Един човешки живот е прекалено и недопустимо висока цена за разплащане между две държави. Подобно разплащане ни дистанцира от принципите на демокрацията и ни сродява с варварството, превръща ни в народ от Ердогани.
Във всеки човек има малко от всички хора.
Георг Лихтенберг, „Афоризми”
Вече разказах неведнъж и на страниците на настоящото издание в какви странни, в какви невероятни и неочаквани и за мен самия роли, ситуации и комбинации ме вкараха опитите ми да оценя и систематизирам родните политически феномени, за да намеря мястото си в тях. Най-странната, най-невероятната и неочаквана роля, в която изневиделица попаднах, бе ролята ми на съотборник на Мая Манолова. А станах неин съотборник, не защото някой от нас двамата изостави собственото си гражданско верую, за да се приобщи към другия (нито аз съм станал комунист, нито Мая Манолова – демократ), а по стечение на обстоятелствата. Преди някоя-друга година, когато под върховенството на най-уплашения ни и най-двуличен премиер – Орешарски, Мая виеше глас в Народното събрание, а ден след ден не по-малко гласовити ние в компанията на десетки хиляди столичани демонстрирахме на жълтите павета срещу ортака й Пеевски и срещу неговите многобройни политически лобисти от БСП и ДПС, и през ум не ми е минавало, че в едно съвсем близко бъдеще ще се окажем с настоящите си политически противници предстоящи ортаци. А се случи точно това. Ето как:
С подкрепата на почти всички парламентарни политически сили г-жа Манолова напусна преди година и половина трибуната на парламента и стана (поне официално) правозащитник на всички български граждани. Лично аз не бих поверил като гражданин правата и свободите си на партиен апаратчик от чергата на Мая Манолова, но не аз решавам кой да ми бъде служебен правозащитник – решава майката-държава. Доколко доблестно и доколко компетентно е защитавала поголовно тъпканите по стара балканска, по нова комунистическа и по още по-нова неокомунистическа традиция от власти и безвластия права и интереси на сънародниците си, ми е трудно да преценя, в едно обаче съмнение няма: правата и свободите на потърсилите спасение на родна земя от режима на Ердоган турски граждани Мая Манолова бранеше подобаващо. Докато тя ги бранеше ведомствено, със силата на словото ги бранех по родни и международни форуми и медии извънведомствено и аз и така станахме съотборници. Фактът, че подобна бран е необходима е многозначен в морално отношение – както за Турция, така и за България. Казвам го като гражданин с опит: за правата и свободите на обезправените и несвободните аз воювам, доколкото мога, със словото людско и словото Божие на уста кажи-речи от половин век насам – и под слънцето на мира и социализма, и по българоезичните емисии на западните радиостанции, и като сътрудник на Международния хелзински комитет в изгнание. Правил съм го по дух и съвест. По дух и съвест се изправих (изправям се отново и отново) и сега срещу безумието, с което българските власти връщат на Ердоган, сиреч хвърлят на вълците, граждани на съседна Турция, които наивно са повярвали, че могат да потърсят закрила от вилнеещия в страната им терор в демократична България. Най-парадоксалното е, че в недемократична, в комунистическа България по всяка вероятност тези изгнаници щяха да получат, макар и не по хуманни мотиви, а поради характера на външнополитическата конюнктура, убежището, което демократична България им отказа. В този изолиран частен случай тоталитарна България би реагирала по-хуманно от днешната ни демокрация. По логиката, по която в качеството си на омбудсман г-жа Манолова се застъпи за една кауза, която аз считам по-скоро моя, отколкото нейна. Не ми се вярва Мая да го е направила като мен по дух и съвест – човешките права и гражданските свободи съвсем не са приоритет на неокомунистическата платформа, от която потегли към върховете на държавната власт ведомствената й кариера. На ангажираността на омбудсмана ни към обезправените турски граждани аз гледам по-скоро като на съставна част от нейните междупартийни битки – този път срещу най-силния й противник – ГЕРБ. Държавната администрация на ГЕРБ противозаконно върна потърсилите в България политическо убежище политически противници на деспота Ердоган и г-жа Манолова се изправи със силата на закона срещу това беззаконие. Никой опитен политик не би пропуснал подобна златна възможност да натрие носа на политическите си съперници и най-опасни конкуренти в задаващите се предсрочни парламентарни избори – не я пропусна и Мая Манолова. По-скоро това обстоятелство, а не някакви абстрактни, присъщи на гнилата буржоазия и следвани само от ветрогони принципи на човеколюбието и правдолюбието са двигател на опозицията на г-жа Манолова – хуманизмът и човешките права и свободи не са, както отбелязах, на почит в неокомунистическите среди – на почит там са властолюбието и сребролюбието, Станишев и Пеевски, Мая и Орешарски, Корнелия Нинова и положените от нея пред монумента на държавния престъпник Тодор Живков ритуални венци са на почит. Но така или иначе омбудсманът се включи в битката на страната на онеправданите турски граждани и това е добро дело – независимо от съмнителните мотиви.
