0
3831

Превъплъщения по пътя към висшето благо

Памет за Филип Трифонов

Ако имаше човек, населил биографията ми, радикално и абсолютно несъвместим със смъртта, това бе Филип Трифонов. Тъкмо затова ми е така трудно, така невъзможно да приема най-безусловното: че смъртта ми го отне. В моите очи той беше недостъпен за нея. Не, не че беше неподлежащ на физическите закономерности свръхчовек – по-скоро прекалено човечен, прекалено очовечен, прекалено заземен беше. Толкова човечен, очовечен и заземен, че си мислех, че земята никога няма да го пусне от топлите си обятия, никога няма да го предостави на мистерията на извънземното. Той създаваше, той твореше и внушаваше ден след ден на сцената и извън нея усещането за непреходност, за нетленност. Вечно бодрият му дух и вечно ведрото му настроение бяха най-естественото, най-природното, най-радикалното и несломимо противодействие на смъртта – нейно непоколебимо ежедневно отрицание бяха. Всичко, всичко в споделените ни делници беше обикновено и необикновено едновременно. Обикновено в своята необикновеност и необикновено в своята обикновеност.

Тъй като е видима и за слепеца, актьорската му дарба аз ще спомена само мимоходом. Във всичките си филми, във всичките си театрални постановки, във всичките си моноспектакли Фипо играеше не сценични роли – единствено и само себе си играеше. Той влизаше от роля в роля така, както ежедневно влизаше от превъплъщение в превъплъщение. При което всичките му превъплъщения бяха не театрални, а личностни; не изигравани, а изживявани; не роли, а себебиографии. За него играенето бе живот, а животът бе игра. Оттук и убедителността, физическата, природната убедителност на лентите и спектаклите му – убедителност естествена, покоряваща и земна като неговия „Естествен театър”. А заедно с това и убедителност извънземна – въпреки парадокса. Това толкова рядко съчетание между земно и извънземно, тази органична свързаност между бит и битие при Фипо бе по-симбиотична, отколкото при всеки друг. Той като че ли играеше в делника и битуваше на сцената. И в делника, и на сцената, и навсякъде върху лицето на земята всеки негов жест и всяка негова стъпка бяха колкото спонтанни и непреднамерени, толкова и сдържани, белязани неотменно от една индиректна, но недвусмислено намекната аристократична сдържаност. Той играеше, както диша, за него играта беше порив, той прекрачваше в нея с непрестореността, с която ден из ден прекрачваше прага на мансардата ми – не за да играе, а за да се себеизиграе. Което за него значеше да се себеизживее в цялата си автентичност. Констатацията на Шилер, че човекът е напълно човек, само когато играе, бе съотносима към Филип Трифонов като към никой друг.

Амбицията е най-закономерният и неумолим враг на щастието, а всяка амбициозност, всяка честолюбивост му бе органично чужда, органично чужда му бе и всяка кариеристичност. Вместо всички тези измамни блаженства, той предпочиташе порива. Негова кариера бяха бистрите ни вина, които така и си останаха недопити, общата ни трапеза, на която, ако повярваме на латинците, не се старее, която така и си остана неразтребена, след като той изневиделица я напусна и която аз няма да разтребя цял един живот, както и неуморно препускащите му пътувания по света и у нас. Та чак докато преди броени дни пое в най-съдбовното, в най-екзистенциалното си пътуване, в което тръгна сам, без мен. Самотата, самостта на това пътуване е извечен белег на неговата същественост. То е пътуване на цената на физическия, на земния живот – само на тази висока, на тази Христова цена е постижим другият, метафизическият, извънземният живот. Така е поне в моето съзнание на православен християнин. Аз съм уверен, че в този безсмъртен и вечен отвъден живот Фипо междувременно е пристъпил с лекотата и с непретенциозната мъдрост, с които се наслаждаваше повече от седем десетилетия на отсамния, на съвместния ни живот. Пристъпил е, пристъпил е той вече в отвъдното – колкото и да ме уверява канонът, че това най-велико от всички пътуване продължава цели 40 дни, които са необходими на душата да се отлепи от тялото. Душата си има свой елемент, душа се лекува с душевност – не с канон. А когато две души живеят една в друга, това им съжителство обезпечава не само тяхното метафизическо, а и тяхното физическо безсмъртие. Е, значи явно имам достатъчно основание да вярвам, че между нас това се е случило – при това със закономерността, с която и предстои да се случи. Не, не на столичната сцена, а на една несравнимо по-висока, на една възвишена и недостижима за наше людско нищожество сцена. А ако тази ми надежда е достатъчно налична и жизнеспособна, за да преработи и болката, която ден и нощ боли и не отболява, значи Божието и людското са се обединили неделимо, слели са се неразривно още приживе. Е, стига ми тази награда – по-висше благо от това аз не мога и да си представя.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“
Следваща статияИдеята за съдба