Не можеш да бъдеш справедлив, ако не си човечен.
Люк дьо Клапие, „Мисли и максими”
И за да избегна своевременно всички евентуални обвинения в родоотстъпничество, с които съм винен неведнъж в полувековната си литературна и публицистична дейност и които неминуемо ще се появят и след настоящия текст, бързам да декларирам, че аз не съм нито член, нито дори само симпатизант на ДОСТ. Когато преди месец-два приятели и политически съмишленици ме подканиха да се присъединя в името на антикомунизма към новосформираната партия, отговорих, че колкото и да е важен факторът антикомунизъм, за мен той сам по себе си не е достатъчен. Аз съм знаменосец на антидеспотизма – антикомунизмът е само частен случай от неговото кредо. Към ДОСТ – обясних на моите опоненти – бих могъл да се приобщя, само след като видя с очите си и с ушите си чуя как Местан се разграничава с необходимата отчетливост не само от комунистическата чума, а и от деспотичния едноличен режим на Ердоган, само след като политическата програма на новата партия вземе подобаващо отношение към издевателствата и нарастващите безправия на един режим, който ден след ден води Турция към една противопоставена на целия християнски свят и особено на Европа мюсюлманска автокрация. Чест прави на Местан критичността, с която той гледа на авторитаризма на кагебиста Путин, но нещата ще придобият нужната пълнота само след като ДОСТ погледне със същата критичност и към не по-малко авторитарния Ердоган. Гаранции за подобно разграничаване аз не получих от никого, а това обстоятелство предопредели моята дистанцираност на публицист и гражданин. В моите очи това е естествената и дори неминуема резервираност – резервираността на всеки демократ, който вижда бъдещето на нацията ни като органична съставна част от общоевропейския интеграционен процес, който е еднакво нетърпим както към левия, така и към десния, така и към религиозния екстремизъм и който според мен няма конструктивна алтернатива. Само под егидата на обединена Европа, само в рамките на бъдещите Съединени европейски щати като малката и немощна балканска държавица, която е, България може да се предпази от двете най-актуални опасности, посягащи към националната й независимост – Русия на Путин и Турция на Ердоган.
Доколкото считам, че едно партийнополитическо обвързване би разклатило автономността на творческия процес и е противопоказно за един писател, никога не съм членувал в никоя политическа партия – дори членството ми в Комсомола, което в дебрите на живковизма бе задължително, продължи ден до пладне, след което ме изключиха като фен на буржоазната идеологическа диверсия. Ако все пак обаче реша един бъдещ ден да загърбя безпартийността си и да стана нечий партиен член, първото нещо, което ще поискам от партията си, е да осъди недвусмислено всеки деспотизъм – все едно дали е изграден той на комунистическа, на нацистка, на националистична или на верска база. В конкретната национална политическа ситуация, в която сме потопени, това значи осъждане с еднаква категоричност както на деспота Путин, така и на деспота Доган. А последното осъждане не може да стане, докато София връща с лакейска услужливост на Анкара потърсилите на родна земя защита от бушуващите в родината им издевателства турски граждани. Тази практика, която вече е сервилала на диктатора Ердоган на тепсия стотина (точният им брой знае само МВР) турски граждани, потърсили закрила в демократична България, е според мен престъпна – тя противоречи както на православното ни светоусещане, така и на конституцията ни, така и на многото подписани от София международни съглашения, между които и Женевската конвенция. При това тези нещастни бежанци са върнати обратно в Турция, не както това става според правилата на демокрацията, сиреч със съдебно решение, а така, както това става според прийомите на недемократичните държави – чрез взаимна договореност между техните лидери. Тази взаимност е прекалено, недопустимо висока морална цена – тя подчертава деспотизма на Анкара – от една страна – и прави собствената ни демокрация неубедителна – от друга. При което няма и капка съмнение, че всички депортирани обратно емигранти са обречени на терора и беззаконията, вилнеещи в южната ни съседка. Че в тази обстановка Външното ни министерство е упълномощило посланика ни в Анкара да проследи по дипломатически път съдбата на тези жертви на безправието, да провери дали, след като сме ги предоставили веднъж на Турция, са съблюдавани поне елементарните им човешки права, дали не са хвърлени в затвора без съд и присъда и дали изобщо са живи, ми е трудно да повярвам. По всяка вероятност българските власти са ги хвърлили (продължават да ги хвърлят и до днес) с лека ръка на вълците – ей така, за да не си развалят дослука с Ердоган. Най-позорното е, че никоя българска политическа партия не се противопостави на това безобразие – като че ли връщаме не живи хора, които са нечии бащи, деца, съпрузи и близки, а кокошки. Чрез този си акт българската демокрация става ортак на варварството.
