Проблемът за отношението «православие и демокрация» в Русия предполага внимателно изследване на предпоставките на тази проблематика. По този въпрос обаче няма съгласие сред американските експерти. Първо, защото от гледна точка на националните интереси на Съединените Щати, Русия има дори много по-голямо значение, отколкото обикновено си даваме сметка. Самото геополитическо положение на Русия, нейният огромен запас от оръжия за масово унищожаване, глобалното значение на усилията на Русия да създаде някаква жизнеспособна форма на евразийска демокрация – всичко това има огромен геополитически смисъл. Така че проблемът за отношението православие и демокрация в Русия е един от най-важните при избора на нейния път.

Второ,  американските интелектуални елити (представителите на масмедиите, професорите от водещи университети и ръководителите на фондации) трудно възприемат такъв базисен проблем, какъвто е религиозната сфера в днешния живот. Въпреки че – ако разсъждаваме от политическа гледна точка – двата най-важни феномена, белязали края на ХХ в., бяха проникнати тъкмо от религиозна проблематика.

Всичко започна с фундаменталистката революция в Иран,  изцяло непредвидена от американските интелектуалци, свързани с академичните и управленски структури. Става дума за интелектуалци, чийто възглед за света до голяма степен се определя от бихейвиористки понятия. Разпространението на радикалния ислям, започнало с Ислямската революция, е очевиден знак за важността на религиозната сфера.

На второ място, внезапният и  непредвиден срив на комунизма в Империята на Съветите също разкри своите религиозни корени. Полското движение «Солидарност» се коренеше именно в религиозната сфера. И тъй като това движение възникна и израсна от низините, властта на ленинистите се оказа безсилна пред него: нито арестите, нито административните промени, нито комбинацията от подкупи и убийства не помогнаха. Гъвкавото и умело имперско ръководство в предишни времена можеше да се справи с почти всяка форма на опозиция. Но ето че този път не успя да сломи полската опозиция. И щом стана ясно, че католическото движение «Солидарност», поддържано от «славянския папа» Йоан-Павел II, не може да бъде сломено, отзвукът от това движение се разнесе сред дисидентите в Унгария, Източна Германия и даже Румъния; ехото на тези движения можеше да се долови и сред православни групи в Румъния и България, а в крайна сметка и в Русия. Ние и до днес не можем да проумеем характера на събитията от август 1991 г. в Москва, когато едва ли не петдесет хиляди души успяха да спрат натиска на пуча, а  5,5 млн. армия така и не помръдна от място. И пучът се провали. Едно денонощие след провала на пуча – чух това с ушите си и го помня много добре – почти всички по московските улици повтаряха една и съща дума: „Чудо!”. А чудесата ни връщат към езика на религията: към тях нямат отношения компютрите и възпитаните в традициите на бихейвиоризма интелектуални кръгове.

Според мен основният руски проблем днес се заключава в търсенето на легитимност. Основният проблем за легитимността в обществото е такъв: с какво право и на какво основание човек може да дава заповеди на друг човек? Днес Русия разполага с формална легитимност. Тя е закрепена конституционно, но не и емоционално. В наскоро издадената си книга „Русия в търсене на самата себе си” аз се опитах да изследвам този и до днес нерешен проблем.

По мое мнение днес има две основни форми на легитимация: едната е по-добра, а другата – по-лоша. Като последната под някаква форма пребивава дори в днешна Америка и най-общо – на Запад. Тя отчасти взема връх и в Русия. Тази по-лоша форма на легитимация намира своя окончателен израз в една нова форма на самовластен неонационализъм. По-просто казано – фашизъм. В Европа фашизмът има различни вариации. Но най-често той се е развивал като реакция на краха на демократичните експерименти в лоното на традиционно-авторитарни култури. На него са му нужни външни врагове и „козли на опущението”. Аз лично не съм уверен в окончателното тържество на този модел. Но още по-трудно ми е да си представя, че Русия някога може да се превърне във вариант на Съединените Щати или Канада – тоест федерална демокрация, разпростираща се едва ли не на цял континент. На никого, разбира се, не би могло и да му хрумне, че Русия се стреми  към имитация или реплика на тези северноамерикански системи. Но аз нееднократно съм доказвал, че в течение на половин век САЩ са били някакъв съкровен образец за Русия: не е случайно, че в първия период на „Студената война” руснаците толкова се стремяха „да догонят и надминат Америка” или пък – в крайна сметка – търсеха непрестанно съперничество с нея…

Уви, нито в Съединените Щати, нито в Русия, не се направи сериозен анализ на взаимната връзка между християнското наследство на Америка и нейната демократична еволюция. Повечето от представителите на американския академичен и комуникационен елит така и не можаха да повярват в обстоятелството, че исторически развилата се американска демокрация – демокрация от континентален мащаб – има като че ли две орлови крила, две определящи идейни предпоставки: просвещенският рационализъм и плуралистичното християнство на протестантска Европа.

Съединените Щати са единствената в света политическа култура, чието възникване изцяло се базира върху печатарската машина и протестантското християнство, с което са били принудени да се съобразяват католиците от Мериленд, евреите от Ню Йорк и Род Айлънд, квакерите от Пенсилвания, да не говорим за немалкия брой деисти и скептици.

Днешното обичайно приравняване на религията към фанатизма според мен прави невъзможна цялостната реконструкция на американската история. Нашата егалитарна култура се опитва да третира всяко религиозно убеждение като първа стъпка към фанатично ожесточаване, като предизвикателство, а често и открита заплаха за демократичната политическа система и/или свободната пазарна икономика. Идеята за „разделителна стена” между Църквата и държавата не е била оформена юридическа доктрина; това е просто фраза, веднъж подхвърлена от Джеферсън в борбата за гласовете на баптистите в Денбъри, щата Кънектикът. И тя е била хвърлена, подобно на всички аргументи срещу тогавашните религиозни порядки, заради утвърждаването на свободата на религията, а не на свобода от религията. В началото на XIX в. съвместни заседания на двете камари на Конгреса са били свиквани по настояване на събранието на вярващите жени. Във Вашингтон, окръг Колумбия, старата практика да се използват обществени здания за религиозни служби се е задържала и след Гражданската война.

Аз не отстоявам за връщане към подобен род практики. Просто искам да подчертая, че както религиозните убеждения, така и просветителските идеи – всичко това е въплътено в американската Конституция и образува двойствения корен на нашата демократична идентичност.

Сега ми се иска да се върна към въпроса: може ли да се открие някаква връзка между източноправославното християнство и демокрацията?

Ние на Запад пребиваваме в плачевно неведение относно православието, а ако знаем нещо, то е единствено за неговото съществуване като придатък към византийската или руска самодържавна власт.

Все пак, необходимо е преосмисляне на някои други аспекти на историческата традиция. И то най-вече внимателно преосмисляне на политическите и социални аспекти на историята на православието. Както е отбелязал о. Георгий Флоровски, трудно е да се развива демокрация в империя или в пустиня. Византийското християнство е било едновременно йерархична структура, тясно свързана с императорската власт, и монашеско пустиножителство. С други думи – едновременно и доминираща сила на политическата сцена, и тотално духовно уединение от нея в опита на отците-пустинници.

През първото хилядолетие сл. Хр. все още е съществувало единното средиземноморско християнство, в лоното на което се е служила гръцката или латинската Литургия. Но в източното християнство е съществувала Литургия на грузински, сирийски, арменски, църковно-славянски. Литургическите различия  в някакъв смисъл са били признание на културните различия. В целия Изток е действал съборният принцип на утвърждаване на църковния авторитет. Православието изхожда от предпоставката, че Седемте Вселенски събори са отговорили на всички основни въпроси на вярата. А вече след разкола с Рим (XI в.) и  Флорентинския събор (XV в.) православието стига до идеята за общоцърковно помирение. Западната Църква в този период също стига до идеята за съборния принцип, особено след разкола между папството в Рим и Авиньон.

В началото на второто хилядолетие сл. Хр. обръщането на източните славяни към християнството разпространява православието извън пределите на Римската империя. В следствие на това руското и украинското православие не са могли да наследят римското административно деление като основен принцип на изграждане на епархиите. Ето защо новопокръстените православни ареали не са могли да развият в себе си институционална противотежест на централната власт; отсъствието на такава противотежест от политическия център особено нагледно се проследява тъкмо в големите държави. И тази централизация на властта не е могла да няма сериозни последствия за църковната история. През XVIII в. Петър Велики още по-силно отпреди подчинява Църквата на държавата, като намалява значението на патриаршеството и създава Св. Синод като част от руския административно-държавен апарат. Петър I разрушава възникналия още във Византия принцип на „симфонията” в съгласуването на църковно-държавните отношения. Той предпочита да заимства от лутеранска Швеция чиновническата система на църковно управление, начело с държавен надзорник на църковните дела – обер-прокурор на Синода.

