Начало Книги Православие feat. текстология?
Книги

Православие feat. текстология?

Владимир Сабоурин
27.12.2019
6068
Фрагмент от Евангелието от Матея, началото на III век

Павлин Събев, Текстология vs. теология?, Велико Търново, Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2019 г., 170 с.

Когато Мойсей е счупил първите скрижали, той изобщо не е захвърлил с ръцете си и не е счупил словото на Бог (защото кой би могъл да подозира такова нещо за Мойсей и за словото на Бог), а е захвърлил и счупил само едни каменни плочи.

Барух Спиноза Богословско-политически трактат, ХІІ, 6

С риск да демонстрирам лаическо невежество и конфесионална предубеденост трябва да призная в самото начало на тези читателски бележки към книгата на о. Павлин Събев Текстология vs. теология? (2019), че не свързвам православието с кръга от въпроси, чийто жизнен център е страстта и трепетът на досега със свещения текст и свещеното като текст. Предполагам, че тази нагласа се корени както в характера ми на непрактикуващ, макар и православно кръстен, така и в професионалните ми занимания на филолог и литератор. Като изключим тийнейджърското откриване на дядовата Библия от 1925-а, едновременното опиване от религиозната изстъпленост през Достоевски на ученик в руско училище и студентското обаяние на часовете по старобългарска литература през последното десетилетие на стария режим, православието като текст ми остана далечно и неувличащо. След отпадането на харизмата на неофициалното първите кадри на доскорошните комунисти със свещи в ръка и надвисващото геополитическо съвпадане на ортодоксия и фосили през ерата на Путин православието окончателно се отмести за мен в регион, който, четейки и пишейки, предпочитах да избягвам. Лаическият им интерес към теологически въпроси намери храна в литературно просмуканата мистика на В. Бенямин, естетическото инкогнито на присъствието на теологията при Т. В. Адорно, апокалиптичната ѝ радикализация у гравитиращия към Франкфуртската школа теоретик на религията Якоб Таубес и най-сетне в „политическата теология“ на Карл Шмит, дълбинно влияещ на всички изброени вдъхновения. Изследванията на Владимир Градев, с които се запознах през второто десетилетие на века, окончателно затвърдиха у мен убеждението, че вълнуващите ме интерференции на теологическото и политическото в полето на естетическата модерност неслучайно получават продуктивно за собствените ми занимания литературно-текстуално въплъщение отвъд сферата на православието. Въпреки православното лоно на взрива на руския авангард при Хлебников и Шкловски – и въпреки раждането на модерната литературна текстология при Борис Томашевски от духа на реликтовото лъчение, последвало този взрив.

На този идиосинкразен фон поставеното под въпрос противополагане на теология и текстология в заглавието на книгата на православния богослов Павлин Събев прикова вниманието ми на „лаически теолог“ с далечна на ортодоксалния свят инспирираност. С почудата на невежо игнориращия още на втората страница на Текстология vs. теология? се натъкнах на недвусмислено потвърждение на изходните ми лаически интуиции. „Въпросите на новозаветната текстология винаги са стояли далеч от проблемите, които православното богословие разпознава като значими и заслужаващи усилие.“ Изведеният в заглавието въпрос на о. Събев е контрадискурсивно адресиран както към лаиците, по думите на Шлайермахер, измежду текстологично образованите отрицатели, така и към „православно“ презиращите усилията на текстовата критика. Типологията на адресатите на Текстология vs. теология?, представена в предговора на книгата, поразително напомня на битката на всички фронтове, предприета в зората на модерната библейска критика в Богословско-политически трактат на Спиноза. От една страна, стоят тези, за които библейската текстология е „ресурс за протестантското академично богословие, макар че тя отдавна е преминала границите на теологията и днес е повече от всякога филологическа и литературна дейност“. От другата, са онези, „които се стараят на всяка цена да се дистанцират от теологичните презумпции в изследванията, за да запазят своята обективност“, с афинитета им да привиждат в изводите от текстологичните проучвания прословутия чук, разрушаващ „представите, които институционализираното християнство днес ни е внушило за учението на Христос“. Залогът на о. Събев, използващ текстологията като пробен камък за разделение на духове, които макар и противостоящи, семейно си приличат, е вникването „в дълбочината на разбиранията за текста на Писанието“ като „флуидна реалност“ в потока на ръкописната традиция. Че на дъното на това трезво вникване не ни очаква непременно горчилката на обезсърчаването, е реплика както към православното богословие, така и към либералния протестантизъм и радикализацията му във войнстващо (или естетически) секуларизираната текстология.

