След 13-годишно мълчание Милан Кундера, един от най-значимите съвременни писатели, публикува нов роман. Публикуваме откъс от него.
„Празникът на незначителността” (превод Росица Ташева) е написан на френски, също като „Бавно”, „Самоличност” и „Незнанието”, но е издаден първо в Италия. Произведението се разполага жанрово между романа, анекдота и фарса. Но какво значение има жанрът, след като незначителното стои в основата на съществуването. В „Празникът на незначителността” лесно можем да припознаем резюме на цялото творчество на писателя.
Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги. То присъства дори там, където не искаме да го видим – в ужаса, в кървавите битки, в най-лошите нещастия. Често е необходима смелост, за да го разпознаем в подобни драматични условия, за да го назовем с името му. Но не става дума за разпознаване, трябва да обичаме незначителното, да се научим да го обичаме. Тук, в този парк, пред нас, погледнете, приятелю, то ни се представя в цялата си очевидност, в цялата си красота. Да, красота. Както сам казахте: съвършена режисура… и напълно безполезна, деца, които се смеят… без да знаят защо, не е ли красиво? Проникнете се, Д’Ардело, приятелю, проникнете се от тази незначителност, която ни заобикаля, тя е ключът към мъдростта, тя е ключът към доброто настроение…
Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Белетрист с оригинален почерк и безспорен експериментаторски талант, той постига международна известност с романите си „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984, екранизиран през 1988 г. под режисурата на Филип Кауфман), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000).
„Празникът на незначителността”, Милан Кундера, изд. „Колибри“, 2015 г., превод Росица Ташева; 16 лв.
Празникът на незначителността
ЕДНО ПЕРЦЕ СЕ РЕЕ ПОД ТАВАНА
„Шарл, странно отсъстващ, с поглед, втренчен някъде нагоре“ – тези думи написах в последния абзац на предишната глава. Но какво е гледал Шарл нагоре?
Нещо мъничко, което трепкаше под тавана; съвсем малко бяло перце, което бавно се рееше, спускаше се, изкачваше се. Зад дългата маса, отрупана с чинии, бутилки и чаши, Шарл стоеше прав, неподвижен, с леко отметната назад глава, докато заинтригуваните от позата му гости един след друг започнаха да проследяват погледа му.
Докато наблюдаваше летежа на перцето, Шарл почувства, че става неспокоен; хрумна му, че ангелът, за който мислеше през последните седмици, по този начин го предупреждава, че е вече някъде тук, много наблизо. Може би от уплаха, преди да го изхвърлят от Небето, от крилото му се бе откъснало това миниатюрно, едва видимо перце, като следа от тревогата му, като спомен за щастливия живот, споделян със звездите, като визитна картичка, която трябваше да обясни пристигането му и да предизвести близкия край.
Но Шарл още не беше готов да приеме края; би искал да го поотложи. В съзнанието му се появи образът на болната му майка и сърцето му се сви.
Обаче перцето беше там, издигаше се и се спускаше, докато в другия край на салона голямата Франк също гледаше към тавана. Тя вдигна ръка и вирна показалеца си, за да може перцето да се приземи върху него. Но перцето заобиколи пръста на голямата Франк и продължи странстванията си…
КРАЯТ НА ЕДНА МЕЧТА
Над вдигнатата ръка на голямата Франк перцето продължаваше да се премята и аз си представям двайсетина мъже, скупчени около голяма маса, да отправят поглед нагоре, дори ако там не се рее никакво перце; те са особено объркани и изнервени от обстоятелството, че нещото, което ги плаши, не се намира срещу тях (като враг, когото биха могли да убият), нито под тях (като капан, който тайната полиция би могла да открие), а някъде над тях, като заплаха – невидима, безтелесна, необяснима, неуловима, ненаказуема, коварно тайнствена. Няколко от мъжете стават от столовете си, без да знаят къде искат да отидат.
Виждам в края на голямата маса Сталин, който ръмжи:
– Успокойте се, страхливци! От какво се боите?
После, по-силно:
– Сядайте, заседанието не е свършило!
До прозореца стои Молотов и шепне:
– Йосиф, нещо се готви. Разправят, че ще демонтират статуите ти.
После, под подигравателния поглед на Сталин, послушно свежда глава и отива да седне на стола си до масата.
Когато всички се връщат по местата си, Сталин казва:
– Това се нарича краят на една мечта! Всички мечти свършват някой ден. Това е толкова неочаквано, колкото и неизбежно. Не го ли знаехте, невежи?
Всички мълчат, освен Калинин, който, тъй като не може да се контролира, обявява на висок глас:
– Каквото и да се случи, Калининград завинаги ще си остане Калининград!
– И правилно. Радвам се, че името на Кант ще остане завинаги свързано с твоето – казва Сталин, все по-развеселен. – Защото, право да си кажем, той го заслужава.
И смехът му, весел и самотен, дълго се разнася из голямата зала.
РАМОН ОПЛАКВА КРАЯ НА ШЕГИТЕ
Далечното ехо от смеха на Сталин едва доловимо отекна в салона. Зад дългата маса с напитките Шарл все още следеше с поглед перцето над щръкналия показалец на голямата Франк, а Рамон, сред всички тези обърнати нагоре глави, се радваше, че е дошъл моментът, когато ще може, без никой да го забележи, съвсем дискретно да излезе с Жюли. Погледна наляво и надясно, но нея я нямаше. Все още чуваше гласа й; последните й думи звучаха като покана. Все още виждаше великолепния й задник, който се отдалечаваше, изпращайки му поздрави. А ако е отишла в тоалетната? Да си напудри носа? Влезе в едно коридорче и зачака пред вратата. Няколко дами излязоха, изгледаха го подозрително, но тя не се появи. Беше пределно ясно. Отишла си е. Дала му е пътя. Веднага му се прииска да напусне това зловещо сборище, да го напусне, без да се колебае, незабавно, и се отправи към изхода. Но ето че се появи Калибан с поднос в ръце.
– Господи, Рамон! Какъв си тъжен! Я пийни едно уиски!
Как да откажеш на приятел? А и внезапната им среща притежаваше неустоим чар – след като всичките глупаци наоколо гледаха като хипнотизирани нагоре, той можеше най-после да остане сам с Калибан тук, долу, на земята, да останат само двамата, като на остров на свободата. Спряха се и Калибан, за да каже нещо весело, заговори на пакистански.
Рамон отвърна (на френски):
– Поздравявам те, драги, за великолепното ти езиково изпълнение. Но вместо да ме развеселиш, ти отново ми напомняш за мъката ми.
Той взе чаша уиски от подноса, изпи я, остави я, взе втора и я задържа в ръката си.
– Вие двамата с Шарл измислихте фарса с пакистанския език, за да се забавлявате на светските коктейли, на които сте само жалки лакеи на снобите. Удоволствието от мистификацията имаше защитна цел. Впрочем такава беше стратегията на всички ни. Отдавна сме разбрали, че вече не е възможно да се разруши този свят, нито да се преизгради, нито да се спре нещастният му ход напред. Само една съпротива е възможна: да не се взема на сериозно. Установявам обаче, че шегите ни са изгубила цялата си мощ. Ти се опитваш да говориш на пакистански, за да се развеселиш. Напразно. Изпитваш само умора и отегчение.
Той замълча и видя, че Калибан е сложил пръст на устните си.
– Какво има?
Калибан направи знак с глава към един дребен плешив мъж, застанал на два-три метра от тях, единственият, който отправяше поглед не нагоре, а към тях.
– Е и? – попита Шарл.
– Не говори на френски, той ни слуша – прошепна Калибан.
– Но какво от това?
– Моля те, не говори на френски! От един час насам имам чувството, че ме дебне.
Схванал от какво се бои приятелят му, Рамон произнесе няколко неправдоподобни думи на пакистански. Калибан не реагира, след това, съвсем мъничко по-спокоен, каза:
– Сега гледа другаде.
После:
– Отива си.
Смутен, Рамон изпи уискито си, остави празната чаша на подноса и машинално взе още една (третата). След това каза сериозно:
– Кълна ти се, че дори не се бях сетил за тази възможност. Но имаш право! Ако някой поборник на истината открие, че си французин! Тогава, разбира се, ще станеш подозрителен! Той ще си помисли, че сигурно имаш някаква съмнителна причина да криеш самоличността си! И ще се обади в полицията! Ще те разпитват! Ти ще обясниш, че говориш на пакистански на шега. Те ще ти се изсмеят: какво глупаво оправдание! Сигурно си подготвял някаква измама! Ще ти сложат белезници!
Рамон видя безпокойството отново да се изписва на лицето на Калибан.
– Не, не! Забрави каквото ти казах! Говоря глупости! Преувеличавам! – После добави по-тихо: – Но те разбирам. Шегите са станали опасни. Господи! Ти би трябвало добре да го знаеш! Спомни си историята за яребиците, която Сталин разказвал на приятелите си. Спомни си и за Хрушчов, който крещял в тоалетните! Той, големият герой на истината, плюел презрително! Тази сцена е била пророческа! Тя наистина е предвещавала ново време. Залеза на шегите! Епохата след залеза на шегите!
Калибан се огледа. Дребният плешив човек вече го нямаше; това го успокои и той се усмихна.
А Рамон продължи:
– А! Доброто настроение! Никога ли не си чел Хегел? Разбира се, че не си. Дори не знаеш кой е. Но маестрото, който ни е измислил, преди време ме накара да го изучавам. В размислите си за комичното Хегел казва, че истинският хумор е немислим без безкрайното добро настроение, слушай добре, буквално това казва: unendliche Wohlgemutheit. Не подигравката, не сатирата, не сарказмът. Само от висотата на безкрайното добро настроение можеш да наблюдаваш под себе си вечната човешка глупост и да й се засмееш.
После, след кратка пауза, с чаша в ръка, той каза бавно:
– Но как да го намериш доброто настроение?
Пи и остави празната чаша на подноса. Калибан му се усмихва за сбогом, обърна се и се отдалечи.
Рамон вдигна ръка към приятеля си и извика:
– Как да намерим доброто настроение?
