0
1885

Правото да грешиш

„Най-лошата личност на света“

Едновременно романтична и меланхолична комедия, „Най-лошата личност на света“ още със заглавието си загатва за тънкото изкуство да съчетаеш ирония и елегантност в история, която държи на болезнената честност. Деликатен портретист на живота в съвременна Норвегия, роденият в Дания режисьор Йоаким Триер завършва трилогията си за Осло (след „Осло, 31 август“ (2011) и „Телма“ (2017) със сюжет за взривяваща условностите рефлексия върху емоционалното съзряване на млада жена, който му донесе две номинации за Оскар: за оригинален сценарий и чуждоезичен филм.

Тръгвайки от желанието си да разкаже за „трудността да срещнеш някого, когато не успяваш да разбереш собствения си живот, и до каква степен дори рационалните и уверени в себе си хора могат да станат колебливи и несигурни, щом се влюбят“, Триер стига до идеята за хроничната неудовлетвореност на поколението на „милениалите“ – разочарованата, емоционално боязлива младост, която проправя пътя си напред чрез незабавно удоволствие без обвързване, – „дори за романтиците е трудно да продължат, когато получат онова, за което са мечтали“.

„Най-лошата личност на света“, разгърнат в дванайсет глави, проследява няколко години от живота на почти 30-годишната Юлия, която все още търси мястото си под слънцето, като постоянно променя желанията си за професионална реализация и пътищата за тяхното постигане – от медицината, през психологията, до фотографията. Възможностите за избор на кариера сякаш парализират героинята. Лутането я отвежда до работа като продавачка в книжарница и до срещата с Аксел – 45-годишен автор на комикси, може би стабилен пристан в света на Юлия, поне до срещата със следващото предизвикателство…

Забавен, вълнуващ и провокативен едновременно, филмовият разказ парира въпросите и очакванията на зрителя още с въведението си, а камерата често се затруднява да обгърне цялата феноменална енергия, която Юлия разпръсква край себе си. И докато тя се опитва да открие и отстоява идентичността си, ние омагьосано наблюдаваме как младата жена постоянно се стреми да изскочи от рамката на „картината“, възприемайки живота си като водовъртеж от любов и свобода – емоционално скиталчество в преследване на несигурното щастие.

Превъплътена с жар от Ренате Рейнсве (награда за женска роля в Кан ’21), лъчезарната, интелигентна, вечно изплъзваща се Юлия е сърцето на този изтънчен в простотата си и много актуален в модерността си филм, безпощаден и в същото време някак утешителен поглед към света, връзките, любовта и самото съществуване в забързаното ни съвремие. Но макар че сценарият е съсредоточен върху женската гледна точка, всеки един от основните мъжки образи, създадени от Триер и съсценариста му Ескил Фогт, е наситен, сложен и никога карикатурен – те са достойни партньори на омагьосващата Юлия.

„Най-лошата личност на света“

Този разказ за триумфиращия индивидуализъм може да ви смути, както с честността си, така и с фрагментарността при изграждането на фабулата. Филмът не се стреми целенасочено към  проблемите и драмата. Той дори превръща „повърхностното“ в наративно предизвикателство и засяга множество теми, без никога да губи посока, илюстрирайки решимостта да придадем смисъл на живота си. Искаме да останем млади, като в същото време се сдобием с мъдрост и финансова стабилност, да останем влюбени, умножавайки възможностите за срещи, да живеем колкото се може повече, като се освободим от ограниченията…

Независимо дали ще го приемете като възхвала на любовта, или като ода за свободата, в „Най-лошата личност на света“ всеки може да открие частица от собствения си живот, редом с безпокойството от усещането да се въртиш в кръг, неспособен да се спреш на конкретна професионална реализация, или облекчението да си позволиш правото да грешиш и да не се подчиняваш на условностите. Защото днес мнозина млади хора имат усещането, че са попаднали в капан, между натиска (реален или просто резултат от възпитание и семейни традиции) да открият целта си в живота, да имат стабилна връзка, а на подходящата възраст и деца; и невъзможността, подобно на Юлия, да доведат докрай начинанията си или по-скоро да осъзнаят, че са стигнали до края, и да приемат, че няма какво повече да се извлече от дадена ситуация.

Чувствителен и изобретателен в думите, както и в мълчанията, изненадващ с нещо от неподправеността на френската Нова вълна и опустошително прецизен в анализа на човешката психология, новият филм на Йоаким Триер ни отправя дръзкото предизвикателство да не рухваме въпреки неуспехите и нагледно демонстрира, че няма нищо лошо да започнеш от нулата и да правиш грешки, при условие че си честен със себе си и с другите. Защото всеки разполага само с един живот и би било добре да го направи колкото е възможно по-приятен и стимулиращ сетивата и интелекта.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияСподеленост и несподеленост
Следваща статия„Администрацията е инкубатор на властитутки“