал на антиукраинските ни ентусиасти – провъзгласеният за отявлен нацист и великоукраински шовинист Степан Бандера – също не хваща вяра. Убитият от КГБ Бандера, чиято дъщеря ми беше колежка в западните радиостанции, е украински националист, но не и украински шовинист, а още по-малко украински нацист – той е по-скоро антинацист и заради убежденията си е преминал през изтребителните концлагери на хитлеризма.

Всички тези обстоятелства и факти разобличават популярните пропагандни тези и би трябвало да отворят очите на враговете на Украйна, ама не би. И най-безспорните факти не громят, а укрепват лъжите на демагозите, зареждат ги с нова енергия. Пропагандата затова е пропаганда – за да устоява на истината и да триумфира обществено над нея. Така легендата става още по-легендарна, а фактологията – още по-дискриминирана. Какво да се прави, след като, както и друг път съм го констатирал, здравият разум е безпомощен пред идеологизираното заслепение, а още преди векове Сервантес установи, че „фактите са врагове на истината”.

Така и българските зложелатели на Украйна предпочитат да вярват не на историята, а на наши фолклорни митове и митологии. Митовете и митологии, прославящи всемогъща Русия като наш исторически закрилник, доброжелател и добротворец, като наш двоен освободител, извел страната ни от потомствената ѝ балканска мизерия и превърнал НР България в икономически модерна, процъфтяваща и високо развита индустриализирана нация. Ето защо – горещо препоръчва нашето многомилионно русофилско войнство – ние трябва да бъдем извечно признателни на нашия по-голям славянски и православен брат, трябва да подкрепяме Кремъл във всяка негова стъпка – включително и в многобройните му издевателства над съседни и далечни страни и народи.

По-деструктивна, по-пагубна за националното ни бъдеще теза аз не зная. Преди всичко, защото тя отново се базира на лъжа – една историческа лъжа, предназначена да преиначи и скрие актуалната истина. Преди около век и половина един от двамата ни оцелели от априлските пожарища апостоли – убитият от имперски Кремъл Захарий Стоянов – прокле на страниците на в. „Свобода” мига, в който е стъпил руски крак на българска земя и разказа колко е горд, че всичките ни значими възрожденци – от Раковски, Ботев и Левски до Бенковски, Ангел Кънчев и Любен Каравелов – са отявлени русофоби и всички те виждат в лицето на Кремъл не освободител, а най-зловеща опасност за националната ни сигурност. За съжаление, кошмарните им страхове се сбъднаха и предричаната опасност се превърна в чудовищна реалност – особено след края на ВСВ, когато страната ни престана да съществува като самостоятелна, независима държава и бе превърната практически в съставна съветска република.

Върху тази горчива тема ще поразсъждавам обаче в едно от следващите си есета – в момента ме вълнува по-скоро съчетанието между руското физическо насилие над независима Украйна и лъжата, чрез която това нарастващо ден след ден насилие търси своята и вътрешнополитическа, и международна легитимация. Една отявлена лъжа, която въпреки отявлеността си намери най-плодотворна почва на родна земя. Политическите процеси следват като че ли своя естествен ход: по време на Студената война ние бяхме най-преданият, най-верноподаническият съюзник на, казано отново с езика на Солженицин, Империята на лъжата и злото, днес, след сриването на Желязната завеса, се оказахме най-несигурният, най-разколебаният и неблагонадежден партньор на НАТО и източноевропейската държава с най-фанатизираното и най-многочислено русофилство. Явно двете събития са каузално свързани, явно едното предполага и предпоставя другото, явно антиевропейските и проруските настроения у нас се допълват взаимно. Всичко това обаче не вещае нищо добро – то ни отлъчва от цивилизована Европа и ни хвърля отново в дебрите на руската азиатщина. Става дума за път обратно към едно ново мракобесие, в което лесно се влиза, но от което, както свидетелстват новата ни и най-нова история, трудно се излиза.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора