Миналият понеделник – в първия ден на Великия пост (защото у нас все пак има хора, които забелязаха, че тази година националният ни празник, 3 март, съвпадна с началото на онзи период, в който православните християни се каят), партията на Волен Сидеров проведе – пред самия праг на катедралния храм „Св. Александър Невски” – митинг, на който издигна плакат с внушителен надпис: „Да живее Православието, долу европедерастията”.
Много е важно да се разбере, че това безобразие не бе проява нито на (станалата вече привична у нас) политическа хулиганщина на този субект, нито вписана в менталния му профил изява на нелеп „национализъм”. Да видим в това просто идиотската акция, ще бъде доста наивно. Защото в събирането на „Православието” с грозния неологизъм на един плакат има всъщност твърде стриктно следване на отдавна „отработена” на изток от България идеологическа схема.
На всеки, който си е правил труда да се порови през последните години в един тип руски националистически, монархо-православни и казионни про-Путински сайтове, не може да не е направило впечатление упоритото внушаване, че Европа днес – това е територия буквално залята от епидемия на хомофилия и перверзност. В Европа, според тези сайтове, мислят почти само и почти постоянно за узаконяването на еднополовите бракове, за „отместването” на границите на инкриминираната педофилия все по-надолу, за гарантирането на правата на всевъзможни сексуални малцинства, като всичко това систематически върви заедно с един войнстващ атеизъм и едно безудържно, взимащо фантастични размери консуматорство. Агентът носител на този морално-релативизиращ анти-кръстоносен поход е, според споменатите сайтове, един обобщен, смлял в себе си всякакви политически цветове – „либерализъм” (към който, без разлика, се числят както десните, така и собствено либералните, и социалистическите и всички други партии от европейския публичен небосклон). Към този „либерализъм” понякога се пришиват дори западните изповедания – католическото и различните протестантски деноминации. Но най-същественото е, че „либерализмът” на тази визия въобще не е политическо направление, политическа идеология – той е планетарен, разлагащ базисната тъкан на човешката природа „бацил”, нещо като ментален HIV вирус, отпреди края на Студената война, произвеждан в централните институции на Запада – и поради това вече носен в кръвта и душата на практически всеки „западняк”, проникващ чрез него (но и буквално „по въздуха”) в Путиновото царство. Но ето защо в лексиката на споменатите сайтове през последните години бе наложена една двойка фундаментални неологизми, „конципираща” онто-географския дуализъм на Путиновото „мировъзрение”, а именно – в нашите „бивши социалистически страни” (и преди всичко в Русия) към днешна дата обитават две общности: едната на т. нар. „либерасты” (мисля, че е ясно от синтеза на кои две думи е образуван неологизмът), т. е. на едновременно заразените от „вируса” и разпространяващите заразата, и другата – на т. нар. „нашисты”, сиреч, общността на „нашите”, на поддръжниците на „нашето” (днешният Путинов „комсомол” носи името „НАШИ”), като призовавам читателите да обърнат особено внимание на суфикса, с който се събират в едно тези поддръжници.
В този си вид дуалистичното „мировъзрение” е почти откровено нацистко. Защото аналогията с „иудо-масоните” на хитлеризма през миналия век (които бяха успели да „разложат” практически целия „арийски свят” и се бяха загнездили вече в самото му сърце – в Германия – така че нацистите бяха призвани да го унищожат, като първо и преди всичко запазят абсолютната чистота на „расата”) е направо налагаща се. Точно така и днес „либерастите”, след като практически са превърнали в „… расти” всички европейци и американци на изток от Днепър, са в навечерието да срещнат най-после решителното противодействие на „нашистите” – да го срещнат в резистиращото сърце на „древното благочестие”, т. е. в Путинова Русия. И ето тук идва редът на „Православието”. Защото тъкмо Православието (сегашното руско, разбира се) се оказва непоколебимата, единствено неподлежаща на разложение твърдина на естествеността и пълзейки на Изток, европейската либерална „язва” най-сетне ще се срещне със своето пределно oppositio; Ормузд ще се сблъска с Ариман в тази дуалистична онто-география и тук битката, от една страна, ще придобие най-голямата си духовна ожесточеност, ще се постави най-високият залог, а от друга – от тук и именно от тук само ще може да започне контранастъплението. „Нашистите” трябва, просто са длъжни да бъдат „въоръжени с Православието” като с най-силното анти-европейско оръжие – те, за щастие, са „православните”, на които Историята, за кой ли път, възлага всемирно-есхатологична задача.
