Умувайки върху ролята на фактора случайност в целокупния исторически процес, преди две-три седмици обещах на читателя да поразсъждавам върху мястото на тази често недооценявана роля и в близкото ни национално минало. Минало, което онагледява подобаващо и нейната цена, и нейната недооцененост. Тази недооцененост не е само нашенска – тя е съставна част от принципното подценяване и на самия исторически процес – както на родна, така и на международна земя. Психологически е понятно. Тъй като случайността винаги е белязана от необяснимост, а необяснимостта гнети и потиска, за да си спестят тревожността, човек и човечество предпочитат свенливо да си затварят очите пред нея. Психолозите наричат явлението изтласкване, а казаното е валидно с особена сила за по-незрелите хора и народи. Тъй като неизвестното е по-страшно и от страшното, всички ние (зрели и незрели) бихме избрали един обясним и обяснен, един подчинен на стереотипите ни, на закономерности и на причинно-следствени връзки и отношения систематизиран и прегледен свят. Подобен свят е предсказуем, а предсказуемостта обезпечава спокойствие и сигурност. Но тя далеч невинаги ни е на разположение – като междуличностните общувания, и историческият развой е често непоследователен, превратен, алогичен, подвластен по-скоро на парадокса и дори на хаоса, отколкото на каузалността.
Първият ни демократично избран президент си припомняше пред мен паметните думи, които Рейгън е изрекъл пред него: „Падането на комунизма ни завари по бели гащи”. Главоломният крах на Съветската империя, която още преди половин век Солженицин нарече империя на лъжата и злото, изненада всички – и Изтока, и Запада, и Третия свят, и самия Кремъл дори. И външният свят, и собствените му партийни другари и съмишленици очакваха от реформатора Горбачов гласност и перестройка, които да поразхлабят – в дългосрочна перспектива и стъпка по стъпка – кое-що стагнацията, да омекотят постепенно, а не да сринат изневиделица тоталитарния комунистически режим. Оказа се обаче, че режимът не подлежи на реформи – той бе така склеротизирал, че и най-беглото му преобразяване доведе до неговата гибел. Гъвкави, динамични и диалектични, непрекъснато еволюиращи са само демократичните системи – не и скованите в непоклатими догми и доктрини диктатури. За разлика от свободните, доктринираните общества не допускат алтернатива – те познават само отъпканите коловози на безалтернативността.
Каква връзка има всичко това обаче със съотношението между факторите закономерност и случайност в гражданската съдба на човечеството? Или, казано в контекста на актуалните събития, доколко настъпилите преди трийсетина години съдбовни и за нас, българите, и за цялата ни планета събития са закономерни, и доколко – случайни?
Според мен и едното, и другото. Закономерен бе крахът на комунизма дотолкова, доколкото целият исторически опит на цивилизацията ни свидетелства, че няма вечни диктатури, има само вечни демокрации. Както е невъзможен вечен застой в еволюционния път на природата, така е невъзможно и увековечаването на стагнацията, наложена от една или друга диктатура. На тази закономерност са подвластни всички обществени устройства, но, колкото и неумолима да е тя, нейната власт над битието не анулира ролята на случайността. Всъщност след средата на 80-те ставаме свидетели на цяла щафета от щастливи за нас, всестранно поробените граждани на най-добрия от световете, и нещастни за еднопартийните номенклаурчици случайности. Сборът от тези знакови случайности доведе и до нашата национална свобода. Всички те заслужават да бъдат зачетени и почетени. Но нека първо ги маркираме.
И така, процесът на разпада на Съветската империя, неделима съставна част от която беше и НР България, стартира с политиката на гласност и перестройка през средата на 80-те. Едноличен автор на тази политика бе Горбачов. Който бе избран за генерален секретар на ЦК на КПСС в надпревара с няколко ветерани от старата болшевишка гвардия, които далеч нямаха политическите хоризонти и така чуждия на духа на КПСС светски манталитет, присъщи на Горбачов. Ако надпреварата беше спечелил, да речем, съперникът му Виктор Гришин, настъпилата либерализация не само нямаше да настъпи, а напротив – тя щеше да бъде дори подменена от един още по-суров еднопартиен догматизъм. На фона на тези обстоятелства ролята на случайността в разкрепостяването на духовната сфера става видима. А тъкмо от духовната сфера, от бунта на хуманитарната интелигенция тръгнаха всички благотворни политически, а оттам и икономически, реформи в Москва, преди да потеглят те към съставните източноевропейски държави. Реформи, които, за изненада може би и на самия Горбачов, и на целия кремълски партиен елит, сринаха комунизма с главоломна скорост – и то в световен мащаб. Спомням си, че в онези преломни времена в една обстойна аналитична публикация престижният „Нойе Цюрхер Цайтунг” запита, дали и доколко, поемайки рискования си реформаторски курс, Горбачов е съзнавал, че експериментът му ще приключи с гибел на системата или е хранел илюзията, че ще съумее да съхрани и дори да укрепи еднопартийния модел, като го преустрои. Отговорът – заключи швейцарският ежедневник – знае единствено и само Горбачов. Ние пък знаем приноса на случайността в разигралите се драматични събития.