За разлика от г-жа Манолова, аз политически мотиви нямам – още по-малко партийнополитически. Независимо от политическите ми симпатии и антипатии, които тук няма да разисквам, през дългия си и разнолик живот аз не съм бил, въпреки многобройните покани, и за миг член на която и да е партия и когато, както правя и в момента, съм коментирал и класифицирал конкретни политически явления, най-важното за мен е било да ги съпоставя не с доктрината на една или друга политическа формация, а с фундаменталните нравствени начала на християнската ни цивилизация. В които имам безрезервно доверие и за които знам, че, за разлика от статуквото, няма да ме подведат. Съотношението между злободневните граждански ориентири и цели и извечните етични принципи, положили духовните основи на битието ни, съвместимостта и несъвместимостта между едните и другите е най-непоклатимият критерий, еталонът за моралността и аморалността на всяко лично и на всяко обществено начинание, а това за мен е решаващо – не една или друга партийна доктрина. Но дори краткосрочното съвпадение в позициите ни с Мая Манолова да е случайно, мотивирано от коренно различни мотиви, общият граждански фронт, на който воюваме рамо до рамо, не е случаен. Какво да се прави: още от Платоновата държава политическото битие е така устроено, че случайни изходни платформи могат да доведат до неслучайни, до принципни обобщения. Които ще се опитам да формулирам в целия им драматизъм.
Впрочем драматизмът е преди всичко за потърпевшите, за онези нещастници, които с романтично лековерие са повярвали в хуманизма и законността на българските власти. Драматизмът обаче е и за всички останали български и небългарски граждани, за всички съчовеци, които съизживяват чуждата болка като своя собствена, които изпитват и искрица състрадание към участта на тези немили-недраги жертви на режима на Ердоган. В мъченици и жертви ги превърна не само диктатурата на диктатора, а и коравосърдечието, опортюнизмът и безгръбначието на българската държавна администрация. Която се оказа готова в услуга на един престъпен чужд режим да потъпче елементарни морални и правни нормативи. И ако някой реши, че качества като човеколюбие и състрадание не са съставна част от политическия речник, че ориентир за една национална политика са не сантиментите, а прагматизмът, ще възразя, че това не е точно така, че примерите на една Гърция, която решава съдбата на потърсилите политическо убежище турски пилоти не по командно-административен, а по съдебен, сиреч по цивилизован път и на една Германия, която неотдавна предостави политическо убежище на десетки служители на турското посолство в Берлин, говорят друг, далеч по-доблестен, по-човечен и по-етичен език, който София не иска изобщо да чуе – затова няма да бъде и чута от Европа, където, за разлика от Балканите, хуманистичните традиции са не само част от дипломатическия етикет.
