„Въведение в книгите на Новия завет. Курс лекции“, Павлин Събев, издателство ВТУ „Св. св Кирил и Методий“, 2024 г.

Ще започна с уговорката, че е много трудно да се пише академично за Новия Завет. Защото ако една теза звучи познато, тя не звучи академично. Звучи ли академично, не звучи библейски. Сякаш Писанието има две природи и човек нито може да ги събере, нито може да ги раздели. И съответно няма как говоренето за тях да се превърне в строга наука, но това не отменя необходимостта да съществува базово знание, без което всяко четене е съмнително. Обикновено ние ползваме (за съжаление, това е най-точният глагол) Новия завет, за да докажем някаква предпоставена теза. Искаме ли да видим в Иисус Христос враг на чорбаджиите-изедници, ще го видим. Искаме ли да намерим социалист-революционер – намираме го. По същата логика можем да открием и неолиберал, и неоконсерватор, и ционист… не е трудно. Библейските книги са „услужливи“ и не е трудно в тях да се намери вода за всички възможни мелници. И кантиански, и хегелиански, и дори ницшеански философии могат да ползват Писанието като свой верен съюзник. Не от вчера е така и неслучайна е поговорката: чете, както дяволът чете евангелието. Въпросът е как трябва да се чете?

„Бавно и внимателно“, отвръща ни отец Павлин Събев, добавяйки, че не бива да се забравя, че редът на новозаветните книги не отговоря на реда на тяхното възникване. Обикновено ние приемаме посланията на ап. Павел като вторични по отношение на евангелията, но написани през четиридесетте и петдесетте години на първи век, във време, когато Благата вест е не книга, а самият Христос; когато няма християнска нормативност и отношението към Моисеевия закон е двузначно, тези послания – ведно със седемте съборни послания на Яков, Йоан, Петър и Юда, трябва да покажат на първото поколение християни какво се променило и какво винаги ще си остане същото. От времето на Христовото Възнесение е минал четвърт век, но светът – от юношеството на ап. Павел до годините на неговата зрялост – така необратимо се е променил, че никой не знае кои от правилата важат и кои не. Не се знае къде е границата между „нашето“ и „чуждото“, между „временното“ и „вечното“. Кои сме ние? Кои са нашите врагове и кои са нашите приятели? Как да воюваме с враговете и как да обичаме приятелите? Въпросите са били много и не е имало речник на готовите истини. Нямало е катехизиси и „християнски ценности“. Но е съществувало Възкресението. Смъртта е била победена и животът е трябвало да се промени. Как точно? Питаме не само ние. Питали са и древните християни и заради това ап. Павел им пише писма. Днес предпочитаме да наричаме тези писма послания и отказваме да открием простия човешки глас в тях. Губим съкровеното и виждаме само реториката. Виждаме дидактика и патос. Но не виждаме защо Словото Божие е като двуостър меч и защо разделя духа от душата (Евр. 4:12). Една от причините за това е, че ни липсва усещане за контекста. Може би, ако знаехме малко повече за съмнителната слава на Коринт[1], щяхме да имаме по-темперирани сетива за Посланията до коринтяни. И все пак, ако трябва да сме пунктуални – поглежда ни изпод вежди отец Павлин – между 50 и 65 г., когато са написани четиринадесетте послания на ап. Павел, поне половината от евангелията вече са били познати. Книгите общуват една с друга и е добре да сме наясно дали евангелието от Марк предшества останалите, или всички следват един общ източник. Доколко можем да се доверим на теорията за онези 250 първични стиха от т.нар. Q-източник (от лат. дума quelle, източник) и доколко тази работна хипотеза може да обясни общото между Марк, Матей и Лука? Защо Марк е най-кратък и най-прост в композиционно отношение? Можем ли да възприемем неговия текст като палимпсест, под който прозира по-стар арамейски оригинал? На какъв език е мислел евангелист Марк? Дали евангелието на Матей е и литература, която допуска антитълкувания? Та нали притчата, в която се говори за това как мнозина са звани, а малцина призвани (Мат. 22:11–14), повдига, както отбелязва отец Павлин (на стр. 51), интригуващи въпроси. Ако са призовани много, но малцина са избрани, защо ги викаме на трапеза, от която ще бъдат отхвърлени? Откъде трябваше тези хора да вземат дреха и знаят ли, че е необходимо такова облекло? Вероятно не, тъй като слугите на царя просто „събираха всички, които намериха“.

Много са предизвикателствата, които текстът на Новия Завет ни предлага. Много са и нещата, които трябва да знаем, преди да наплюнчим пръста си и да започнем да разлистваме страниците на Писанието. Затова добре би било, тъй както Данте е взел за свой спътник и гид Вергилий, така и ние да тръгнем след отец Павлин Събев. Не твърдя, че стъпвайки в неговите стъпки, можем да стигнем до Рая, но кой знае…

–––

[1] Още от времето на Аристофан Коринт се възприема като център на разврата. Причина за това е култовият комплекс в чест на Афродита и двете пристанища (на две морета) на града. Вж. Страбон, „География“, 378, и Атеней „Пирът на мъдреците“, 573. Там ап. Павел остава цели 18 месеца (Деян. 18:1–18).