1
1094

Правда, и мир, и радост

TDimova

В Евангелието на Лука има един такъв израз – св. Лука казва, че Иисус приказваше с учениците Си за царството Божие (9:11). Това е всичко. Просто, пределно просто и естествено. А ние си представяме, че да се говори за царството Божие  е нещо сложно, само за богослови, нещо специално, което се изрича само в църква, някаква тайна само за посветени. А учениците на Иисус не са богослови, те са рибари, чиновници, земеделци, работници.

Едва ли бихме могли да намерим друг въпрос, тъй оскъдно обсъждан днес. Актуални са политическите, социалните, икономическите теми, също така телевизионните сериали, риалити предаванията, докато темата за царството Божие напълно, тотално отсъства от нашия живот. Тя изглежда не само неактуална, но и безинтересна, отвлечена, безполезна.

Съществен принос за това имаме всички християни. Ние я правим да изглежда неактуална, отвлечена, безинтересна и безполезна. Откъснали сме се от нея. Откъснали сме я от нашия живот.

А Иисус просто говори със Своите ученици за царството Божие.

Ето това е всъщност царството Божие – когато говориш за него, то се вселява постепенно в теб, изпълва те, добива все по-конкретни измерения, все по-конкретен смисъл. Затова Иисус го е сравнил с квас „що го взе жена и тури в три мери брашно, докле възкисна всичкото”. Следователно царството Божие е хляб, нашият насъщен хляб. А хлябът е нашият живот. Днес, като не говорим за царството Божие, ние оставаме гладни, безхлебни. Намерили сме различни, безбройни заместители на този хляб, храним се с тези заместители, пресищаме се с тези сурогати и оставаме все така гладни.

Днес сме забравили дори, че трябва да измолваме с молитва „насъщния ни хляб дай ни днес”. Днес мислим, че за да имаме хляб, да сме сити, е необходимо и достатъчно да имаме пари да си го купим. Затова коментираме единствено цената на хляба, изкупните цени на пшеницата, субсидиите от еврофондовете за зърнопроизводителите. Хлябът напълно е изгубил своята небесност, своята божественост. Постепенно и неусетно сме се заквасили с друг квас, квасът на земното, на преходното, на тленното.

И друга притча, друго сравнение, което ни е предложил Иисус, като е оприличил царството Божие със синапово зърно, най-малкото зрънце, което „кога израсте, бива по-голямо от всички злакове и става дърво, тъй че птиците небесни прелитат и се подслоняват под клоните му”. Чрез тази метафора Иисус казва същото – че царството Божие нараства, когато попадне на добра почва. Наистина, в справочниците можем да прочетем, че синаповото растение може да достигне височина над 2 метра. И когато птиците небесни накацат по клоните му, то е като че те са накацали в нашата душа и са я изпълнили с небесните си песни, изпълнили са я с радост, а без тях в душата ни е пустота.

Днес ние сме отвикнали да гледаме навътре в душите си. Може би се страхуваме, че вътре е пустота. Свикнали сме да търсим всичко извън нас, извън нас търсим истината и правдата, извън нас търсим развлечения и забавления. Затова Иисус ни предупреждава, че царството Божие няма да дойде забелязано, защото то се ражда и съзижда вътре в нас. Предупреждава ни да не вярваме, когато ни кажат, че е тук или там. То не може да бъде някъде извън нас. Когато не е вътре в нас, то не може да бъде никъде извън нас.

Какво е царството Божие ни уточнява и апостол Павел, за да не го търсим там, където то не е, да го разпознаваме, да знаем неговата същност – царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир, и радост в Светия Дух. Когато го търсим като ястие или питие, ще оставаме винаги гладни и жадни. Когато не знаем неговата същност, ще оставаме и ще живеем без правда, без мир и без радост. Ще бъдем сити и преситени с много други неща, но правдата, мира и радостта ще бъдат далеко от нас. И всичко това ние не знаем, защото не говорим за царството Божие, както Иисус е говорил със Своите ученици.