След като преди повече от два месеца (на 18. 10. 2016 г.) Гранична полиция оповести в медиите, че от началото на годината страната ни е върнала без съд и присъда на Анкара общо 72-ма турски граждани, аз имам към правителството в оставка, и особено към неговия вицепремиер и вътрешен министър, следните така тактично, така сервилно премълчавани от родната журналистика питания:
Редът изисква при предаването на бежанците да присъстват представители на неправителствени правозащитни организации и омбудсманът на републиката. След като моята случайна или неслучайна съотборничка г-жа Манолова заяви, че в разрез със закона не е била дори само информирана за връщането на последната група от седем турски граждани, кои са родните правозащитници, присъствали на експулсирането? Ако е нямало такива, значи цялата процедура е незаконна, недопустима не само морално, а и формално, сиреч в драстично противоречие както с международното право, така и с българската конституция, така и със Закона за чужденците. В такъв случай тъкмо институцията, която е призвана да обезпечава спазването на законите и законността – МВР – обезпечава и охранява тяхното нарушаване, допринася за тържеството на беззаконието. И още нещо искам да запитам властимащите: инсцениран или не, превратът в Турция бе умело и нагло използват от Ердоган за брутална саморазправа не само с пучистите, а и с всички другомислещи, с всички критици на неговата деспотична политика. Искам да науча в тази връзка от министър Митов, проверило ли е Външното ни министерство дали сред стотиците хиляди жертви на жаждата за мъст на Ердоган и компания – малцинствени групи, свободомислещи интелектуалци, независими журналисти, преподаватели в училища и университети, патриотично настроени военни, проевропейски настроени граждани – е имало и хора с българско гражданство и какво е направила, какво е предприела държавата ни в тяхна закрила? Закрила, на която те като наши съграждани също имат законово право, а държавната ни администрация – законово задължение да им я предостави. Искам също да знам както от вицепремиер и министър Бъчварова, така и от министър Митов какво са направили те за защита на онези десетки (ако не и стотици) турски граждани, които явно или тайно са предали на турските им палачи? В приказките, че, видите ли, потърпевшите чужденци не са получили политическо убежище у нас, защото не са поискали такова и са се върнали доброволно в страната си, която с толкова усилия и рискове са напуснали, не вярва никой нормално мислещ човек. А след като това е така, Външно министерство проследило ли е по съответните дипломатически канали съдбата на тези обречени нещастници? След като по такъв аморален и противозаконен, по такъв безобразен начин ги е хвърлила с лека ръка на вълците, българската държава им дължи тази елементарна загриженост. И след като министър Митов и особено вицепремиер и министър Бъчварова са закононарушители, мога ли да ги нарека престъпници? Съгласен съм, че не всеки нарушител на закона е престъпник. По силата на демократичността обаче колкото по-високопоставен в държавната йерархия е един гражданин, толкова по-стриктно трябва той да се придържа към закона. Така е в цивилизованите страни, а в нецивилизованите е обратно: там високопоставеността не повишава, а намалява отговорността пред закона, обезсилва неговото върховенство. Така че отговорът на поставения въпрос е индиректен отговор и на друг един въпрос: към коя група държави искаме да се приобщим – към цивилизованите или към нецивилизованите? Доводът, че ако не играем по гайдата на Ердоган, той ще вдигне граничните заграждения и ще залее страната ни с бежанци, тук не хваща вяра. Тази заплаха деспотът неведнъж е отправял и към други държави, и към целия Европейски съюз – Ердоган заплаши дори Америка за отказа на Вашингтон да му предаде Гюлен. Податливи на рекета се оказахме обаче единствено ние. Тъй като краят на бежанската вълна, в която турската вътрешна и външна политика също има свой принос, не се вижда, Ердоган може още години, десетилетия наред да ни шантажира и изнудва на тази база. Уязвим за подобни изнудвания е малодушният, морално слабият, готовият да пожертва справедливостта пред силата, а аз не бих желал да видя страната си в тази жалка, за да не кажа позорна, роля. Има и нещо друго. Опитът говори, че отстъпленията пред исканията на един насилник, а Ердоган е несъмнено такъв, водят не до ограничаване, а до нарастване на неговите претенции, които стават все по-нагли – Ердоган вече заяви, че Кърджали е в сърцето му. А сърцето на един деспот с имперски копнежи е голямо като автобус „Икарус” – в него има място за много земи и етноси. Насърчен от нашата несъпротива, утре Ердоган ще вмести в сърцето си и кърджалийско, и Смолян, и Девин, и Шумен, и Дулово, и Исперих, и Силистра – все по-непоколебимо и все по-улитимативно. Където да се саморазправи, както си знае, и с онези български граждани от турски произход в Родопите и Добруджа, които не аплодират деспотичната му политика. Така предназначената да ни обезпечи национално спокойствие и мир сервилност към диктатора ще доведе до едно безпокойствие, застрашаващо да превърне националната ни независимост в зависимост с пагубни последици.