Ето значи какво ме дели и разделя и със старите, и с новите родни политически формации. Работата е там, че моите лични политически критерии се различават кое-що от всеобщите. Показател в моята преценка са не икономическите, а моралните фактори. Мен ме вълнуват на първо място не производствените мощности, не прокараните магистрали, не добросъседските отношения, не националния икономически растеж и не дори равнището на жизнения стандарт – моите вълнения са от духовен характер. Вълнува ме преди всичко дали и доколко политическата сигуация в родината ми обезпечава човешките права и гражданските свободи. Които по своята природа са глобални, наднационални, надпартийни и общочовешки. Които са неделими и в своята неделимост могат да бъдат защитени и обезпечени убедително в национални мащаби само ако бъдат защитени и обезпечени и в интернационални мащаби. Ако правата и свободите на един народ са зачетени за сметка на незачетените права и свободи на друг – съседен или далечен – народ, резултатът е всеобщо безправие. В което аз не искам да живея, камо ли да участвам, премълчавайки. А за да не живея аз в това безправие, трябва да дам своя граждански принос да не заживеят в него и всички мои съвременници – независимо от пол, раса, класа, вероизповедание, националност, гражданство, политическо кредо. Жертва на това безправие са днес в еднаква степен и руснаци, и турци, а родна политическа партия, която да се противопостави на техните палачи от севера и юга, аз още не съм открил. Оттук и резигнацията, в която тъна мандат след мандат все по-дълбоко – независимо от формалните демократични правила, по които функционират държавата и обществото ни.
В моите очи досега единствена заслуга на ДОСТ е, че разцепи политически ДПС. Съгласен съм, че, доколкото ДПС е проклятие за демократична България, това не е малко. Не е обаче и достатъчно. Но ДОСТ е млада партия – има времето да се учи и себекоригира в крачка. Надявам се, че има и моралните сили да го стори, макар и да е жестоко дискриминирана от българската държава. Говоря за онези наши съграждани с турско местожителство, които бяха възпрепятствани с физическо насилие да гласуват на последните парламентарни изобори – още един недемократичен, за да не кажа антидемократичен, акт. Чудовищно е не само, че шовинистично настроени родни политически лидери, които вече редят и подреждат предстоящото ни правителство, издевателстваха край южната ни граница над стари и немощни хора – чудовищно е и обстоятелството, че това стана под носа на бездействащата българска полиция. А най-чудовищното е, че сам премиерът Герджиков оспори правото на тези наши задгранични съграждани на изборен глас. Едно право, което им е обезпечено от българската конституция, а им е отнето от един мастит юрист, поставил себе си над закона. Ако българската държава беше изпълнила задълженията си и беше обезпечила възможност на съгражданите ни да гласуват по места в страните, в които живеят, те нямаше да се тълпят по автобуси към изборните урни на българска територия. В този смисъл упражняваното от държавата ни безправие е двустранно: от една страна, София не разкрива достатъчно избирателни секции в Турция, за да направи възможно пълномерното участие на живеещите там граждани в изборите, от друга страна, възпира с брутално насилие същите граждани да дадат гласа си на родна земя. Това не е демокрацията, за която аз копнея. Всички изявления на служебния ни министър-председател, че хора, които нямат българска езикова грамотност, губят правото си на глас, са противоконституционни. След като конституцията на България не предвижда образователен ценз за достъп до урните, недопустимо е един премиер, който е длъжен да се съобразява с нея повече от всички ни, еднолично да я опровергава. При това премиер, който е професор по право и като такъв би трябвало да знае онова, което и малограмотните му съграждани знаят: че конституцията е основен закон, чието върховенство не подлежи на пазарене. Пък и милиони наши неграмотни и полуграмотни съграждани и в десетки чужди страни, и в хилядите ромски махали по градове и паланки гласуват свободно. Ако премиерът Герджиков иска да промени това състояние, трябва първо да пренапише конституцията ни. Това, разбира се, може да стане, но не чрез собствените му своеволия, а по установения за целта ред – чрез свикване на Велико народно събрание. А тъй като това не е станало, не ще и дума, че правителственият ни глава, който е призван от високия си пост да подчини целокупния национален граждански живот на конституцията ни, я нарушава най-безогледно. Това нецивилизовано отношение не ни обединява, разграничава ни от Европа. Докато пътят, който би трябвало да следваме с държавата си воглаве, е обратният.
