Начало Идеи Гледна точка Прегазване
Гледна точка

Прегазване

Теодора Димова
17.06.2014
3176

TDimova

Преди десетина дни се случи трагедията с невръстния Паоло от Стара Загора. Четиригодишното момченце беше прегазено в пешеходна зона пред очите на родителите си и на своето братче-близнак, което по чудо се отървало от смъртта. Коментарите и съболезнованията, и съчувствието към невъзвратимата загуба във форумите бяха десетки, през тях се изливаха възмущението и справедливият гняв. Интервюто с почернената майка по една от телевизиите беше съкрушаващо, но колкото и да говорим, каквото и да направим оттук насетне – няма да върнем Паоло, това е неумолимата, смазваща истина.

Но над смъртта на това детенце витаят още други ужасно тежки, ужасно подтискащи въпроси. Кой е отговорен, че в пешеходна зона един джип прави маневри напред и назад? Защо не са поставени ограничителни колчета, които да попречат на нарушителите на закона? Защо не се наказват нарушителите на закона? Който има джип – може безнаказано да се движи, където на него му е приятно? Който стои зад волана на скъп джип – може да прегазва дете? Къде, къде другаде в Европа тази трагедия би могла да се случи по този възмутително, невъобразимо нелеп начин? Кой шофьор в кой европейски град може да нахлуе в пешеходна зона?

Това всеобщо и задушаващо усещане за безнаказаност, което лъха от смъртта на четиригодишния Паоло, е накърняването на първичното човешко усещане за правда, справедливост, истина. Разраняването, обезобразяването на чувството за справедливост е по-страшно бедствие за обществото, отколкото войната, чумата, наводненията. Когато такива бедствия са връхлитали над нашия народ, той се е вземал в ръце и за няколко години ги е превъзмогвал и се е възправял. Днес нашето осакатено чувство за справедливост подрива, съсипва, умъртвява самите устои на обществото ни. Щом няма справедливост, значи няма истина, значи няма разграничаване на добро и зло, значи всичко е позволено. И така стигаме до изтръгнатия вопъл на Иван Карамазов – щом няма Бог, значи всичко е позволено! Значи изобщо Смисъл няма! Значи изобщо ценност няма! Значи можем да прегазваме децата! Значи можем всичко да правим, във всеки момент, където и да е! О, не!

Не където и да е! Само на едно-единствено място на Балканите, което на нас като някаква обреченост и предопределеност ни се пада родното място, единственото ни родно място, пада ни се единственото Отечество.

Нашето Отечество прие образа, качествата, поведението на управляващите клонинги, провъзгласили се за политици. Нашето Отечество прие арогантността и цинизма, безогледността, лицемерието и безцеремонността на бившата комунистическа партия, каквито и нови имена да си измисля – модерни леви, млади леви и не знам още какви безсмислици. Хамелеонският образ на тези бивши комунисти и на техните деца и внуци пропълзя по телевизиите, вестниците, в Парламента, в университетите, в училищата, в болниците, в съдилищата, в селата и градовете ни, пропълзя в Черното ни море, в планините ни, в житниците ни, в Родопите ни и си направи място в сърцата ни, сви гнездо в душите ни, отравя ни от ден на ден.

Комунизъм отдавна не означава марксизъм-ленинизъм – това клише отдавна е погребано и забравено. Комунизъм означава манталитет, мислене и поведение на убиеца с джипа. В страните, в които се произвеждат, джиповете са просто автомобили. У нас те станаха нарицателно на мутра, премазваща деца. Станаха синоним на тези, които ги управляват и прегазват децата без чувство за вина. Един поет от соцвремето написа „бездарието е фашизъм”. Тази дефиниция е едностранчива и само отчасти вярна. Днес се сблъскваме с нещо още по-зловещо – бездушието е комунизъм, комунизмът е нагло бездушие.

Да, думите не са силни, не са патетични, комунистическият вирус ни отравя всеки ден, буквално всеки ден по един или друг начин. Плодовете на този вирус са бездушието, безхаберието, незаинтересоваността, лукавството, шикалкавенето, бягането от отговорност, хвърлянето на кал върху другите, самомнението, високомерието, арогантността, лъжата, подкупа, рекета, кражбата, убийството.

Всичко това уби едно невинно дете и така обезсмисли нашето общество. Убиецът на детето не е политик. Той е „обикновен български гражданин”. Но той е формиран като арогантен убиец на детето именно от политиката без ценности, която води държавата и народа надолу и назад.

Десетилетия наред нашият народ и нашето общество бяха подложени на нравствено разложение. Днешният български народ няма почти нищо общо с онзи трудолюбив, родолюбив, скромен, честен, богобоязлив български народ от времето на нашите деди. Днес ние се гневим на безобразията на другите, но сами вършим безобразия. Сочим правилния път на другите, но сами не вървим по него. Искаме правда, но вършим неправда. Вътре в нас е разрушена правдата, защото беше изместена от надхитрянето и изгодата.

И в резултат на това едно дете е премазано, а убиецът няма чувство за вина и единствената му грижа е да спаси кожата си. Именно това е същността на проблема. Жертвите на автомобилни катастрофи са стотици. При този трафик и при тези улици и пътища те са неизбежни. Колкото и да е трагично, неизбежни са. Но истинският проблем е циничната арогантност, липсата на чувство за вина, изместено от чувството за безнаказаност. Това вече не е проблем на пътната ситуация. Това е нашата трагична обществена ситуация. Това не е изолиран нещастен случай. Това е синдромът на нашето нещастие. И той пуска корени все по-дълбоко. Заразен е. Разпространява се като вирус. Защото не го лекуваме. Обществото ни е вече в терминален стадий. Без надежда за добър изход.

Скоро след трагичния инцидент в Стара Загора се случи нещо подобно в София. Пред камерите на телевизиите един очевидец няколко пъти повтори, че случващото се е нормално. Искаше може би да каже, че е обичайно, че се случва често. Но грешката му не беше никак случайна. В съзнанието си човекът го възприема вече като нормално. Тоест до такава степен вече привикваме с ненормалното, че започваме да го възприемаме като нормално. А това вече го прави необратимо и непоправимо. Нашият обществен организъм вече е престанал да се съпротивлява.

Всеки от нас може да си спомни десетки трагични случаи, останали безнаказани. Прошумели през медиите за известно време, изместени от следващите, поредните и забравени. Извършителите на злодеянията разчитат на късата ни памет. Късата памет е наш доказан патент. Тя се доказва както в такива случаи, така и по време на избори. А злото, като всеки плевел, вирее там, където то не бива изкоренявано. Злото никога не се прекратява от само себе си. Изкореняването му изисква усилие и постоянство. Без усилие става само падането надолу. А сънят на разума ражда чудовища.

Детето е премазано, човещината е премазана. Неговата майка ще остане сама със своята мъка. Утре други теми ще бъдат на първа страница. Ние ще седим вперили очи в телевизионния екран. И животът ще си тече все така, до следващото прегазено дете, когато пак ще бъдем възмутени за кратко. И сънят на нашия разум ще продължи да ражда чудовища.

Теодора Димова
17.06.2014

Свързани статии

Още от автора