Предизборната кампания върви към края си, но като че ли една тема зададе хоризонта на тези избори – страховете от бежанци и мигранти?
Разговорът за бежанците не може да не бъде поставен в контекста на цялостното разбиране за отношението към човешката личност и отношението към другия. Аз като християнин не мога да не реагирам по тези два въпроса, които предполагат отношение към всяко човешко същество, към запазването и зачитането на неговото достойнство. Към приемането му като ближен, независимо колко е далечен другият в чисто политически и религиозен смисъл. Бих казал, че отношението към другия – това е християнският императив. Оттук нататък идват другите аргументи, които са политически, аргументи, свързани със сигурността, с административното управление на процесите на миграцията. Но императивът е съхраняването на човешкото достойнство, закрилата на всеки, който търси убежище, който е преследван заради убежденията си или заради произхода си. Нашето общество трябва да спазва този човешки хуманитарен императив, който за мен има изцяло християнски корени.
Така е, но практиката сочи друго. Плашат ни с бежанците, сирийско семейство бе прогонено от Белене заедно с приютилия ги отец Паоло Кортези. А никоя политическа сила вече не се осмелява да говори за милосърдие.
Проблемът с мигрантите най-лесно се използва в говоренето на всякакви национал-популисти и шовинисти. Най-лесно е да виниш за собствените си несполуки другия, чуждия, външния, другата вяра, другия етнос. Това, което със сигурност е ангажимент на българската държава – тук вече говоря отвъд моралния императив – по силата на редица международни споразумения, по силата на нашата конституция, е ние да даваме закрила на тези лица, които търсят убежище или търсят хуманитарен статут, защото са преследвани. Не можем да сме демократична и цивилизована държава, ако не изпълняваме тези ангажименти по международното право, които са част от позицията ни в геополитическото пространство. Ние не преследваме хората заради вярата и убежденията им. С това не може да има никакъв компромис. Тук обаче има още един момент. Какво прави българската държава, за да изпълнява тези свои ангажименти – и по международното право, и по вътрешното законодателство? Аз смятам, че тя прави много малко. Държавните институции се задоволяват с това да осигуряват някакъв минимален стандарт, който не бих казал, че дори е стандарт, някаква минимална закрила. Но всъщност не решават проблемите, пред които са изправени бежанците и другите мигранти, дошли в страната. Държавата скрито насърчава миграцията на тези хора на Запад, затваря си очите пред проблемите, които се струпват в съответните центрове за задържане, бавят се статутите на закрила, бежанските статути. За да бъдат принудени тези хора да мигрират в западна посока. Нашата държава има твърде двойствена позиция по този въпрос и тук отговорните институции трябва постоянно да бъдат питани какво правят.
Как вашата политическа сила разглежда проблема с бежанците?
„Да, България” е една от двете политически организации, които отначало защитават хуманитарното отношение към бежанците. Излязохме и с декларация в подкрепа на католическия свещеник Паоло Кортези, който бе принуден да напусне енорията си заради това, че е дал закрила на бежанско семейство, което на всичко отгоре има и законен статут в страната. Подкрепихме отец Кортези, подкрепихме организациите, които се борят за защита правата на бежанците, и се включихме в протеста пред президентството в защита на италианския свещеник и на хуманното отношение към всяко човешко същество, включително и към бежанците.
Определихте се като християнин. Какво е за един християнин влизането в политиката? Кое ви накара да реагирате тъкмо на полето на политиката?
За мен ангажирането с публични каузи, и в частност с политиката, е една огромна отговорност. Християните знаят, че носят отговорност за света, който поддържат, за отношенията в обществото, което им е поверено да бъде управлявано с човешки решения. Първият ми мотив е защитата на определени каузи. Част от тях са пряко свързани с вярата, която изповядвам, със зачитането на човешкото достойнство и правата на личността, с възстановяването на справедливостта в нашето общество, доколкото самото политическо тяло страда, разкъсвано от всевъзможни дефицити – и на справедливост, и на милосърдие, и на уважение към човешката личност. Мотивът ми да се занимавам с политически каузи е свързан с отстояването на определени ценности. Но веднага искам да добавя, че не съм привърженик на клерикалното правене на политика. Християнското участие в политическия процес аз разглеждам през публичния пример, през публичното отстояване на каузи и граждански инициативи в подкрепа на тези каузи. В никакъв случай не го разглеждам от церемониалната му страна, за превръщането на Църквата или на християнството в някакъв фасаден елемент от държавната власт и от правенето на политика. Аз съм твърдо против всякаква форма на клерикализъм и придаването на някакъв официален статут на християнската Църква в политиката, защото това на практика я превръща в казионна организация и департамент на държавата. Църквата не е департамент на държавата, Църквата трябва да остане свободна от държавното вмешателство в нея.
С други думи – част сте от онова, което проф. Михаил Неделчев определя като „демократична общност”, доста по-широка от дясното като такова, което влезе разделено на три части в изборите. Защо избрахте точно „Да, България!”?
Защото съм имал възможност не само да работя с някои от учредителите на тази формация през последните години, но и да отстояваме заедно каузи, да участваме в различни управленски формати. Бях част от екипа на министър Христо Иванов, когато стартира съдебната реформа и публичната защита на необходимостта от съдебна реформа. Бях част и съм част от инициативата „Правосъдие за всеки”, която постави пред гражданското общество проблемите на съдебната реформа. Преди дни бях и на конференцията с участието на прокурор Лаура Кьовеши, която поведе битката с организираната престъпност в северната ни съседка Румъния. Така че за мен „Да, България!” обединява много хора от гражданското общество, много хора, които години наред са отстоявали каузата за съдебна реформа, за защита правата на човека. Това е място за обединяване на различни граждански енергии.
Въпросът е не разединихте ли по този начин дясното?
Трябва съвсем отговорно да заявя, че в „Да, България!” аз отстоявах тезата за единодействие с нашите политически приятели и съмишленици от „Нова република”. С част от тях ме свързва общ политически път през последните години. Оказа се обаче, че в „Да, България!” влизат и много хора, които до този момент не са били политически ангажирани. И за тях ангажирането с досегашни политици носеше по-скоро негативен оттенък. За мен няма съмнение, че „Да, България” в бъдеще трябва да си партнира с всички доказали себе си политици, с всички доказали себе си в борбата с корупцията и отстояването на интересите на обществото. А такива са голяма част от лицата в „Нова република”.
Социологията не ви дава голям шанс като разединени малки формации. Ако това стане факт на изборите, как виждате бъдещето на дясното в България? Това ще е голямо изпитание?
Аз смятам, че ние участваме на тези избори, за да имаме представителство в парламента и че всичко останало е извън политическия дебат. То е нещо, с което трябва да се занимават анализаторите. Защо е важно демократичната общност да има представителство в следващия парламент? Освен продължаването на реформата на съдебната власт и на конституционната реформа, зад която твърдо заставаме, важно е и изграждането на независима прокуратура, а през следващите месеци предстоят и два много важни избора в съдебната власт. Първият важен избор е излъчването на нов Висш съдебен съвет (ВСС). Част от него се избира от парламента, друга част от органите на съдебната власт. Изключително важно е членове на ВСС да станат магистрати и юристи, които имат отговорно поведение, които са се доказали като хора с визия за съдебната реформа. Хора, които са заемали позиции в публичното пространство, а не са някакви анонимни службогонци, каквито редовно виждаме, че се назначават в съвета. Ако допуснем в следващия ВСС да се презареди корупционното мнозинство, това би било много сериозен регрес през следващите пет години, който може да попари надеждите за оздравяване на съдебната система. Все пак трябва да кажа, че в съдебната система има съдии и магистрати, които могат да застанат с лицата си и да подкрепят реформаторските усилия. Ако още пет години имаме корупционно мнозинство във ВСС, тези съдии няма да получат подкрепа. Друг много важен избор, който предстои до края на годината, е за председател на Върховния административен съд (ВАС). Този съд е призван да брани българските граждани от произвола на администрацията и държавната власт. Ако допуснем в този съд да продължат съществуващите корупционни практики, ако не се излъчи независим председател, какъвто е Лозан Панов във Върховния касационен съд (ВКС), отново ще станем свидетели на регрес. И още нещо – във ВАС се разглеждат ключови дела, свързани с обществените поръчки, с концесиите, с много други въпроси, пряко касаещи държавния бюджет и разпореждането с финансите на държавата. Тоест това е много важна институция за цялото ни управление.
Споменахте за „корупционно мнозинство”, а междувременно видяхме как участието на румънската прокурорка Лаура Кьовеши на конференция в София породи скандал. Това изненада ли ви?
Само ще направя паралел с едно събитие отпреди две години. Тогава инициативата „Правосъдие за всеки” покани бившия министър на правосъдието на Румъния Моника Маковей, която проведе цялата съдебна реформа в северната ни съседка. Тогава т.нар. „кафяви медии”, близки до един олигархичен кръг, за броени часове произведоха скандал, обвинявайки гражданската инициатива и тогавашния министър на правосъдието Христо Иванов в заговор за сваляне на правителството. Тоест всеки разговор за ограничаване на произволната власт на главния прокурор, за въвеждане на отчетност на прокуратурата, за ефективна борба с корупцията, е подозиран от „корупционните мнозинства” в заговор срещу управлението.
Да, когато държавата е на олигархията, всеки опит да бъде демонтирано олигархичното статукво, е заговор. А всъщност това не е заговор, а опит за отвоюване на държавата от мафията. Така че тази битка с организирани граждански усилия, подкрепени от политически субекти, трябва да продължи, ако искаме държавата да е на гражданите, а не на някакви олигархични кръгове. При сегашната визита на прокурор Кьовеши пак видяхме опити за провокации от неслучайни политици, инструменти за въздействие на „корупционното статукво”, както и широкото отразяване на скандала от олигархични медии. Очевидно всеки разговор за съдебна реформа бива привиждан като атака срещу статуквото. Затова трябва да продължи консолидацията на онези граждански и професионални групи, които настояват държавата да се върне на гражданите и най-накрая да се потърси отговорност за корупцията в страната.
Заявихте ценностната си мотивация да се борите за справедливост, но „Да, България!” е обвинявана често, че се фиксира едностранно само върху това поле?
Трите основни приоритета, които обявихме при създаването на „Да, България!”, бяха радикална съдебна реформа, борба с корупцията и внимание към образованието. Това са проблеми, засягащи фундамента на държавата. Това е и мотивът да не се обявим първоначално просто като дясна или центристка партия, именно защото това са сфери, засягащи обществения договор.
Като издание за култура, нека поговорим и за културните ви политики. Приемате ли „Пакта за култура” – в тази сфера да отива 1% от БВП?
Със сигурност защитаваме необходимостта бюджетът за култура да бъде увеличен. Със сигурност не приемаме начина, по който съответните институции се разпореждат с културното ни наследство, както и злоупотребите, извършвани в тази сфера. Особено с археологическото наследство. Застъпваме се за много по-прозрачен модел на управление на основните ни културни институти. За нас е важно публичното финансиране на българската култура да е достатъчно прозрачно. И прецеденти като Божидар Димитров – един човек да е директор на НИМ в продължение на десетилетия – да не се допускат в бъдеще.
Как обаче ще преборите корупцията?
Представихме публично цялата си програма, в която има политики във всички основни сектори на управлението. Да, поставяме силен акцент върху борбата с корупцията и реформата на правосъдието, но имаме цялостна визия за реформи в отделните сектори на държавата. Например секторът правосъдие и вътрешна сигурност – също много важен сектор, който трябва да бъде отвоюван от корпоративните олигархични интереси, завладели службите за сигурност. Имаме много конкретни мерки в тази насока. Една от тези мерки е проверки за почтеност и за конфликт на интереси на всички длъжностни лица, заемащи ключови позиции както в съдебната власт, така и в сектора национална сигурност. Другото, което искаме да направим в този сектор, е да обвържем нашите агенции за сигурност със съответните агенции на държавните-членки на ЕС и НАТО. В момента те нямат доверие на нашите служби, защото всяка информация, която се подаде, изтича към олигархичните кланове, завладели нашите служби. Тази реформа трябва да бъде проведена и тя е болезнена, но със сигурност държавата ни има нужда от служби, защитаващия националния, а не класово-олигархичния интерес. Част от нея е и в преструктурирането им. Например на Националната служба за охрана (НСО). Става дума за агенция, създадена, за да осигурява комфорта на 50 човека в държавата, един реликт от тоталитарната държава. Предлагаме радикално решение – закриване на тази служба, преминаването й към МВР, и то след селекция на нейните служители, така че наистина те да бъдат използвани за защита на националния интерес, а не на шепа хора в държавата.
Реорганизацията на сигурността винаги предполага изясняване и на външните заплахи. Откъде идват те в момента? От Русия или от Турция?
Когато около нас има две съседни държави, управлявани от доказано авторитарни режими, не мисля, че трябва да се поставя въпроса или-или. Нито Турция може да ни е съюзник в борбата с авторитарните практики, нито Русия. Нашите служби трябва да могат да противостоят на различни атаки, ерозиращи нашата сигурност, които идват и от Русия, и от Турция. За съжаление нашият капацитет в споменатите две направления бе целенасочено елиминиран през последните години. Единственият начин да защитим националния интерес е да имаме достъп до данни, до информация, която нашите партньори в рамките на НАТО и ЕС споделят. Ако разчитаме само на българската агентура, капацитетът ни на защита ще е много нисък. Елиминирането на чуждото влияние в нашите служби е много важна стъпка. Аз не правя разлика между заплахите идващи от страна на Русия, и от страна на Турция, доколкото заплахите от страна на Русия, включително в сферата на киберсигурноста, дори изглеждат по-големи.
А заплахите, свързани с корупционните ядра в държавата, не са ли дори още по-сериозни? И откъде идват те? Какво показва вашият анализ като политическа сила?
Нашият анализ сочи, че първият риск пред нашата сигурност и нашите институции е всъщност вътрешен риск, свързан с устойчивостта на основните ни институции – правосъдието, изпълнителната власт, законодателния процес. И ако не се справим с тези вътрешни рискове, ще сме още по-податливи към съществуващите външни рискове. Откъде идват тези вътрешни рискове? Със сигурност коренът на злото не води само към последните десет-петнадесет години, а е много по-назад във времето. Всъщност имаме вече процес, преминал във втора фаза. Ако в първите десет години от демократичния преход можехме да говорим за дългата ръка на комунистическите служби за сигурност, за агентурните мрежи, които бяха приватизирани заедно със съответния национален ресурс, то 25 години по-късно имаме цяло второ поколение зависимости, ново поколение олигарси и кланове, с които също трябва да се борим. Битката в тези две посоки трябва да е съвсем целенасочена. Една от мерките, които предлагаме в сектора сигурност, е така наречената от нас „лустрация второ поколение”.
Какво означава подобен вид лустрация? И реалистична ли е тя, след като първата лустрация претърпя общо взето провал?
Съзнавам, че това звучи малко абстрактно, но става дума за следното. Да търсим не само зависимостите, съществували спрямо бившите тоталитарни служби, но и зависимостите, възникнали вследствие на консолидирането през последните двадесет и пет години на различни олигархични интереси. Далеч съм от мисълта, че всяка олигархично-кланова структура е контролирана от дългата ръка на ДС. Това е доста наивно описание. Тези нови зависимости също трябва да бъдат разкрити. Всички си спомняме за определени бизнес-структури, които бяха асоциирани с различни правителства от последния четвърт век. Кръгът „Орион” при Виденов, имаше кръгове, за които се говореше и при правителството на Иван Костов, кръгове, които бяха активни по време на управлението на Симеон Сакскобургготски, и така до ден-днешен, когато най-влиятелни са бизнесите около Делян Пеевски, но със сигурност не са само те. За да отвоюваме службите за сигурност от хватката на олигархични интереси, трябва последователно да се разкриват тези зависимости. Това, което не може да се хване с елементи на лустрация, трябва да се хване по друг начин. Защото Пеевски, човек на трийсет и няколко години, е отвъд мерките, които могат да бъдат приложени по линията на класическата лустрация. А очевидно той разполага с достатъчно ресурс, за да влияе в публичното пространство, в икономиката на държавата. Трябва да има конкретни мерки и спрямо подобни фигури.
Задачата не се ли усложнява допълнително от факта, че външният натиск за реформи отслабва? Имаме един все по-слаб Брюксел и един все по-незаинтересован Вашингтон.
Споделям вашия анализ. Със сигурност реперите, които досега сме имали и са ни удържали в евро-атлантическото русло, отслабват. И ако не изградим капацитет вътре в страната, всичко е обречено. Когато говоря за капацитет, имам предвид структури на гражданското общество, хора, готови да застанат с лицата си в битката с мафията и олигархията. Хора, които заемат различни функции в различните държавни институции, защото от опита си в държавната власт знам, че във всяка институция има много достойни хора и добри професионалисти, на които трябва да се разчита. Да, трябва да разчитаме на нашите партньори в НАТО И ЕС, но има политическа и гражданска работа, която сами трябва да извършим в собствената си държава.
А най-лошият сценарий? Ако се окажем внезапно в периферията, съвсем сами, и така да избуят на воля всички описани дотук корупционни практики?
Като човек, който се занимава с философия на правото и конституционна теория, винаги казвам на студентите си, че в крайна сметка има едно естествено право, което може да бъде вкарано в употреба. На латински то се нарича ius resistendi. Това е право, признато още в древността, утвърдено през Средновековието. Има богата философска традиция зад правото на съпротива на гражданите в демократичното управление. Самите международни договори, по които сме страна, признават, чe когато държавата е завладяна от узурпатори, хора, които са нелегитимно на позициите, които заемат, гражданите имат законно право на съпротива. Това право е записано изрично и в германската конституция, в нашата по-скоро се предполага. И ако се вгледаме в последните двадесет и пет години, ще видим, че на няколко пъти правото на съпротива на гражданите е връщало нашата държава в коловоза на демократическите практики и на евроатлантическия ценностен избор. Така бе през 1989-1990 г., през 1997 г. при Виденов, при протестите по времето на Станишев, за които хората сякаш забравиха, след това протестите срещу унищожаването на българската природа през 2010-2012 г. и, разбира се, голямото гражданско надигане срещу окупирането на ключови институции от олигархията през 2013 г. Аз вярвам, че в нашето общество все още има имунни сили за съпротива тогава, когато олигархията пряко се опитва да овладее ключови институции в държавата и да ни се надсмее с озъбеното си лице. За съжаление, българското гражданско общество все още не може да разчита изцяло само на собствените си сили. Все още разчитаме на подкрепа от различни европейски публични програми. Но този капацитет трябва да бъде разгърнат, за да не се чувстваме натрапници в собствената си страна.
В критична обществена ситуация на кого бихте подали ръка?
„Да, България!” се създаде като политически инструмент на различни граждански групи. Тя е тясно свързана с това, което наричаме активно гражданско общество. Със сигурност трябва да се изграждат съюзи със сродни политически сили. Като го казвам, имам предвид най-вече „Нова република”. Част от хората там са с доказана професионална и публична биография в отстояването на демократични принципи. Казвам част, защото едно от публичните лица на „Нова република” – Дани Каназирева – не отговаря на това описание. Но все пак хората от всички политически сили, готови да се опълчат срещу олигархията, са наши потенциални съюзници.
А отношението ви към ГЕРБ? Не е ли това най-трудният въпрос, на който би трябвало да имате отговор?
ГЕРБ е класически пример за популистко-народняшка партия, където има представители и на гражданския елит (Румяна Бъчварова, Томислав Дончев), но като че ли това ядро е по-слабо от другото ядро в ГЕРБ – онова на г-н Цветанов. Тоест има една група в ГЕРБ, която е склонна да настоява за реформи, но мнозинството в ГЕРБ е различно. Това, което мога да споделя от личния си опит пред последните две години, е, че в ключови законодателни реформи (съдебната реформа) получавахме подкрепа от реформаторското крило в ГЕРБ, но тя беше блокирана от другото ядро в ГЕРБ. Реформата в МВР, която г-жа Бъчварова се опита да проведе, бе блокирана съвсем целенасочено от хората на Цветан Цветанов. Тоест аз нямам илюзии относно позициите на реформаторското крило в ГЕРБ. Мисля, че те са слаби. ГЕРБ по-скоро се очертава като партия на статуквото, отколкото на дълбоките реформи.
Пропуснахме обаче да опишем отношенията ви с онова, което остана от „Реформаторския блок”, т.нар. РБ-2? Там изгорени ли са мостовете?
За мен окупирането на името „Реформаторски блок” от неговия наследник е част от дефицитите на нашата публична среда. В момента това е име, което се ползва като „франчайз”, като марка, съдържанието е съвсем различно. Не мисля, че в остатъчния „Реформаторски блок” има воля за продължаването на ключовите реформи, заради които той възникна. Казвам го като един от съучредителите на Гражданския съвет на „Реформаторския блок” заедно с проф. Михаил Неделчев. За съжаление реформаторското пространство в нашия живот е свито до няколко организации, които в момента не могат да разгърнат своя потенциал.
Популисткото говорене обаче се разраства – покрай „Обединените патриоти” се появи и формацията на Марешки. Това ли е новият тренд в българската политика?