Извън нарушената от министър и вицепремиер Бъчварова конституция, извън нарушените родни закони и потъпкани международни споразумения като сантименталистът, който съм, искам да попитам министър и вицепремиер Бъчварова още нещо: С какво сърце и с каква съвест предоставихте, милостива госпожо, тези нещастници на произвола на палачите им? Та те са нечии синове, нечии бащи, нечии съпрузи, нечии близки! И наши съчовеци са. Както са и наши ближни. Защото според християнската етика, от която тръгва цялата ни цивилизация, ближен е всеки – дори непознатият. Трябваше да попитате не ведомството, което оглавявате и което Ви оглавява – душата си трябваше да попитате. Душата на една жена и майка знае повече и от държавата – стига да има кой да се допита до нея, кой да й се довери.
В цялата тази лудост бруталността и ненаситната алчност на Ердоган си е в реда на нещата – от един ислямизиран автократ с дискретна носталгия по старите имперски времена друго аз и не очаквам. Очакванията обаче към демократичната българска държава с амбициите й да се европеизира са други. Показател за демократичността на едно обществено устройство е и съпротивата, което то оказва (или не оказва) на антидемократичните тенденции навред по света. Друг, не по-малко важен показател за автентичността на една демокрация е нейната боеспособност, волята й да защити накърнените човешки права на всеки гражданин – свой или чужд. Жертвите на всеки режим и на всяко насилие са наши съчовеци, наши братя, които имат всички основания да очакват не само нашата морална, а и нашата практическа подкрепа, нашата физическа закрила от физическата саморазправа, пред която са изправени беззащитни и сами. Хората са личности, а не разменна монета, с която, принасяйки ги в жертва, една държава може да си купи добросъседство. Един човешки живот е висока – прекалено и недопустимо висока цена за разплащане между две държави. Подобно разплащане ни дистанцира от принципите на демокрацията и ни сродява с варварството, превръща ни в народ от Ердогани.
Единствена стратегическа цел, единствен висш смисъл на политиката е да допринася за облагородяване на междучовешките отношения – вън от това й предназначение тя става безпредметна. Водената от днешното ни правителство политика към прогонените от родината им и потърсили нашата закрила турски граждани обаче допринася по-скоро за варваризирането на тези отношения, за нашето обезчовечеване.
Влизайки в себе си, младият Вертер от прословутата творба на Гьоте открива целия свят. „Аз съм част от всичко, както часът е част от деня” – четем в Беседи-те на Епиктет. Защото личният, индивидуалният човешки живот е естествена, органична и неделима съставна част от всеживота – по силата на вечната, на извечната реципрочност, с която човек и човечество се съдържат взаимно. Тази ежедневно накърнявана от националната ни политика взаимност е не просто атрибут и спътник на земния ни живот – тази взаимност е органиката на битието. Без нея няма ни човек, ни човечество.
