Един от крайъгълните камъни на православното християнство е неговото почитание към великите Отци на Църквата, които са били не само примери на святост, но също и най-големите интелектуалци на своето време. Писанията на мъже като св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Максим Изповедник са били и ще останат завинаги съществени ръководства за живота на православния християнин и неговата вяра.

Затова именно е тревожно, че много православни духовници и монаси в последните години направиха публични изявления, които отразяват един „фундаменталистки“ подход към Отците на Църквата. И цялата Православна църква рискува да бъде похитена от екстремисти, ако водачите й не се обединят, за да отхвърлят това развитие.

Подобно на други фундаменталистки движения и православният фундаментализъм редуцира всички богословски учения до един набор от богословски аксиоми, а сетне мери достойнствата на другите спрямо тях. Типични проявления на това са обвиненията, че индивиди, институции и цели клонове на Православната църква не изпълняват самопредписаните норми на Православното учение. Например, когато Богословската академия във Волос напоследък свика международна конференция, за да изследва ролята на Отците в съвременната Църква, радикални опортюнисти в Гръцката църква обвиниха организаторите и местния епископ в ерес.

Основната интелектуална грешка на православния фундаментализъм лежи в предпоставката, че Отците на Църквата се съгласуват по всички богословски и етически въпроси. Тази грешка несъмнено е свързана с друго едно погрешно допущение, че православното богословие никога не се е променяло, докато е ясно, че ако беше така, нямаше да има нужда Отците да достигат единодушие на поредните Вселенски събори.

Иронията, както го показват скорошните изследвания върху фундаментализма, е в това, че докато фундаменталистите заявяват, че бранят православната християнска вяра от развалата на модерността, тяхната визия за православното християнство е, собствено, твърде модерен феномен. С други думи, православието никога не е било това, което фундаменталистите твърдят, че е.

Наистина, един внимателен прочит на християнската история и богословие показва ясно, че някои от най-влиятелните светци на Църквата са били в несъгласие помежду си – понякога дори твърде остро. Св. Петър и св. Павел имат противоположни възгледи за обрязването. Св. Василий и св. Григорий Богослов са се сблъскали по въпроса за начините на утвърждаване на светостта на Светия Дух. А св. Иоан Дамаскин, който е живял в манастир в ислямския халифат, е изоставил химнографската традиция, която е наследил, за да развие нова – такава, която би била красноречива за нуждите на неговата общност.

Важно е да се разбере, че православните фундаменталисти усилват редукционисткото си четене на църковните Отци с допълнителни фалшификации. Една от най-често представяните е заявлението, че монашеската общност винаги е била пазител на православното учение. Друг пък настоява, че Отците са били антиинтелектуални. Трети твърдят, че верността към ученията на Отците предполага по необходимост съпротива спрямо всички западни неща. Всяко от тези твърдения е откровено неистинно по конкретна причина, но всички те са симптоматични за идеологическия маскарад, който претендира да избягва модерния свят.

Коварната опасност от православните фундаменталисти е в това, че те затъмняват разликата между традиция и фундаментализъм. С пренастройването на традицията като политическо оръжие идеологът мами онези, които не са склонни да подлагат на питане надеждността на своите религиозни водачи.

В епоха, когато толкова много млади хора се отказват от религиозна принадлежност като цяло, експанзията на фундаменталистката идеология в обикновените енории води до ситуация, при която децата ни избират между религиозен екстремизъм и пълна нерелигиозност.

Време е православните йерарси и мирянските водачи да огласят широко, че привлекателността на Отците на Църквата не се състои в робско спазване на закостенял набор от положения, ползвани за себеизява. Значимостта на Отците лежи в тяхното себеотдайно дирене на Бога и споделянето Му със света. Фундаменталистките прочити както на Отците, така и на Библията никога не водят до Бога – водят само до идолопоклонство.

Превод от английски: Слава Янакиева

Текстът е публикуван в брой 113 на сп. „Християнство и култура“.

Георги Е. Демакопулос е професор по историческо богословие в университета „Фордам“ (САЩ) и ръководи катедрата по православни науки, носеща името на Йоан Майендорф. Той е директор и съосновател (заедно с Аристотел Папаниколау)  на Центъра за християнски изследвания в същия този университет.