Популисткото знаме на тези избори изглежда доста привлекателно. И може би ще става все по-привлекателно. Няма партия, която да е имунизирана срещу националпопулизма. Изглежда, че този път голямата печалба ще отиде в т.нар. „Обединени патриоти”. За мен това е едно патологично образувание в нашия политически живот, което експлоатира страховете (включително основателни) на българските граждани, но впряга тази енергия в съвсем погрешна посока. Дълбоко не вярвам на „национално-отговорните” позиции на „обединените патриоти”. Смятам, че те бранят било лични интереси, било интереси на други държави. Особено визирам „Атака”, които са по-скоро руски националисти, отколкото български такива. Колебливата позиция на ВМРО по руски проекти като „Южен поток” и „Белене” е също крайно обезпокоителна. За мен това не са български патриотични партии.
А каква партия тогава е БСП? В момента тя не е ли изцяло националпопулистка и проруска, а не лява?
Със сигурност един от агентите на проруското влияние в страната е БСП и определени кръгове, които я подкрепят. Още след преименуването си като социалистическа партия, БСП се заиграваше с националистическата карта. Да си спомним, че едно от най-силните ядра в БСП още в самото начало беше ОКЗНИ – Обществен комитет за защита на националните интереси, чийто продукт бе Георги Първанов. Става дума за най-ретроградната агентурна фракция в тази партия, която, заедно с „генералското движение”, не направи нищо, за да стане България модерна европейска държава. Напротив, те винаги ни теглеха в друга посока. Нека припомня, че тъкмо хората от ОКЗНИ в началото на промените организираха митинги срещу връщането на имената на българските турци. Тоест хора, които реално са допринесли за разделянето на българската нация, няма как да я защитават. За мен БСП има два големи проблема. Първо, обвързаността с олигархични интереси, чийто корени са в тоталитарните служби за сигурност. На второ място, защитата на руските геополитически интереси. И на трето място – ангажирането с националпопулисткото знаме и платформа.
Последните фейсбук-послания на Ахмед Доган също го нареждат под знамето на националпопулизма. Много интересна е трансформация на ДПС, на партията на българските турци, която също избра проруското говорене?
В момента Ахмед Доган, известен още като агент „Сава”, като че ли се опитва да заеме „национално-патриотична” позиция, за разлика от ДОСТ, клонингът на ДПС, който подкрепя Ердоган. Дълбоко не вярвам в това вътрешно разделение. И в двете структури има стари агентурни кадри. Това, че ДПС се позиционира в момента по-скоро като кемалистка организация, за разлика от ДОСТ, които са неоислямистка организация, по никакъв начин не съдейства на българския интерес. И двете организации бранят каузи, различни от националната кауза на България. Като прибавим, че ДПС има достатъчно икономическо влияние, което е пряко свързано с интереси на самата Русия в България, то нищо национално-отговорно не виждам в позицията на Ахмед Доган. Колкото до кемализма като по-добра версия на светско управление в Турция, трябва да кажем, че той също е авторитарна идеология. И не бива да го забравяме. Секуларна, но авторитарна идеология, която няма как да съдейства за изграждането на демократични политически модели.
Ако теглим тогава чертата, какви са очакванията ви след 26 март, тоест след изборите?
Очакванията са, че и след 26 март ще продължим да бъдем в турбулентен политически период. Чуват се все повече гласове, че наесен ще има нови избори – както от политици, така и от международни анализатори. Очакват ни месеци на несигурност. Месеци, в които трябва да държим още по-изъксо и подотчетно сегашното служебно правителство, защото то лесно може да бъде плячкосано от олигархични интереси. Подобни моменти на inter-regnum, на междувластие, са идеалната почва за избуяване на олигархично-кланови интереси и завладяване на ключови институции. Надявам се, че българското общество няма да позволи това да се случи, като реагира своевременно, преди да превземат институциите. Вярвам, че гражданското общество в страната съзрява и то ще отстои своя демократичен избор.
Атанас Славов е доктор по конституционно право и магистър по право от СУ „Св. Климент Охридски”, където преподава в специалностите „Публична администрация” и „Европеистика” . През 2016 г. защитава докторат по право („Консолидиране на демокрацията и политическата теология”) в Университета в Глазгоу (Шотландия). Специализирал е конституционализъм и либерална политическа теория в Института за хуманитарни изследвания (САЩ), в Университета „Тилбург”, в Института за хуманитарни науки (Австрия), в „Теодор Хойс Академия” (Германия). Неговите изследователски интереси и публикации са насочени към конституционното право и теория, пряката демокрация и гражданското участие, правото и религията, политическата теология. Автор на монографията „Върховенството на конституцията. Същност и гаранции” (ИК “Проф. Петко Венедиков”, София, 2010). Учредител на партия „Да, България!”.
