Носталгията гримира спомените. Тя кара едни хора да вярват, че животът при социализма е бил хубав, а други, че на демокрацията не ѝ върви само през последните години. А голямата разлика между началото преди 33 години и сега е единствено в надеждата – тогава беше видима, сега почти незабележима.
Политиката е твърде сериозна работа, за да я оставим само в ръцете на политиците. А ние точно това се каним да направим – с колебанието си да гласуваме или не след няколко дни, с решението си, че няма смисъл да се ходи до урните, с безразличието си към най-силния инструмент, който имат гражданите – правото на вот. Магическата в началото дума „демокрация“ все повече не значи нищо. И заблудите за нея продължават, да си ги припомним:
Демокрацията е самопораждаща се – достатъчно е да я обявим. Това е дълбоко невярно. Демокрацията не е сезон, тя не идва с обявяването ѝ в политическия календар. Демокрацията е работа всекидневна и само малка част от нея се върши по площадите. За демокрацията трябва да се работи, за да заработи тя за демоса. Оплакванията, че демокрацията не работи, са излишен хленч. Естествено, че не работи – ние трябва да работим с нея. Тя е само инструмент за създаването на продукта, не е самият продукт.
Демокрацията е нещо като обещавания и непостигнат комунизъм, символ на добър и справедлив живот. Не, не е. Демокрацията не обещава нито лош, нито добър живот. Нейните правила обещават само и единствено такъв живот, какъвто можем да си направим. Не какъвто си представяме, не какъвто бихме искали, а какъвто си го направим. С други думи демокрацията ни гарантира такъв живот, какъвто сме заслужили. Не какъвто мислим, че заслужаваме. А какъвто сме си изработили.
Уловката „щом – значи”. Стартът на демокрацията у нас се отъждествява с отричането на социализма. Тези две думи бяха възприемани като симетрично противоположни, като позитив и негатив. Цялото непознаване на демокрацията бе лековато и мързеливо компенсирано с отличното познаване на социализма: щом нещо е било по време на социализма така, значи при демокрацията трябва да е обратното. Следствията от тази аксиома също ни устройваха със своята леснота и простота: Щом не го е имало при социализма, значи е демократично.
Така много неща бяха представени за демократични, без да са – те само и просто бяха противоположни на времето до 1989 г. Например аргументът, че щом можем да говорим свободно против когото искаме, без да ни транспортират към Белене, значи живеем в демокрация. Не, не е достатъчно безстрашното говорене. Когато хората говорят – това е свобода, демокрация е, когато правителството ги чува. Свободата е монолог, демокрацията е диалог. Да разказваш виц е свобода, да упражниш натиск за търсене на отговорност от героя на вица, е демокрация.
Демокрацията може без икономика, както икономиката можеше без демокрация. Демокрацията в страни със слабо развита икономика е трудна, уязвима, застрашена. Не може да има всеки ден демокрация, без всеки ден да има граждани. А на бедните работещи и още по-бедните безработни в страна с опустошена икономика не им е първа грижа да бъдат граждани. Няма как да си гражданин, ако се страхуваш. Страхът втасва в стомаха, колкото повече празно място в стомаха, толкова повече пространство за страх. Държавите са богати не защото са демократични, а са демократични, защото са богати.
Демокрацията гарантира сама себе си. Нищо подобно – демокрацията гарантира само, че ще преброи гласовете на избори и ще обяви победата на този, който е получил най-много гласове. А какъв е той, не е неин проблем. Ако е човек с диктаторско мислене, това е проблем на гласувалите, те са именно факторът, който може в рамките на изборния ден да превърнат демокрацията в нейната пълна противоположност – диктатура. Демокрацията не мери с теглилка гласовете – този избирател е образован, квалифициран, почтен, затова гласът му ще тежи повече. Няма такова нещо, гласовете са на бройки, не на килограми.
Плачът по „умното качество“, което е поставено на кантар с „простото количество“, не е демократичен, той е вайкане по заблудата, че една малка част от обществото може да расте, като се прави на сляпа за проблемите, водещи до деградацията на големи групи от обществото. Както първо „количеството“ е станало жертва на високомерното и заслепено неглижиране от страна на „качеството“, така после „качеството” става жертва на „количеството” по простата причина, че изборите са математика. Демокрацията не се самогарантира, напротив, тя е толкова уязвима, че само за един ден може да се превърне в своята противоположност при това на свободни и дори честни избори (Германия, 1933 г.).
При демокрация управляват умните. Не, за съжаление. Умните обикновено ги е наел бизнесът. А и те не си падат по властта, нямат нужда да контролират другите, за да изглеждат умни в собствените си очи. Ако са наистина умни, не се съмняват, че са. Обикновено на избори ни се налага да избираме между хора, които болезнено искат да бъдат признати за умни и добри, точно защото не са сигурни, че са умни и добри. Властта е прелъстителка, която само се преструва, че се отдава на силните. Тя остава най-дълго в обятията на слабите, които искат да изглеждат силни. Точно затова гражданският натиск и контрол е от най-важно значение.
Ние сме прекрасни, но управляващите са виновни за положението, в което се намираме. Звучи добре, но не е вярно. Това не е от онези лъжи, които, повторени стотина пъти, стават истина. При нас се повтаря много повече от сто пъти всеки ден, но не става истина, остава си заблуда. Ние сме виновните, ние носим отговорността. Защото демокрацията е управление на управляваните, наше управление. И не ни обещава нищо повече от това, което сами си извоюваме да имаме. Ония там 240 души в парламента, които всички солидарно хулим, са точен, огледален образ на всички нас. Няма такова нещо като „те и ние“, на практика „те са ние“.
Демокрацията е самообозначение, тя е етикет. Не е етикет, манталитет е. Голямата илюзия в началото беше, че политиката може бързо и лесно да промени културата. Мислехме, че животът се конструира около политически заявления. Не знаехме, че животът се конструира около преобладаващия манталитет. Вярвахме, че политическите инструменти прекрояват манталитета. Но разбрахме, че манталитетът може да прекроява политиката. Вярвахме в демократизирането на България. Не предвидихме побългаряването на демокрацията. Българският манталитет все още не е смлял брашното, от което може да се изпече хляба на демокрацията.
Щом има демокрация, няма как медиите и съдебната система да не станат демократични. Точно обратното е вярно. Не обявяването на демокрация гарантира превръщането на медиите и съдебната система в независими, а независимите медии и съдебна система превръщат една държава в демократична. Това са двата основни стълба на крехката демократична конструкция. Нечисти политици има във всяка страна. Демокрацията не обещава управление от хармонично развити демократични личности. Тя само гарантира, че независимите медии ще публикуват всяко погазване на закона, а независимия съд ще санкционира нарушителите.
Демокрацията е като бременността, или я има, или я няма. И това не се оказа вярно. Даже си има индекс, който измерва степента на демокрация в страните. Той се определя не от субективното усещане на гражданите, а по оценка на конкретни показатели: свобода на словото и сдружаването, чисти и свободни избори, граждански свободи и т.н. Демокрацията не е като бременността, тя е като работата – едно е свършено, друго е изоставено, трето непохванато. България е страна с неконсолидирана постсоциалистическа демокрация. От всеки зависи дали ще се превърне демокрация – онази, за която се казва, че не е съвършена, но по-добра не е измислена.
