Споря с приятели отколе: твърдят, че литературните премиери не били нужни, нямало в тях събитие, нито случка, били все едни и същи. Хич не съм съгласен: литературните премиери са ритуал, необходим ритуал, задължителен даже, бих казал; също както е ритуал преклонението пред някой паметник или церемонията при честването на национален празник. Черковните служби също са особен вид ритуал и никой не иска от тях да бъдат атрактивни, да се променят, да предизвикват тръпка за новост, изненада и неочакваност. Литургията си е литургия, молебенът – молебен, венчавката – венчавка, кръщенето – кръщене; хората са различни, ритуалът е еднакъв. Както при литературните премиери – книгите са различни, а ритуалът?… Ритуалът е общо взето познат и очакван (въпросителните стоят само при изпълнението му): представител на издателството ще открие събитието; литературен критик или друг писател, или единият и другият, или пък повече от двама ще споделят впечатленията си – от романа, разказите, стихотворенията, поемите, есетата, монографията; актьор или актриса ще прочете откъс, накрая авторът/авторката ще вземат думата. Да, на пръв поглед никаква изненада, но пък от друга страна – изпълнено е нещо, което всяка книга заслужава, когато излезе, а именно – почетена е с празник.
На такъв точно празник случихме на 13 март в Сити Марк Арт Център – почитането на най-новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Публиката се настани в залата, сред нея много познати, много приятели. Прочее, ето още един плюс на това да се правят премиери: всички в столицата тичаме по някакви дела, делникът ни гони и разпръсква – в София, за да се видиш с някого, трябва да се уговорите най-малко ден предварително – забързан град, припрян, все нанякъде те пришпорва (и се пришпорва); докато литературното събитие дава възможност да се видите, да си поговорите за неща, различни от всекидневието, да си разкажете кой какво, къде и как… Предпремиерни и следпремиерни хубави разговорки, както би отбелязал Цветан Стоянов. Изобщо симпозиум в смисъла на Платон, тъй като – тук може да се усмихнете, и вино не липсва. Празникът е пълен, изпълнен, напълнен.
Премиерата започва, моля, тишина!… На сцената е Захари Карабашлиев, известният и талантлив писател, но сега е в ролята си на главен редактор на издателство „Сиела“. „Сиела“, прочее, е издателството на Теодора Димова, постоянното издателство. И това е отрадно, тъй като е хубаво доказалите се български автори да си имат свой сигурен пристан, да не се лашкат от един издателски адрес на друг. Теодора Димова и Захари Карабашлиев със „Сиела“, Владимир Зарев, Александър Секулов и Недялко Славов с „Хермес“, Георги Господинов, Здравка Евтимова, Йорданка Белева, Христо Карастоянов и Милен Русков с „Жанет 45“, Кристин Димитрова, Албена Стамболова и Емилия Дворянова с „Обсидиан“, Владислав Тодоров, Радослав Парушев, Соня Тодорова и Велина Минкова с „Колибри“, литературно-историческите изследвания и сборници на Пламен Дойнов с „Кралица Маб“… Престиж и за издателството, и за автора: талантът те е избрал, ти също, че го и поддържаш – взаимно си вярвате.
И така, Захари Карабашлиев. За Теодора Димова, за обществената ѝ позиция, за есетата ѝ, за пълнокръвното ѝ присъствие в българския културен живот. Един писател се радва на успехите на друг писател – звучи странно по нашите географски ширини, където си по-настроен за някой хейт, не за благи думи (мисля си понякога, че българският фейсбук на някои им дойде дюшеш – могат да си псуват на воля; Ганковото кафене, ама пълно с каруцари). Разбира се, след като премиерите са ритуал, те си имат и своите задължителни структурни елементи, един от тях са ласкавите думи за книгата. Но в случая си личеше, че Захари Карабашлиев е искрен – вълнуваше се, бих казал дори, че беше малко притеснен. Няма как да не е – Теодора Димова е голямо име в днешната българска литература, „Не ви познавам“ бе обявен като своеобразно продължение на „Поразените“, а „Поразените“ е един от най-добрите романи, появили се в 20-те години на ХХI век. Всъщност спокойно можем да кажем, че за българския роман последните години се оказаха изключително плодотворни: появиха се толкова много и толкова хубави, че чак в чужбина ни забелязаха. И съвсем не на празно поле дойде вестта от Англия, че Георги-Господиновото „Времеубежище“ е номинирано за „Букър“ – литературата ни е в разцвет, колкото и да съскат срещу ѝ душманите (ѝ).