За о. Павлин Събев текстологията е преди всичко аскеза, вид духовно упражнение и „работа на духа“ (Вл. Градев), за която книгата му свидетелства с реторическата ненатрапчивост на един автентичен sermo humilis, чиято висока ерудиция цели преди всичко прокарването на отчетлива граница между потребностите на вярата и стремежите на познанието. Въведението „Как работи текстологията?“, побрало в орехова черупка съответната новозаветна дисциплина, ще е благодатно четиво както за студенти в навечерието на изпит, така и за фенове на Борхесови истории на вечността, разполагащи с цялото време на света за преброждане на библиотечни лабиринти. На първите препоръчвам разночетенията на „освободил ни е от греховете“ или „омил ни е от греховете“, върнали ме към младежкото четене на псалмите и способни да спасят изпит, на вторите – разграничението между „позитивен апарат“ и „негативен апарат“ на текстокритичното издание на гръцкия Нов Завет на Nestle-Aland. От въпросите на метода и неговото дисциплинарно и екзистенциално упражняване, изложени във въведението, книгата веднага ни връща към ключовата реалност на ранното християнство, видяно във флуидното огледало на историята на текста на Новия Завет. „Опитите обаче за реконструиране на историята на текста са важни не само за текстовата критика, но и за историята на ранното християнство.“ Географията на ръкописите, използвана като текстокритичен аргумент още от Спиноза – „в крайна сметка всеки един от тях [евангелистите, б. м.] е проповядвал своето евангелие на различно място“ – отвежда към дилемата Егея-Византия vs. Александрия, лягаща в основата на текстологичните търсения на „най-добрия текст“. Изборът на либералния протестантизъм, породил модерната новозаветната текстология, е Александрия. Православната опция, в случай че не презре да борави със същия текстологичен инструментариум, залага на Егея. „Няма основателна причина да се съмняваме, че т.нар. византийски текст е всъщност формата на текста, известен и предаден в региона на Егейско море от самото начало.“ Не на последно място, защото: „Всички автографи [т.е. оригинали, б. м.], с изключение вероятно на два (Евангелие според Марк и Послание до римляните), са изпратени до източните църкви. Няма никакви данни за новозаветна книга, адресирана до църквите в Египет или написана там“. Композиционно и концептуално средищната втора глава на книгата е посветена на ролята, която този „византийски текст“ (може да) играе в текстовата критика.

Тук на сцената излиза нова фигура, в чието лице православното богословие открива на пръв поглед неочакван съюзник, споделящ резервираността му спрямо новозаветната текстология. „В края на XX в. група учени – предимно американци, консервативни евангелисти – отстояват по-балансирано отношение към византийския текст, който според тях е съществувал още през II в., което го прави толкова ценен, колкото и останалите текстови форми.“ Освен че идва от конфесията, в чиито рамки възниква модерната текстология, този съюзник категорично маркира границата, която не може да бъде прекрачена, без да се загуби теологическото основание на текстологическия ангажимент. „Причината повечето консервативни протестантски теолози все още да отхвърлят текста на критичните издания и методологията, която е довела до този текст, е от теологическо естество.“ Точката, отвъд която текстологията като чисто филологическа дисциплина не може да бъде последвана от един теологически дискурс, бил той православен или (консервативно) протестантски, е маркирана от о. Събев с необходимата категоричност: „Hort и Aland са убедени, че текстът на Библията трябва да се изследва като всяка друга древна книга. Безспорно това не е богословски дискурс върху Писанието и няма как аз да го споделя безрезервно“. Резервите – или липсата на безрезервно споделяне – по отношение на секуларизираната без остатък текстология, които първоначално схванахме като „православна“ идиосинкразия, трябва да се релативират в качеството им на конфесионално немаркирана характеристика на привържениците на т.нар. „византийски приоритет“, несъвпадащ обаче с отстояването на възгледи за „оригинален текст“, „автограф“, „непогрешимост“ или „боговдъхновеност“. Изключително важно е настояването на о. Събев, че концепцията за „непогрешим автограф“ всъщност е модерна конструкция, същностно чужда на социокултурната среда, в която възниква християнството. „Да не забравяме, че социалният, културен и религиозен контекст на Източното Средиземноморие предполага живот на текстовете в средата на доминираща устна култура, която не познава идеята за непогрешимост на текстове. Самата устна традиция е вариативна и вероятно, поне през първите два века, тази вариативност е повлияла върху писмената.“ Изхождайки от това, позицията на о. Събев може да се определи като отстояване на византийския приоритет „с отвореност към правилата на текстовата критика“. Удържането на тази позиция изисква прецизно и не на последно място почтено отграничаване както от липсата на ангажираност с усилията на текстологията и/или фундаменталисткото им отхвърляне, така и с (нео)либералното разтваряне на теологията в една докрай секуларизирана текстология, отказваща се от самата идея за свещен текст, пък бил той раздробен на парченца папирус или 400 000 текстови варианта. Защото „отговорите са много, вярата не се нуждае от тях“ – или с думите на Спиноза: „за спасението няма никакво значение дали подобни неща са изопачени, или не“.

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в Софийския университет, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

Владимир Сабоурин
27.12.2019

Свързани статии

Още от автора