Не по-маловажен е този принос и в международното поприще. Поведената от Горбачов либерализация съвпадна по време с президентството на най-сърцатия, най-артистичния и най-антикомунистически настроен американски президент Роналд Рейгън, който осъзна по-ясно от предшествениците си, че свободата е неделимо, общочовешко понятие, че човек не може да живее свободно в съседство с поробени съчовеци. Верен на убежденията си и в разрез със съветите на собствения си щаб, Рейгън намери куража и доблестта публично, пред очите на целия свят, да призове водача на Кремъл да срине злокобната Берлинска стена, превърнала се в символ на Желязната завеса. За мен няма съмнение, че като глава на Белия дом плахият и неуверен Картър, да речем, едва ли би оперирал със замаха и решимостта на Рейгън. А в онези несигурни времена всяка нерешителност можеше да се окаже съдбовна преди всичко за нашите поробени източноевропейски народи.
Разбира се, американският президент не бе сам в нелеката си кауза – целта му бе цел и на западноевропейските му партньори. Които обаче през дългите и тягостни десетилетия Студена война далеч невинаги са подкрепяли Вашингтон с очакваната последователност. През решаващия за цялото съвременно човечество период на втората половина на 80-те обаче съдбата пожела начело на Великобритания да е Маргрет Тачър – един държавник със смелостта, с антикомунистическия манталитет и с непримиримостта към политизираното зло, присъщи на Рейгън. И за да бъде щастието пълно, глава на католическата църква в онези паметни години бе папа Йоан Павел ІІ, който още като свещеник в комунистическа Полша бе изпитал върху собствената си кожа и меда, и жилото на тоталитаризма. Папата не се поколеба да подкрепи независимия профсъюз „Солидарност”, който бе трън в очите на Кремъл, да осъди и въведеното военно положение в родината си, и погромите на Държавна сигурност във Варшава и Гданск над полската католическа църква, и издевателствата на властите над човешките права и гражданските свободи на сънародниците му. Все стъпки, които едва ли някой от предшествениците му би дръзнал да предприеме с неговата непоколебимост. Начело на Бундестага пък през същия период бе дългогодишният канцлер, християндемократът Хелмут Кол с легендарния външен министър Ханс-Дитрих Геншер до рамото си. И двамата консервативно настроени политици познаваха комунизма от личен опит, никой от тях не хранеше илюзии относно мракобесието на един тоталитарен режим, сравним само с националсоциалистическия. Тяхната непреклонна политическа съпротива срещу безправието на кремълския диктат даде съществен принос в общото дело. Ако по време на перестройката начело на западногерманската държава беше, да речем, конформистки настроения към ГДР дългогодишен социалдемократически канцлер Вили Бранд, чиято дясна ръка бе Егон Бар, когото аз без капка колебание бих окачествил като чиста проба колаборационист, изходът от двубоя между Свободния и несвободния свят щеше да бъде съвсем различен, а Берлинската стена можеше и до днес да разделя Германия от Германия.
Каква е поуката от тази смесица от закономерности и случайности, превърнала се в наша обща съдба? Бърнард Шоу, чието гражданско и литературно поведение обслужваше десетилетия наред зловещия съветски режим, и то в неговия най-циничен сталински модел, писа, че целокупният исторически опит учи, че исторически опит просто няма, че век след век човечеството отказва и отказва да се поучи от собствените си патила и премеждия. Че биографичният път и на британския писател онагледява и персонализира тази извечна и скъпо платена неученолюбивост на рода ни, не ще и дума, нека обаче в заключение отчетем какво ни подсказват коментираните събития.
Според мен най-ценният урок, който не само можем, а и сме длъжни да извлечем от още неприключилия и така тромав в родния му вариант преход от тоталитаризъм към демокрация, е изводът, че случайното, незакономерното, парадоксалното е не по-малко присъщо на човешката природа от закономерното, от последователното, от обусловеното. Знаещият – учи Сай Баба – не е всезнаещ, а всезнаещият не е знаещ. Нека се опитаме да бъдем знаещи, без да се уповаваме на илюзията, че сме всезнаещи – илюзиите в обществено-политическата сфера често се заплащат с кръвта и сълзите на цели народи. В неравния ни и безконечен път на очовечаване ни очакват много предвидими, но и много непредвидими обрати. Съзнанието ни за тази им непредвидимост е първата стъпка към тяхното конструктивно преработване.