Дойде ред и на Михаил Неделчев – доайенът на българската литературна критика. Мишо е удивителен, абсолютно удивителен: навърши 80 години лани, но не престава да е любопитен, да следи новостите в литературата, да искри от идеи и от хубави истории – при него те са в изобилие. Той е казвал, и аз го подкрепям изцяло – не може да претендираш, че си част от българската култура и че я познаваш добре, ако не следиш и не четеш периодиката ѝ – някога вестник „Култура“, сега списание „Култура“, „Литературен вестник“, списанията „Страница“, „Съвременник“, „Море“, сайтовете „Портал „Култура“, „032“, „Площад „Славейков“, „Пеат некогаш“, „АртАкция“, „Въпреки“… Това е живото всекидневно културно избликване, нестинарството на културата и по тези въглени трябва да вървиш, ако искаш да си в кондиция и в час, а не просто да изказваш мнения по спомени и наизуст. Укор, какъвто към Михаил Неделчев е невъзможно да се отправи – той чете, той внимава, той се интересува. Акцентът, който постави за новия роман на Теодора Димова, беше, че е политически, с което ме накара да се замисля: а дали пък не всеки добър роман, който е достоен да влезе през тесните литературни порти, не е политически? Не говоря тук за разните глини, скали и други евтини природни материали – уж живи и посветени, а всъщност умрели и помръкнали блудкави писанийца, а за романите, РОМАНИТЕ – тези, които ни карат да се вдълбочим в себе си, във времето си, в миналото си, да си поставяме въпроси и да им търсим отговори. „Времеубежище“ – политически роман за изкривената ни носталгия, „Объркани в свободата“ – политически роман за вярата и съмненията ни, „Свидетели на небеса“ – политически роман за удържането на вярата и достойнството ни, „Камбаната“ – политически роман за необходимостта да вземем страна и да се захванем с действие, не само да цъкаме жално с език, „Чамкория“ – политически роман за гражданските ни войни, които, изглежда, няма да свършат никога, „Поздрави от Хадес“ – политически роман за обречеността ни да бъдем винаги човеци, слаби и непобедими… В този смисъл с определянето на „Не ви познавам“ като политически роман Михаил Неделчев още в самото начало на своето слово ни заяви – това е добър роман, важен роман, същностен роман. И по този начин ни обрече и закле – трябва да го прочетете, задължително трябва да го прочетете!…
Четенето, Петя Силянова. Прочувствено, дълбоко, истинско. Още едно ЗА литературните премиери – съдружие на изкуствата, сътрудничество и взаимно опознаване. Българската култура напоследък – все по-разкъсана, все по-изолирана, все по-самодостатъчно си е всяко изкуство, има крещяща необходимост от синтез и ръкостискане. Имам предвид художниците да знаят какво става в литературата, артистите – при художниците, писателите – при сценичните изкуства, музикантите – при инсталаторите… Тази крепка амалгама някога е крепяла българските културни деятели от попълзновенията на тоталитарната власт, пазарът обаче – много по-коварен и лукав, успя да я разбие на парчета. Литературните премиери, откриванията на изложби, първите представления на спектакли и излъчвания на филми – всички те са антидот срещу тази разнебитеност; създават усещане за общност, за съборност, за заедност. Културата и в частност литературата може и да се прави в самота, но не може да я бъде в самота – има нужда от приятели, от съмишленици, от съратници. Защото само така се случва истински…
И накрая – Теодора Димова. Развълнувана, непосредствена, автентична. Каза: най-големият въпрос пред мен с този роман беше може ли злободневието да се превърне в художествен текст? С други думи, може ли актуалното да се превърне в изкуство? Ако вярваме на концептуалните художници – не само може, но днес сякаш това е едничката форма на същинско изкуство. Ако вярваме обаче на оперните певци и на класическите музиканти, изкуство е единствено онова, което е минало, другото е само я подражание, я компилация. Труден въпрос с труден отговор, но – ако се доверим на Михаил Неделчев, на Петя Силянова, на Захари Карабашлиев, то съмненията на Теодора Димова изфирясват яко дим, тоест няма проблем, при положение че човек е талантлив и знае какво да направи, за да преобрази саждите на мимолетното в диамантите на вечното. И по този начин да утвърди за пореден път – няма по-голям празник за възвишената душа от това да се срещне очи в очи с възвишено художествено произведение. Защото по този начин душата става още по-възвишена, още по-щастлива. С една дума, празнична…
Празнични души, сума ти празнични души на 13 март 2023 г. в София, в пространството на Сити Марк Арт Център; литературно и премиерно празнични…