Да, до този момент борбата в този „есхатологичен рубеж” на света върви с драматично променлив успех. „Либерализмът” в края на миналия век успя да спечели „Студената война” и да разчлени Съветския съюз (той беше комунистически, а не православен, но… това са подробности без особено значение). Сетне успя да съблазни с плутократичната си „демокрация” бившите сателити на този Съветски съюз, да смеси душата на „православните българи (сърби, румънци)” с разни католици и протестанти на запад от тях и в края на краищата да им наложи „новото колониално робство в ЕС”. В най-последните дни сме свидетели на това как „САЩ, Германия, Полша (Франция, Великобритания и който още си поискате)” се опитват да грабнат в лапите си Украйна, т. е. да скочат направо в сърцето на анти-Европа. Колко удивително: „либерастите” от Запад си служат за това злодейство с гласовете и телата на … украинските „ултранационалисти”). Но това все още не е поражение. За щастие срещу „либерасткия” ЕС стои като скала „православният” Владимир Путин и милионите му „нашисти”. Като техен резонанс в „поробените” му бивши балкански сателити – непримиримите (православни) „атакисти”, стратегически-мъдрите строители на (пак „православни”) „газови дъги”, „южни потоци” и тем подобни също не спят, но стоят на стража на „Православието”.
Ето това, това е идеологическият контекст, в който трябва да ситуираме реториката (ако можем да наречем така крещенето), жестикулацията и плакатното красноречие на Волен Сидеров, излели се на 3 март т. г. (в първия ден на Великия пост). В този контекст „Православието” въобще не е (както им се струва на мнозина) националистически инструментализирано. То е инструментализирано в един по-дълбок онто-географски дуализъм, за който говорих, то е превърнато, следователно – ужасно е да се каже – практически в нео-нацистки инструмент. Защо?
Защото е много „оголено”, много „необосновано” наистина, да заявиш, че си срещу Европа просто, защото я мразиш (или даже – още по-откровено – защото ти плащат „от Изток”). Друго е да кажеш, че си срещу Европа … защото си „православен”. Така, вместо да размахваш срещу лицето й парцала на комплексарската ненавист (или дори – невидимите пачки банкноти), ти държиш в ръцете си един „свещен меч”, ти воюваш „за Православието” („да живее Православието”).
Макар че… какво собствено е за теб „Православието”? Нищо повече от каскада „анти”: анти-Европа, анти-Запад, анти-демокрация, анти-капитализъм, анти-международно съдружество, анти-(нека ми е простена думата) педерастия; което пък значи – изолационистки-самодоволен Изток, идолизиран Ориент, авторитаризъм, олигархия, най-накрая – пред-модерно, примитивно мъжкарство „мачизъм”. Какво кощунство с Православието!
Нека кажа в заключение: не съм сляп и виждам, че европейската, западната цивилизация днес е опасно пост-християнска, опасно морално-релативистка, че тази цивилизация действително се изкушава от бесовете на едно много-образно „разтление”. Но да стилизираш „Европа”, „Западът”, „светът” на запад от теб като това, просто това, е или абсолютно малоумие, или идеологическа манипулация. Впрочем също имаща исторически прецедент. Разтворете пресата от времето на ранния нацизъм, прочетете статиите на неговите ентусиасти от тридесетте години (ако щете дори у нас) и ще видите: Великобритания „е потънала в егоцентричен, вътрешно-разложил се империализъм, тя живее на чужд гръб и затова е изгубила волята си”; „Америка е страна на страхливи, користолюбиви банкери, на манипулатори, а не на воини”; „Франция е станала страна на рентиери, на лениви и изнежени паразити” и т. н. и т. н. Напротив: Хитлерова Германия е „единствената страна на духа в нашия плутократски век”, „здраво семейство, здрав дух, здраво тяло, удивителен ред и национална сплотеност”. „Старият” буржоазен ред си отива, идва новият „Ред” на Третия Райх…. Почти ти се иска да заключиш: „Да живее нордическото християнство, долу евро-педерастията”. И само пет-шест години подир това се оказва, че Великобритания е (и) страната на непримиримия Чърчил, Америка е (и) държавата на онзи промишлен бум, който буквално помита новите европейски „кайзери”, че Франция е (и) страната на генерал Дьо Гол и на Съпротивата … А „нордическото християнство” се е оказало най-кръвожадно езичество.
Най-накрая – две думи за нашенския адепт на „Православието” срещу „европедерастията” Волен Сидеров. Да издигнеш плакат, съдържащ подобна неприлична дума пред самия главен вход на храма (т. е. по същество пред самите му олтарни двери) в деня, в който Православието (без кавички) зове – с думите на канона на св. Андрей Критски – да си припомним покаянието на митаря, плача на св. Мария Египетска, съкрушението на падналия в прелюбодейство Давид – е чисто и просто православно аналфабетство. Такова впрочем, каквото този „богослов” прояви преди няколко години, когато се разкрещя в нощта на Пасха пред затворените врата на същия този храм, смятайки ритуалния диалог „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!” (който се извършва при затворени врати и стоене на целия народ пред тях) за провокация лично срещу него: затварят, сиреч, храма за самия Волен Сидеров. Или такова, каквото прояви в манастира ни на Св. Гора, когато подгони гръцките монаси, дошли на братско съслужение за храмовия празник на обителта в тази всеправославна, над-етническа, монашеска „република”. Изобщо – както е православно „аналфабетство” това „да живее” и „долу” във връзка с най-монашески тихото, с най-литургически високото изповедание на християнството.
Да бе казал същинското име на онова, на което желае „да живее” – на Евразийския съюз, и да не кощунства с Православието.