И все пак, въпреки централизирания контрол, в края на XIX и началото на XX в. Руската Православна Църква преживява дълбоко духовно възраждане, което успя да открие за себе си едва посткомунистическа Русия. Религиозно-философските търсения започват да се развиват още в 90-те години на XIX в.; а след революцията от 1905 г. те стават особено интензивни и се оказват стимул за творчески пориви в най-различни области на мисълта и живота.

Непълното десетилетие между края на Руско-японската война и началото на Първата световна е белязано от особената активност на художниците-модернисти, като при това новите творчески търсения се вдъхновяват именно от Русия. Всичко това е съпроводено с безпрецедентен ръст на идейния и философски плурализъм както в обществото, така и в Църквата. Художественият модернизъм в голяма степен черпи вдъхновение от богословския естетизъм на Източното християнство – не толкова от словесния опит, колкото от безмълвното „богословие на иконата”. Казимир Малевич заимства своите обобщени геометрични форми от иконописните трактовки в одеянията на светиите. Василий Кандински създава нови форми на абстрактен експресионизъм, вдъхновявайки се от теми на древните иконописни образци, които по това време стават достъпни, благодарение на труда на реставраторите. За първи път в историята на Новото време хората са могли да оценят по достойнство линейната структура и колорита на древната иконопис. Преоценката на художествените ценности засяга даже еврейската артистична среда: да си спомним поне за Марк Шагал. Многослойната темперна живопис, с нейния сияен вътрешен колорит, хората оценяват едва в началото на ХХ в.

Именно в този период идва и разцветът на този феномен, който руснаците наричат „духовна култура”. Великият Поместен събор на Руската Православна Църква, свикан тъкмо по време на революцията (1917-1918) привлича вниманието на огромни човешки маси. Достатъчно е да си спомним само фотографиите, публикувани на страниците на „Нешънъл Джеографик” в ноември 1917 г.! Във всеки случай става дума за масово явление, ознаменувано от независимия авторитет на Църквата. Авторитет, вече излизащ изпод административния контрол и подкрепен с най-нови търсения в областта на художественото и интелектуалното творчество…

Всичко това беше заглушено в съветския период. Тъй като СССР се оказа първата в историята на човечеството система, чиято легитимация се градеше върху унищожаването на всяка религия и преди всичко на Руската православна църква. Този порив за разрушение частично отслабна в края на съветския период: властите започнаха да проумяват, че религията е като гвоздей – колкото по-силно го удряш, толкова по-дълбоко се забива в дървото. След ужасите от 30-те години и хрушчовските гонения (за съжаление, западният свят знае малко за тях) съветските чиновници разработиха по-изкусна антицърковна политика. Това беше политика на частично внедряване на „свои хора” във висшата  йерархия на църквата. Но тази ловка политика във върховете не можеше изцяло да предопредели развоя на нещата в църковните и обществени „низини”.

С падането на комунизма и появата на истинска гласност (90-те години) се заяви и частично възраждане на религията, ознаменувано от огромен брой детски кръщения и обръщане към вярата на по-възрастното население. По данни на различни вероизповедания множество млади хора се идентифицираха като християни, при това съвсем незадължително като православни християни. А тези, които определяха себе си като православни, най-често знаеха съвсем малко за вярата си. Спомням си две големи конференции, организирани от Руската православна църква през 1987 и 1988 г. във връзка с хилядолетието от Покръстването на Русия. Отначало имаше конференция в Москва, а след това и в Петербург (последната организирана от сетнешния Патриарх на цяла Русия Алексий II). И на двете конференции с равен статут присъстваха както учени от номинално атеистичната (в тези години) Академия на науките, така и преподаватели от духовните учебни заведения. Успехът на изкусната политика на съветските власти беше очевиден: интелектуалното ниво на преподавателите в семинариите беше съществено по-ниско, отколкото на академичните учени. Втората петербургска конференция обаче ми се стори по-обнадеждаваща: в нея участваха редица изтъкнати деятели на културата, съумели да открият за себе си базисни идеи на Църквата.

Според мен най-сериозният проблем на Руската православна църква, призвана да играе централна роля в контекста на руската „духовна култура”, е в това, че посткомунистическа Русия така и не съумя да извърши лустрация и смирение пред лицето на истината. Известно е, че в съветския период са жертвали живота си около 200 000 истински християнски мъченици.  Това са били свещеници, дякони, представители на низшия клир, миряни. И те са отдали живота си не просто в резултат на безумството и насилието на съветската власт, а именно заради вярата.

Както показват най-новите изследвания от всеки десет християнски мъченици на земята седмина се падат на ХХ в. И най-тежките жертви са дали руските православни вярващи. Именно като християни. С всяко ново откритие все по-подробно се документира тази историческа драма. Но всичко това е прояснение отдолу, без да  стане централен момент от универсалния живот на Църквата. И най-лошото е, че някои църковни йерарси, в миналото издигнати от съветския режим, сега натрупват морален капитал за сметка на други хора, предпочели смъртта пред вписването в съветската система.

Хората в днешна Русия често са цинични. Най-известният циник, тоест кинически философ, е бил Диоген, който ден след ден е търсел с фенер в ръка честен човек. Но нали цинизмът, в крайна сметка, е нравственост, която не си е намерила подслон. Хората постоянно говорят за корупция, за криминална престъпност, за несправедливост, за това, че „съвестта е приспана”.

Историята познава случаи на пробудена съвест. За такова пробуждане са необходими хора,  подобни на Мартин Лутер Кинг или Нелсън Мандела. Ала чувствата на истина и помирение – уви! – отпадат от днешния модел на руско развитие.

Тази загуба на интелектуалните и институционални предпоставки за достоен живот принуждаваше моя приятел Дмитрий Лихачов, както и много други руснаци, да търсят морална основа за изграждането на едно доброкачествено общество. Тази морална основа те търсеха в културното богатство на руското минало, в ценността на невинното страдание, което се е оказало в центъра на руската история и образува тайнствената сърцевина на иудео-християнската традиция.

Две са орловите крила на вътрешно разделената Църква – това е най-добрият образ, който бих могъл да предложа при описанието на потенциала на православието в Русия.

Едното крило се състои от ултранационалисти, чиято емблема беше Санкт-Петербургският и Ладожки митрополит Иоан (Снычев), споминал се през ноември 1995 г., както и от членове на малобройната группа «Радонеж», готова с помощта на църковната йерархия да възкреси авторитарното минало.

Другото крило се състои от реформатори. По правило това са много образовани хора и големи професионалисти от Москва и Санкт-Петербург, които търсят в решенията на Втория Ватикански събор образци за модернизацията на Православната църква. Това са славни и много съвестни хора, истински загрижени за проблематиката на истината и смирението. Но те са малобройни.

В Църквата има и други «крила», по-точно групи. Третата група, описана в убедителните църковно-социологически изследвания на Ралф Дела Кава, са определени от него като «институционалисти». Това е преобладаващата група в Църквата. Те смятат, че проблемите пред Църквата са толкова сложни и големи, че би било най-добре тя да се концентрира върху традицията и възстановяването на храмовете. Слабостта на «институционалистите» е в неумението им да развиват сдружения от миряни и младежки програми; те са съсредоточени основно върху обредите и църковното служение.

Четвъртата група, на която Р. Дела Кава възлага своите надежди, това, по неговото определние, са «пасторалистите», тоест тези, които най-вече са съсредоточени върху развитието на енориите. Тяхната работа в енориите в Русия много напомня на енорийската дейност на ранните лутерански общини в Америка или на дейността на методистите, някога придвижили се от крайбрежието на Атлантика на югозапад. Подобно на старите протестанти от американските пригранични зони, те обезпечават регионите с женени свещеници, опитват се да удовлетворят потребностите в местните центрове за социална дейност и обучение, а също и в хосписите.  Те изграждат тези социални служби и се опитват да попълнят липсите в недостатъчната и неефективна вертикална система, наследена от съветско време.

Именно с «пасторалистите» би могъл да започне и общият процес по създаването на «демокрация отдолу» – при това демокрация в континентален мащаб. Нещо подобно е съзрял някога Токвил в американската история. Развитието на енориите и тяхната самостоятелност по места е тъкмо това, което руснаците наричат «битова демокрация», а някои от тях в тази връзка се позовават и на славянофилската категория «съборност». Общинното начало и съвместният труд са неща по-развити в Русия, отколкото в индивидуалистичното западно християнство и особено в Америка.

Постсъветската Църква създаде в състава на Патриаршията специализирани отдели по образование, благотворителност и социално служение, по правна дейност, мисионерска дейност и работа във въоръжените сили.

Разбира се, според мен, назначаването на св. Варвара на длъжност небесна покровителка на Ракетните войски е нещо силно проблематично. Но самият този опит – волю-неволю – отразява опита да се внедри православието във всички образи на живота. Магаданският епископ, човек именно «пасторален», от полет на вертолет извършва заупокойни служби над безименните и запуснати гробове на загиналите в лагерите на ГУЛАГ в съветския Далечен Изток…

Аз съм убеден, че на религията и е писано да играе ключова роля в бъдещите съдбини на Русия.

И нека припомня в тази връзка един епизод от романа на Франк Стоктън  «Дамата и тигърът», доколкото той е приложим към бъдещето на Русия.

Пленникът е вкаран в римския Колизей; той е пред огромната тълпа, а пред него има две врати. Зад едната е тигърът-людоед, а зад другата – прекрасната дама, която може да стане негова жена. Каква врата ще отвори Русия: тази, зад която се крие сибирски тигър, или другата, зад която е дамата-свобода? Или пък я чака жребият на страна от Третия свят – заедно с артистите и ракетчиците? Решението на тези въпроси много зависи от съдбата на Руската Православна Църква. Част от нейните йерарси, някога превивали гръб пред вождовете-атеисти от съветско време, сега се превърнаха в националисти-ксенофоби, доста отдалечени от проблематиката на истината и смирението.

Ако има надежда, тя е в младите свещенослужители и активните миряни на Православната Църква, а също и в колегите им от другите изповедания и деноминации. Именно те са част от общото движение на низови инициативи и народна самопомощ в областта на широката култура, дълго контролирана от кремълските «висини».

Освен това трябва да помним, че руснаците – в много по-голяма степен от другите народи – имат дълбоката вяра във фундаменталната иудео-християнска идея за изкупителната сила на безвинното страдание, сиреч, че страданията на Русия също могат да имат някаква изкупителна ценност.

Последните редове от приложението в стихове към романа на Пастернак «Доктор Живаго» акцентират върху мащабния и по същество космологически смисъл на това, че човешкият живот протича в литургичното време. А и самият роман е написан като възпроизвеждане на ключови събития от Страстната седмица.

Ето защо, тълкувайки събитията от 1991 г., много обикновени руснаци ще ви разкажат, че те са започнали на Преображение Господне и са завършили с Успенска литургия в Успенския събор в Кремъл. И че това се е случило преди свикването на първия в Русия посткомунистически парламент.

А в заключение бих искал да се върна към стиховете от «Доктор Живаго», които особено ме вълнуват:

«Ти виждаш, времето е като притча,
лети и би могло да изгори.
Аз в името на нейното величие
ще вляза в гроба сам. И сам в зори

на третия уречен ден ще стана.
И — както трупи по река — на съд
към Мене като корабни кервани
от мрака вековете ще текат.“[1]

Проф. Джеймс Х. Билингтън  (1929) е дългогодишен директор на Конгресната библиотека на САЩ, инициатор за създаването на свободната Световна цифрова библиотека (World Digital Library), открита официално в Интернет на 21 април 2009 г. Той е известен изследовател на руската култура, бил е преподавател по история в Харвард (1957-1962) и в Принстън (1964-1973). В периода 1973-1987 г. е директор на Международния център „Уидроу Уилсън” във Вашингтон. Автор е на класическите изследвания по руска история: „Иконата и брадвата” (1966), „Пожар в умовете” (1980), „Преобразената Русия – прорив към надеждата, август 1991”, „Лицата на Русия” (1998). В продължение на дълги години е член на редакционния съвет на изданието Foreign Affairs and Theology Today и на управителния съвет на стипендиите „Фулбрайт”. В основата на предложената тук статия е лекция, четена в Бостънския университет през март 2004 г. Статията е публикувана в брой 50 на сп. „Християнство и култура”.

Превод от английски: Тони Николов