Това беше едно хубаво кафене на ъгъла на две големи улици. Имаше място за маси и столове навън, както и за големите чадъри. Момичетата, които поднасяха кафето, бяха хубави и любезни. На втория път вече знаеха как го пиеш – със захар или горчиво, дълго, късо, силно, слабо. Това кафене години наред беше нещо като мой офис. Паркирах колата на улицата, която все още не беше се превърнала в зелена зона, сядах на някоя масичка, носеха ми кафето и аз провеждах няколко телефонни разговора. Това ми създаваше илюзията, че съм вграден в обществото, че имам задачи през деня, които трябва да свърша. Тук си провеждах и редките срещи с приятели.
Освен хубавите сервитьорки, доброто обслужване и доброто кафе, това кафене ми харесваше и заради огромната върба, която се извисяваше на границата между тротоара и плочника с масичките и чадърите. Тази върба вече е била малка върбичка, когато дългият блок, до който беше залепено кафенето, още не е бил построен. После са я кастрили, рязали, но не са я унищожили. Оцеляла е през всичките перипетии, на които са подложени дърветата в нашия непредвидим град. Беше се огънала на една страна, стволът й беше възлест като туловището на стар слон. Върбата живееше, листенцата й трептяха на въздушното течение и ставаше тъй, че когато човек седне в това кафене, някак, благодарение на върбата, времето изведнъж започваше да тече бавно и умно, часовникът сякаш спираше и мислите, които се появяваха в главата ти, също бяха някак важни и умни, а не онези скоротечни мисли, които избиват в съзнанието ни като шарка, докато търчим насам-натам през деня.
Все по-малко хора обаче сядаха в кафенето, работата намаляваше от ден на ден, явно взирането в бавните часове се превръщаше в непостижим лукс или в невъзможна жертва и собствениците се видяха принудени да се разделят с персонала и да се опитат сами да се занимават с кафенето си.
Хубавите момичета изчезнаха. Новите сервитьорки говореха на силно изразен провинциален акцент. Все по-рядко навън беше преметено, а на масите вече нямаше пепелници. Един възрастен човек започна често да паркира с колата си до тротоара и да разтоварва сам пакети с кафе. Така разбрах, че това беше собственикът. Защо беше сам, нямаше ли млади хора около него, не знаех.
Един ден, съвсем наскоро, докато минавах с колата по улицата, видях, че отпред има паркирана линейка.
В началото на новата седмица, опитвайки се да вляза пак в обичайния си график, паркирах между блоковете в близост до кафенето и се насочих към „офиса” си. Отпред вече нямаше маси и чадъри. Трябваше да пия кафето си на крак. Въпреки това, влязох вътре и поръчах едно кафе.
– Няма кафе – каза момичето.
Че как може кафене да остане без кафе, помислих си. Сетне се упътих към изхода. Но на вратата се спрях.
– Я повикайте шефа – избухнах. – Аз идвам тук от пет години, в това кафене. Как може да останете без кафе!
Зад моя гняв се криеше ужасът ми, че и последното ми убежище ми беше отнето.
– Шефът почина онзи ден – каза момичето.
Излязох и се загледах във върбата, в трептящите й листенца по вейките. Сетих се, че наближава Връбница. И продължих да гледам в зеления купол на върбата, огромната върба, която се извисяваше на границата между тротоара и празния вече плочник пред кафенето.
