В продължение на месец редовните коментатори уверяваха, че редовно правителство ще има, тъй като всичко е нагласено. Сигурно мнозина бяха повярвали на това внушение, защото в деня на гласуването всички бяха вперили поглед в таблото, на което се изписват резултатите. Таблото изписа несполука. България не успя да избере правителство, въпреки че за удобство приписваме провала на парламента. Нали преди да се пристъпи към избиране на кабинет, се провеждат избори за Народно събрание, в което се случва това, което e заръчал народът. В Народното събрание се случва това, което се случва и извън него.
Проблемът съвсем не е само в това, че не достигат гласове. Почти всички партии се разцепиха, а когато една партия се разцепи, в нея се развиват процеси, подобни на деленето на атомното ядро. Затова се правеха прогнози, че някоя част от някоя партия ще подкрепи кабинета. Да се възлагат надежди на правителство, избрано „с трикове“, както се изрази Борисов, е безнадеждно. Ние сме свикнали с всякакви трикове, но този път провалът беше не само чист, но и желан. Тези, които гласуваха против, най-много говореха за необходимостта от редовно правителство, а тези, които го подкрепиха, не бяха покрусени от провала. Затова можем да повторим, че народните избраници постъпиха отговорно и направиха това, за което ги беше избрал народът. Защото ако народът наистина искаше промяна, щеше да отиде да гласува за такава, а не да се надява, че ще я извърши, като не гласува. Следователно вината да не се избере правителство е изцяло на народа, но тъй като той никога не е виновен, прехвърля вината на Народното събрание, което е избрал. По този начин Народното събрание все пак върши някаква работа – поема вината.
Разломът в обществото е толкова дълбок, колкото между партиите. В предишният парламент беше съставено правителство, макар и наречено сглобка, но впоследствие всички и най-вече участниците в нея, я заклеймяваха и сочеха своето участие като най-голяма грешка и главна причина за последвалия изборен неуспех. Но спад регистрираха и участвалите, и неучаствалите в управляващата сглобка.
Това е закономерно, защото нашата демокрация е представителна. Имаме политическа партия „Пряка демокрация“, но тя също се ползва от инструментите на представителната, а резултатите, с които се представя, са твърде непредставителни. Съвременната демокрация е представителна, защото народът, като носител на държавната власт, избира лица, които да го представляват. И те – не може да се отрече – го представляват напълно адекватно. Това че избраниците са представителна извадка на избирателите става толкова по-видно, колкото повече зачестяват предсрочните избори. Избраниците не само представляват избирателите, но са и техен представителен образ. Може да се каже даже, че са техен огледален образ. Това дава основания на някои да са твърдо убедени, че най-яркото качество на българският народ е неговата способност да избира най-лошото. До извода, че „българският модел“ е „обратното на всичко“, е стигнал още преди години Станислав Стратиев. В другите страни „когато стреляш по някого, той умира. Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов“. Затова на въпроса: „Коя съдба Ви се вижда най за окайване?“, самият Алеко отговаря: „Да се разочароваш от силата на честността“. Това е било валидно през неговото време, затова днес ни изглежда далечно и старомодно.
Веднага след изборите започнаха разцепленията в партиите. Още преди обявяването на официалните резултати Нинова подаде оставка от лидерския пост в БСП и веднага след това в столетницата последва пъргаво прегрупиране. То беше неизбежно, предвид на това, че оставката ѝ беше искана след всички предишни изборни неуспехи. Колкото повече тя отлагаше оставката, толкова по-голямо напрежение се натрупваше. Но тъй като тази партия вече е изгубила някогашната си мощ, вулканът, който изригна, имаше локален мащаб. Опустошителните изригвания наблюдавахме малко по-късно в другите партии.
Парламентарната група на най-новата партия или „онова нещо“, както я наричат нейните основни конкуренти, направо се разпадна. Това всъщност не би трябвало да ни изненадва, след като се оказа, че нейният председател не бил член на партията, а лидерът на партията бил само обикновен член.
Най-голяма изненада с най-сериозни последствия предизвикаха трусовете в ДПС. Драматичният сблъсък в етническата партия, наречен от някои „отцеубийство“, избухна в деня на гласуването за правителство и по всичко изглежда, че няма да приключи бързо и мирно. Тази партия на задкулисието и преди е ставала сцена на кървави развръзки. Най-кървава беше самоубиването на „мъжката секретарка“ Ахмед Емин. Много драматично беше и отстраняването на първия председател, който наследи Ахмед Доган след опита той да бъде застрелян с газов пистолет. Заради това, че Турция свали руски самолет, Лютви Местан беше принуден да се скрие в турското посолство. Отстрани може да изглежда комично, но това му спаси живота. Следващият председател на Движението беше сменен в движение – без шум, без драми и без изстрели. Бихме казали, че са придобили рутина.
Ако не беше последвал трусът, който наблюдаваме в момента, предизвикан от „феноменалния“ Пеевски. Феноменален го нарече самият Доган и сигурно поради това му сложи съпредседател. За още по-сигурно и в устава за почетния председател са записани оперативни функции. Комарницки синтезира случващото се като нарисува ДП да откъртва последната буква от абревиатурата ДПС. Но един още по-синтезиран поглед показва, че важните букви в абревиатурата, стълбовете, на които се крепи Движението, са първата и последната.
Тази е причината години наред Движението да бъде политически балансьор, а последният му председател да се изявява общодържавен кадровик. Като знаем колко добре си служи с думите почетният председател, става ясно, че го определи именно като „феноменален“, защото това описва широк спектър от оперативни качества, без да съдържа нравствена оценка. Нямаме основание да смятаме, че не познава качествата му. Щом го пусна напред, значи се е подсигурил да не го изпусне. Корпулентният атлет като бегач на къси разстояния се впусна напред. Защото и той държи в сейфа си папки за Доган, и за Борисов, и за магистратите, и за министрите, и за банкерите, и за депутатите, и за местните лидери и т.н. поред. И въпреки това се надцени и се изпусна – дали от голяма алчност, дали от малко ум. Кабинетът, който толкова много искаше, не мина. Защото той май беше единственият, който го искаше.
Отначало се чудех защо Борисов по повод и без повод повтаря, че правителство с втория мандат няма да подкрепи. Значи е знаел какво се случва – Рамадан Аталай каза, че Доган и Пеевски не си говорят от 17-и юни. Развръзката в ДПС става все по-ясна, но този път ще се случва бавно. Този път бурята не е само по върховете и победителят трябва да изглежда като помирител.
Следват още два мандата с празни папки. Президентът е зает и не му остава време да си направи партия спасителка. А и по всичко личи, че той прозря обречеността на това начинание, защото спасение дебне отвсякъде.
Не е ясно обаче какво ще се случи в държавата, след като Пеевски бъде обезоръжен. Наесен, когато децата тръгнат на училище, ние пак ще отидем на избори. Но дали ние сме научили нашите уроци? Ако не сме – ще повтаряме, докато ги научим. Трудно е да се направи правителство, но има и нещо по-трудно – да се преодолее апатията на хората.
Станислав Стратиев казва за другите народи, че „там от великото до смешното има само една крачка. Тук няма никаква разлика“.