Начало Идеи Гледна точка Предизборно
Гледна точка

Предизборно

2446

Хвърлете си нощните шапчици, драги политтруженици и прочие партийни козодои, изсекнете се едно ху-у-у-убавичко, за да ви се продуха мозъкът, извадете си восъчните тапи от ушите и чуйте изпълнената с драматизъм история на набързо пенсионираната учителка от „Люлин“ Сийка Маслинкова – колкото и да ви се струва, че не се отнася до вас.

Навремето тя беше редови партиен член. Ходеше на събрания, слушаше лекциите за международното положение и знаеше всичко за Ангола и Мозамбик. След Десети тя повярва на новото така, както само един редови партиен член можеше да повярва – от цялата внезапна пустота на честното си червено сърце. И няколко години изкара на площадите: даже се научи да свири пронизително с два пръста и като свирнеше, чак врабците приклякваха…

После се чална по царя. Струваше ѝ се много сладичък, искаше ѝ се да го погали по главата, когато се появеше по телевизора. Чак като разбра, че е изсякъл мурите на Рила, за да финансира маниите на Муньос, сърцето ѝ се обърна. И добре че се появи Бойко. Неговата осанка, неговият тежък клепач я спечелиха моменталически. Тя не вярваше и дума на лошите приказки за него. Докато не видя как Радев прави коремно. Стройният напет президент бавно започна да измества натежалия Бойко, известно време двамата съжителстваха заедно в гостоприемното ѝ сърце, но накрая Радев взе превес. И така беше до една Нова година, когато, докато гледаше речта му по телевизията, тя изведнъж не установи, че Радев много е заприличал на Тодор Живков в главата. Буквално. Това буквално я потресе.

Тази политическа мусака обаче се отрази на семейното ѝ положение, в смисъл, че то остана незаето. Все чакаше Сийка да ѝ се случи нещо хубаво, но нищо хубаво не ѝ се случваше. И тя стискаше зъби и буташе животеца си нагоре по нанагорнището в края на двайсети и началото на двайсет и първи век като ръчна количка, пълна с бетонов разтвор. Напрежението, гладът и мизерията обаче я хакнаха и нея. В какъв смисъл? Ами получи тик. Както си стои и си говори с теб, изведнъж започва да си дърпа главата нагоре като плюеща камила и да намига зловещо. И този неин дефект сложи капак на достойния заник на кариерата ѝ като учителка, защото децата, знайно е, са жестоки и само това чакат – даскалицата да започне да се криви насреща им, за да я разжалват веднага до обикновена маймуна и да ѝ се качат на главата. Наложи се скоропостижно да я пенсионират.

Така Сийка Маслинкова остана извън борда и тикът ѝ се засили до положение да не може да пие от чаша, ами да ѝ трябва сламка. Една сутрин обаче тя срещна под липите на улицата първата си любов от гимназията – математическия гений на випуска Хечо Чечев. Хечо изглеждаше запуснат, лекьосан, явно самотуваше като нея. Любовта в гърдите ѝ избухна с нова сила. Тя не му се обади, за да не го постави в конфузно положение с нейния драстичен тик. Но вече отново имаше за кого да живее.

Това е кратката, изпълнена с драматизъм история на учителката от „Люлин“ Сийка Маслинкова. Много важно, ще кажат политическите дервиши и прочие поразяващи усти. Да, много е важно! И затова аз апелирам към загледаната в папийонките си разноцветна политическа кинкалерия – хайде да се сапикясате! Че да може и Сийка Маслинкова да се излекува от своя зловещ тик. И след време, когато тя отново срещне Хечо Чечев, което неминуемо ще стане, защото самотниците имат едни и същи маршрути, вече да му се обади с вдигнато чело и той веднага да разпознае в нейно лице онази тъничка Ика с огромните очи, която идваше първа в класната стая сутрин, за да напише на черната дъска: Х + С = Л.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора