Може би, колкото и да не ни се вярва, българските политически реалности стоят сега на прага на една голяма и дълогоочаквана в обществото ни промяна. Има го усещането за заставане пред старта на нещо качествено ново, мисля си. Дали това няма да е едно, ако не рязко, то най-малкото значимо обръщане? Звучи наивно да се привижда в актуалните процеси принципна трансформация. Знам го. И все пак в моментната ситуация се разпознават признаците на едно разтърсващо пренареждане на нежеланото от повечето хора статукво.

Какво стана за последната година и половина – времето, изтекло от момента, в който кабинетът „Борисов” подаде оставка? Страшно много и страшно различни неща. Опит за обобщение в рамките на тази статия би бил смешен. И все пак, може със сигурност да се  каже, че периодът беше извънредно интензивен и доминиран от обрати и твърди конфронтации. При цялото объркване се откроиха тенденции и общи моменти, които може и да се окажат решаващи за близкото бъдеще на страната.

Разпадането и разбягването. Това е. Този според мен е лайтмотивът от последните няколко месеца поне. Това ще се запомни. Но, забележете, говоря за дезинтеграция, която е за хубаво, за добро. Хубавото е там, че това е разпад, който не може да бъде видян като деградация. Напротив. Така е, защото става дума за разбъркването и разбягването на разни нездрави приятелски кръгове и за края на сраствания, узаконили се междувременно като емблемата на туморното развитие на живота в България. Каквото и да са си поделили, каквото и да са се разбрали, важното е, че станаха напълно ясни безобразия, за които се говореше отдавна.

Пропадането на КТБ например може и да е опасно за банковата система и за финансовата стабилност, както казват мнозина, но заедно с това е и оздравително. В морален план най-вече. Това пропадане е поучително. Банката сигурно ще бъде спасена и това сигурно трябва да стане, но се получи нещо като кръвопускане с помощта на пиявици. Трябваше да се стигне до кръвопускане, а оттам и до явното и недвусмислено разобличаване.

Важното е, че пред очите ни се пукнаха мехури, изглеждали дълго време като нелечими язви! Може и да греша, но ми се вижда, че такова публично разпръскване на гной не е имало отдавна. И тази гной се разлетя с такова ускорение, че беше трудно да се повярва. А пукането на циреите вече е знак за прогрес. И то тъкмо защото се извърши толкова публично.

Ето това е новото и обнадеждаващото – неудържимото разхвърчане на мръсотията и невъзможността бомбата да бъде контролирана, скрита и обезвредена. Това, че за кратко лъснаха толкова много нечистотии.

Получи се неочаквано бързо разплитане на кълба, в които се оказаха заплетени и преплетени разнородни нишки. Купчини, от които се разхвърчаха мухите на гнилочта.

Тъкмо това разкриване на зависимостите и на мимолетността на приятелствата донесе смисъл. Не че са станали явни някакви кой знае какви нечувани истини за нетрайността на отношенията, но все пак мисля, че обществото ни научи не малко и това ново знание може да го изведе на един нов и по-висок етаж.

Имам чувството наистина, колкото и да звучи детински, че всичките тези нетрайни и  конюнктурни събирания и раздели станаха причина за обществено помъдряване. Сега вече изборът на избирателите в началото на октомври ще бъде по – просветен и далеч по – внимателен. Заради станалите пред очите му събирания, общувания и разпадания. Искам да кажа, че в крайна сметка се получи някакъв очистващ ефект. Не бих посмял да го нарека катарзис, защото е твърде силно и ангажиращо, но мисля, че без преувеличение сме в правото си да говорим за проясняване. На картината поне.

Имаме шанса да прехвърлим мъртвата точка.

Съзнавам добре, че думите ми звучат прекалено оптимистично. Но при все това съм убеден, че тази есен ще донесе нещо по-добро за България. Най-малкото точно защото изборът й ще е по-просветен, както казах вече.

У пророк Захария четем : „ Искайте от Господа дъжд във време благоприятно; Господ ще блесне със светкавица и ви даде обилен дъжд, всекиму – злак на нива.”