„Празникът“. Сценична адаптация Дейвид Елдридж, превод Маргита Гошева, редакция Явор Гърдев. Режисьор Явор Гърдев, сценография и костюми Свила Величкова и Елица Рангелова, музика Калин Николов. Участват Бойко Кръстанов, Мак Маринов, Каталин Старейшинска, Весела Бабинова, Иван Бърнев, Анастасия Лютова, Христо Пъдев, Пенко Господинов, Иван Петрушинов, Луиза Григорова-Макариев, Владимир Зомбори, Георги Кацарски, Борислав Димитров – Бобо. МГТ „Зад канала“, 28 юни 2019 г.
„Празникът“ с режисьор Явор Гърдев ни интересува, от една страна, със сериозния творчески и технически екип, а от друга – с темите, които поставя пред своята публика. Преди представлението да стигне до завършен вид е необходима – и това в най-голяма степен се отнася до актьорския състав – виртуозност при изпълнението на поставените цели, която трябва да се защитава при всяко излизане на сцената. Причината задачата да е по-трудна за актьорите е, че в голяма част от сцените действието протича паралелно с друго. При подобно режисьорско решение е възможно да се появят разминавания в отделните моменти. Допълнително това затруднява и възприемането от публиката, която, уловена от някое основно действие, пропуска началото на друго. Представлението може да бъде гледано повече от един път, като всеки следващ би допълнил картината за случващото се. Може би по тази причина част от заложените в пиесата конфликти изглеждат неразрешени и дори неразвити след последната сцена.
Още в началото, с въвеждането на Микел (Мак Маринов) и Мете (Весела Бабинова), имаме един семеен конфликт, който в рамките на „Празникът“ остава неразрешен. Въпреки бремеността на жена си, Микел е доминантен спрямо нея, без да ѝ помага в действия като пренасянето на багажа, без загриженост за бъдещото им дете. Неговата позиция е, че първо трябва да сплашиш човека пред теб, за да ти се подчини. Подобно е отношението му и в следващите сцени към другите – подчертано агресивно поведение на мъж, който трябва да доминира, за да заяви себе си. Не че жена му безропотно приема всичко това, но нейният протест не води до нищо. Едва ли е първият, ала по-скоро създава впечатление за приемане на положението като такова, без възможност да бъде променено.
Повод за събирането на действащите лица е юбилейният рожден ден на Хелгар (Иван Бърнев). Над празника тегне скорошното самоубийството на една от дъщерите. Семейството си припомня с жал за нея, но се опитва да се отърси от травмата и да продължи. Духът в този дом, а съответно и тонът на представлението са сатирични. Членовете на тесния семеен и приятелски кръг са открито иронични към навиците и недостатъците на другите – към буйното поведение на Микел, към непреодолимата депресия и алкохолизъм на Пол (Пенко Господинов). Използваме момента да отбележим чистотата в приближаването на актьорите до характерите на персонажите. Последното се отнася по-скоро към водещите роли, отколкото към второстепенните като тази на прислужницата Пиа (Луиза Григорова-Макариев). Както казахме, почти през цялото време протича повече от едно действие между отделните персонажи – похват, познат от киното. Самата сцена е разделена на три пространства – предверието на имението, трапезарията, където е празненството, и спалните на дъщерята и синовете. Паралелното действие се разпростира и върху отделните сценични пространства. Публиката може да наблюдава веселбата около масата, докато на заден план Хелене (Каталин Старейшинска) открива писмото от самоубилата се сестра. Тези детайли са от съществено значение за по-нататъшното развитие на действието.
Пред събралите се около масата гости идва ред да държи реч на гледания благо от всички Кристиан (Бойко Кръстанов). Привидно е подготвил две слова по повода и кара баща си да избере. Той разказва спомени от детството – от нанасянето в имението и игрите с покойната сестра. Те са само прелюдия към изповедта му, че като дете е бил насилван от баща си заедно със самоубилата се. Това е един от малкото моменти в представлението, когато настъпва тишина и можем да видим реакциите на всички спрямо разкритието. По-голямата част от тях не искат да повярват, Микел дори реагира агресивно на „клеветата“ на брат си. Хелгар се опитва заедно с жена си Елзе (Анастасия Лютова) да превърне казаното в шега, каквито често се чуват в този дом. Разказът за миналото не довежда до нищо и скоро празненството продължава своя ход. Единственият, който реагира на разкритието, е готвачът Ким (Владимир Зомбори). За него моментът е дългоочакван и той няма да остави казаното да бъде подминато. По тази причина заедно с останалата част от персонала скрива ключовете от автомобилите на гостите и всички трябва да прекарат вечерта, без никой да напуска имението.
От описанието става ясно, че водещи за „Празникът“ са диалогът и сценичната му организация. Възможността за диалогичност между персонажите определя и развитието на действието. Там, където това не се постига, се подхранва конфликтната среда на възможния диалог. Водещо за сценичното действие ще бъде възприемането на казаното за истина. По тази линия се осъществява драматическото натрупване. В представлението това може да бъде видяно спрямо Елзе, която знае за насилието в дома си, но го е премълчавала през годините. Присъдата над нея е смекчена. Самата тя не е нищо повече от свидетел.
В първоначалния си вид „Празникът“ е филм на датския сценарист и режисьор Томас Винтерберг, първият на филмовото сдружение „Догма 95“. Специфична за тази кинематография е пестеливостта спрямо снимачната техника, използват се най-обикновени ленти и камери. Изкуствената светлина бива заменена с естествена, а музиката трябва да произлиза от самото действие, без да бъде външна. От операторска гледна точка заснемането е динамичен процес, при който липсва статив. Така при приближаването до действащото лице се подчертава динамиката на случващото се. Липсата на помощни средства поставя акцент върху сюжета и режисьорския поглед над него. Филмовият сценарий за „Празникът“ бива преработен за сцена през 2004 г. от Дейвид Елдридж. В едно интервю той споделя, че се е опитал да намери какво конкретно „Празникът“ може да каже на своя зрител. За да запази характера на персонажите, Елдридж се придържа към тяхното натуралистично изграждане.
В сценичната версия на Явор Гърдев са запазени решението за паралелно протичане на отделните действия между героите, както и организацията на сценичното пространство. Интересно би било, ако самата публика по някакъв начин можеше да бъде въведена в театралното пространство и да избира кой от персонажите да проследи, но това остава труднопостижима идея за сцената на МГТ „Зад канала“.
Представлението обръща внимание на разпространен социален проблем. От една страна, това са широко обсъжданото домашно насилие и безсилието на преживелите го. Предполагаме, че всеки, гледал представлението или четящ този текст, по някакъв начин се е сблъсквал със ситуация, в която върху деца се упражнява систематичен тормоз, и познава безпомощността от страна на родителя свидетел. С времето тези проблеми не се разрешават, а постепенно се възприемат като естествени. От друга страна, семейството в „Празникът“ е състоятелно и се пита дали ако животът е осигурен материално, може да се пренебрегне травматичният опит. Последното е отречено от самоубийството на сестрата години след насилието и от речта на Кристиан, върху която представлението се фокусира. Подготвената програма, която се продава преди началото, цели допълнително да информира публиката за проблема с домашното насилие. В нея можем да открием грижливо подбрани поезия, цитати от изследвания, статистики.
Дотук бихме могли да кажем, че освен с актуална проблематика „Празникът“ работи и със съвременен подход към драматичния театър. В началото отбелязахме, че при всяко представление от актьорите се изисква висока степен на концентрация, но същото можем да отнесем и към публиката след напускането на залата. По какъв начин тя ще подходи към поставените теми, остава въпрос без финален отговор.