Царството Божие е една тайна, дълбоко скрита в душата на всеки, тайна, която всеки може да открие и да заживее в нейната радост. Царството Божие не е нещо, което се постига с някаква мантра и специални техники. Единствената техника е чистото сърце, нашето честно отношение към самите нас, към живота и към нашия Творец.

Да, тайна е, но е тайна, която може да се открие на всеки, стига само да го търси, да го желае, да се стреми към него, тайна, която не изисква  посвещаване с някакви тайни ритуали, тайна, каквато е любовта, красотата.

Нима тайната на красотата е по-лесно разгадаема – далечни планински върхове, покрити със сняг, полянка с дребни полски цветя, малка птичка с нейния полет и с нейната песен – няма нищо по-просто от красотата. Но тя може да съществува само ако имаш очи и сърце да я видиш и не съществува, ако нямаш сетива за нея. Съществува и не съществува. Съществува само когато полските цветчета, песента на птичката влязат в сърцето и  в душите ни. Не съществува, когато отминаваме покрай тях, без очи и без уши, забързани и вглъбени в своите „важни проблеми”.

Същото е и с царството Божие.

То съществува, когато отвориш сърцето си за него. През заключеното и студено сърце то не прониква. То не се натрапва, не се налага.

В търсенето на царството Божие ние се формираме като човеци. В търсенето на царството Божие се формира и изгражда нашата ценностна система, тоест нашата личност. Царството Божие е творческият квас, който ни изгражда, живият хляб, с който растем и укрепваме. То е радостта и красотата, които дават смисъл на живота ни. В това е простият и дълбок смисъл на толкова популярната сентенция на Достоевски, че красотата ще спаси света. Не пищната комерсиална красота на лъскавите сурогати, а простата красота, с която ни е заобиколил Творецът на Вселената, красотата на Неговите прости и топли думи.

И всичко това е, когато говорим за него, просто и естествено, както Иисус, заобиколен от Своите ученици им е приказвал за царството Божие. Можем и ние да се приближим тихичко и да се заслушаме в Неговия тих глас. Само трябва да отворим сърцето си за Неговите тихи и изпълнени с нежност, красота и любов думи.

Царството Божие е едно единствено, а неговите подправени копия, сурогати, заместители са хиляди, безброй. Винаги е така – оригиналът е един, копията много. Днес ние сме изгубили сетива и опит за оригинала. И сме се примирили да живеем с лъскавите пластмасови сурогати. Нашият единствен Учител, кротък и смирен, ни предлага да поспрем и да Го послушаме. Не ни се натрапва, само ни предлага.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияБез гравитация
Следваща статияКалин Серапионов: близо, но и далеч

1 коментар

  1. – хилаво някак си, недоказано, пък макар и уж страстно. Представям си девица в първата брачна нощ, чака жениха, в тъмното си мисли: „с дясната ли ръка ще ме погали, с лявата ли…?“ Пък той и го вкарва по съвсем друг начин
    – утилитаризъм трябва, практика /абе така ли му викаха на това течение, дето все полза иска, ефикасност? От „ютилити“?/. Тогава и думите ще си дойдат на място, верно нема да са твои,тогава и другите ще „тачнеш“.
    – като говоря с невъцърковени приятели, така им разказвам за Светото Причастие /демек, Царството/ „… вие знаете какви … съм чукал, друсал съм се, пил съм, ама оная емоция с нищо не може да се сравни…“ И понеже и съм я изживял, и вярвам в нея, хваща дикиш.
    – знам, бе, знам, че тоя път просто е трябвало да предадеш текста, а не е имало време за „ай тач йор филингс“. Ама все пак
    /И последно, но да го отложим. Правиш забежки, допустими, от Православието – ок. Но по отношение на Царството Божие – не съзравя То, а нашето отношение към Него. Имам твърде сериозни съмнения, че или Го има, или Го няма в сърцето ни. И това не зависи от нас, без да бъде детерминизъм